Седемте църкви на Апокалипсиса

| от |

Иван Стамболов, Петте кьошета

Ако не сте чели…
Апокалипсис или Откровението на Свети Йоан Богослов
История на написването, правила за тълкуването и разбор на текста
от Архиепископ Аверкий (Таушев)

 

Откровението на Св. Йоан Богослов, известно като Апокалипсиса, е може би най-загадъчната книга на християнството. Не случайно тя е единствената от Новия завет, която не се чете на служба в църквата – всяка епоха е правила своите тълкувания върху нея и въпреки това все още няма изработен универсален ключ към нейната сложна и многопластова символна система. Човечеството е разтерзано от любопитство, защото чувства, че в Апокалипсиса се съдържа истината за живота, смъртта, живота след смъртта и смъртта след смъртта, но не може да преведе текста на нито един от езиците на този свят, може би защото и книгата е колкото от него, толкова и не е.

Проблемът се усложнява и от обстоятелството, че през последните 1900 години (Апокалипсисът е записан от Св. Йоан през 95 г. сл. Хр.) се е променяла и символната система на тълкувателите му. Така в античността ясписът, огънят, ледът, короната, звездите, чашата, числата, цветовете и стотиците други символи са означавали едно, друго са означавали през средните векове и Ренесанса, а днес се използват за означение на съвсем различни неща. Въпреки това тълкувателите не се отчайват, защото знаят, че рано или късно, на едно или друго ниво всички променливи се събират в една константна точка, в която относителното става абсолютно.

Книгата „Апокалипсис или Откровението на Свети Йоан Богослов. История на написването, правила за тълкуването и разбор на текста“ е блестящ опит да се намери общ знаменател между тълкуването на символите от различните епохи. Противно на очакванията, четивото е леко, написано елегантно, напълно в стила на своя автор, когото мнозина наричат „Златоуст на нашето време“.

Архиепископ Аверкий има богата биография, съществена част от която е написана в България. Роден е в руско дворянско семейство, принудено да емигрира по време на катастрофалните събития от 1917 и след това. От 1920 семейството живее във Варна, където преминава детството на младия Александър Павлович Таушев. През 1930 завършва Богословския факултет на СУ „Св. Климент Охридски“, бил е и ученик на забележителния свещеник архиепископ Серафим (Соболев) – предстоятел от 1921 на Руската църква „Св. Николай Мирликийски Чудотворец“ в София, за когото в момента в България тече кампания за събиране на свидетелства за извършените чудеса с цел да се подкрепи инициативата за канонизация по случай 130 години от рождението му. След служба в Прикарпатието, Югосравия и Германия, през 1951 архиепископ Аверкий се установява в Съединените щати. Учен-богослов и талантлив духовен писател, оставя ценни трудове в областта на тълкуването на Новия завет. Консерватор по душевна и умствена нагласа, той се отнася изключително отрицателно към икуменизма с неговия „Световен съвет на църквите“, като нарича активните радетели за изкуствена църковна общност „модернисти-либерали“ и „неканени „реформатори“ на Православието“. Умира през 1976 и е погребан в криптата на манастира „Света Троица“ в Джорданвил, САЩ.

Тълкуванието на Апокалипсиса, което предлага архиепископ Аверкий, е систематично подредено и следва структурата на Откровението. Читателят ще намери интересни интерпретации на най-известните видения, образи и символи – четиримата конници, седемте тръби, червения дракон, жената с венец от звезди, звярът, антихристът, книгата с печатите, книгата на живота, херувимите и мъдреците, новият Йерусалим, който слиза от небето и огнената геена. Ще открие и връзката между тази символика и образността на класическата литература и даже на съвременното кино. Но доколкото Апокалипсисът е обръщение към Църквата и пророчество преди всичко за нейната съдба, особено интересна е първата част на книгата, макар и не толкова често цитирана, колкото частите с конниците и Армагедон. В нея Св. Йоан Богослов се обръща към седемте малоазийски църкви, включени в Ефеската митрополия, чийто владика е бил той. Църквите са седем, но се подразбират всички християнски църкви. Седем е числото на завършеността, за седем дни Бог създава Творението Си, а днес седем се употребява и като синоним на „всичко“ – „Тигърът на седемте морета“, „пребродих седемте морета“, тоест всички морета, тоест целия свят. Ето защо е по-правилно под седем църкви да не се разбират конкретно назованите малоазийски църкви, а седемте периода от живота на цялата Христова Църква от основаването ѝ до края на света.

1. Ефеската църква – това е първият период, Апостолската църква, която е още крехка, но вече принудена да се бори с първите ереси и по-специално с ереста на „николаитите“, които се стремят да прокарат граница между духовенството и паството.

2. Смирненската църква – периода да гоненията срещу, църквата, които общо били 10 от Домициан до Диоклециан. Оттам и десетте рога на сатаната и на звяра, чието число е 666.

3. Пергамската църква – тя символизира епохата на Вселенските събори, когато окончателно се оформя християнската догматика и когато Църквата с меча на Божието слово води битка с ересите.

4. Тиатирската църква – разцвета на християнството сред нови европейски народи. Като време тя обхваща приблизително т.нар. „мрачно“ средновековие, което за все повече хора не само не е мрачно, но е и епоха, в която се създават важни духовни ценности.

5. Сардийската църква – епохата на хуманизма и материализма през 16-18 век.

6. Филаделфийската църква – според архиепископ Аверкий това е предпоследният период от живота на църквата, съвременната епоха, когато църквата има „малка сила“ сред човечеството и отново ще започнат гонения. В този период духът на хуманизма се е изродил в бездуховен материализъм и криворазбран либерализъм.

7. Лаодикийската църква – последният етап от живота на църквата се характеризира с външно благополучие, спокойствие и самодоволство, което поражда равнодушие към вярата и ценностите на духовния свят, който съществува успоредно с нашия, но ние доброволно сме спуснали дебела завеса между себе си и него.

 

Ако не сте чели тълкуванието на Апокалипсиса от архиепископ Аверкий, прочетете го. Книгата не е голяма, не е обременена от богословски термини и се чете леко и приятно. Опира се на други известни богослови и особено на Св. Андрей Кесарийски, считан за класика в тълкуването на Апокалипсиса – неговото тълкувание също е издадено на български език от Славянобългарския манастир “Св. ВМЧК Георги Зограф”, Атон 2003. Можете да се запознаете не само с оригиналната и изключително интересна гледна точка на автора, но и с други важни възгледи по въпроса, както и със значението на символите, което поне за мен беше най-интересно, докато четях. Защото всяко нещо е знак на нещо друго, стига да е налице мислещ и чувстващ наблюдател.

 

Илюстрация: Виктор Васнецов, “Четирите конника на Апокалипсиса”.

 

 

 
 

Най-добрите гей филми от началото на 2017 до сега

| от |

Филмите с ЛГБТИ участие не са най-популярните, но в последно време се появяват все повече и повече.

ЛГБТИ филмите не е задължително да изследват сексуалността на персонажите. Те спокойно могат да са криминални, например, или комедии, в които персонажите са лесбийки, гей мъже, бисексуални, трансджендър или интерсекс хора.

 

 
 

Какви са основните причини за изневеряване?

| от |

Проучване на канадския сайт за изневери „Ашли Медисън“ откри, че хората изневеряват най-вече, когато изчезне пламъкът във връзката им, съобщи Метро.

Изследването бе направено сред 2000 членове, регистрирани в сайта. То установи, че 78 % от хората губят искрата в отношенията с половинката си, когато рядко правят секс или изобщо престанат да го практикуват. Следващият по резултат отговор дадоха 31 %, като обвиниха скучния секс за фриволните си постъпки. Приблизително равен брой от запитаните отговориха, че работят твърде много (22 %) и че децата променят интимното им увлечение към партньора (20 %). Липсата на честност и доверие подтиква 11 % от хората към любовни авантюри.

Резултатите не могат да бъдат обобщени по отношение на всички индивиди, които са изневерявали, защото платформата посещават само кръшкачи. Те съзнават какво правят и не са от типа мъже и жени, които забежката сварва неподготвени и след това изпитват угризения.

 
 

„Не работиме, КАЗАХ!“: прочутото гостоприемство на банскалии

| от |

Ако играете на асоциации и ви кажат „Банско“, вероятно в главата ви ще се завъртят фразите „Бански старец“, „ски курорт“, „джаз фестивал“, „хотели“, „пирински върхове“ др. Банско е всичко това и още много. И никой не очаква от града на Паисий Хилендарски, Неофит Рилски и Никола Вапцаров да произлизат сервилни хора, чиято цел в живота е доброто обслужване на клиенти.

И все пак, щем – не щем и щат – не щат, освен град на горди българи с богата и славна история, Банско е и туристическа дестинация. А всяка туристическа дестинация неизбежно се нуждае от обслужващ персонал, който да посреща нуждите на туристите, без да ги мрази. В повечето световни курорти персоналът е обучен да възприема клиентите като източници на пари, към които човек трябва да се отнася с умерена любезност и внимание. В най-лошите случаи клиентите се приемат като необходимо зло.

Не и в Банско обаче. Там може да разберете защо на английски думата „hospitality“ (в превод – гостоприемство) има в корена си „hospital“ (болница). 

Попадам там по време на тест-драйв на нов автомобил, резервирали сме хотел за една вечер и всичко е супер. Рецепционистът е видимо недоволен от пристигането ни и с отегчение, граничещо с депресия, взима личните ни карти. След около час слизаме обратно долу с наивното намерение да отидем на вечеря.

„Само момент ако може да изчакате да ви впиша личните карти“, отсича рецепционистът, който този път е видимо зает с по-важни неща, както явно е бил и през последния час. Изчакваме и поемаме към центъра на Банско гладни като вегани, които току що са проумяли, че от 10 години не са вкусвали месо.

Ако вечерята в механа в Банско през лятото ви се струва като проста теорема, трябва сериозно да размислите. Тътрейки се по главната улица, сме силно привлечени от разкошна градина на една механа, в която сякаш влизаш в приказка. Намъкваме се вътре със замечтани погледи и се лутаме като Ахасфер в продължение на десетина минути. По едно време заета сервитьорка ни изтръгва от ступора, изблъсквайки ни с лакът, тъй като очевидно й пречим, и казва, че няма места.

Продължаваме към известната механа „Дядо Пене“, където сядаме обикновено, когато сме в Банско. Влизаме в градината, в която има три свободни маси, без надпис „РезервЕ“ или друга индикация за заетост на масите. Настаняваме се щастливи и започваме ентусиазирано да обсъждаме менюто. Вече саливирам обилно над идеята за огромна овчарска салата, когато мъжът ми се отправя „все пак да пита“ сервитьора дали всичко е наред с масата ни. „Не, не, не“ – отсича келнерът. „Четирима души сме…“, заеква мъжът ми в опит да получи съдействие. „Не, не, не, казах НЕ, всичко е заето.“, бълва сервитьорът в някакво умопомрачение.

Ставаме и излизаме с подвити опашки, леко наплашени. Вече минава 21ч. и рискът да не намерим кухня, която работи става все по-голям. С което нараства и вероятността да си легнем гладни, а дори банскалии не биха искали да се сблъскват с гладни софиянци.

Една пряка по-надолу виждаме оазис: отворена механа, народна музика, която не е наживо, миризма на храна. Влизаме предпазливо, отиваме в градината – пет празни маси и една заета. Йес. Все пак изчакваме келнера, за да не попаднем в тъпа ситуация отново.

И той наистина се задава, носейки в двете си ръце две чинии с катино мезе. Видът му ни действа по-превъзбуждащо от новия епизод на „Game of Thrones“. Той обаче ни подминава като в зла шега и просъсква: „Не работиме.“. „Ама как така не работите? А какво е това катино мезе?“, понечвам да възроптая. „Не работиме, КАЗАХ“, отсича човекът и ни насочва към изхода.

Докато излизаме, приятелят ни промрънква, че „на тия май не им се работи“. И тогава пада лавината. Не, не от Вихрен. Вербална помийна лавина се изсипва от устата на гневния сервитьор, който ни обяснява на висок обертон, че „не работят, защото ИМАТ ПАРТИ“ и „не са ТИЯ, нито са ОНИЯ“.

Бързо се изсулваме от механата, имплицитно заплашени от побой, а сервитьорът върви след нас с една визитка и ни обяснява как „ако толкова искаме, може утре да дойдем, но да имаме предвид, че те не са ТИЯ и ОНИЯ“. Взимам визитката за всеки случай, ако спешно ни се наложи да бъдем навикани на другата вечер.

Изморени, наритани и гладни се влачим в посока хотела с надеждата някъде да ни приемат. Вече съм готова да чукам по вратите на къщите и да моля някой да ни нагости с къшей хляб като в добрите стари времена, когато попадаме на Мицурината механа. Влизаме плахо. Никой не ни крещи и не ни пъди. Оказва се, че едни хора тъкмо стават и можем да седнем на тяхната маса. Натъпкваме се с храна и оставяме на момичето, което ни обслужва бакшиш, който сигурно ще й стигне да си плати висшето образование. Не защото храната е била някакво кулинарно чудо, нито защото тя е била много внимателна, а просто защото не ни изгони. Благодарни сме.

На прибиране влизам в супермаркета в близост до хотела, за да си купя минерална вода. „Бързо, бързо, по-бързичко“, проехтява гласа на касиерката. „Затваря магазинът вече, така че ако може да се задействате малко“. Мамка му. Тичам към хладилника за вода, взимам една „Горна баня“ и се препъвам към касата, преди касиерката да ме извлачи навън за косата.

Прибираме се в хотела малко уморени, но сити и доволни. На другата сутрин отварям прозореца и виждам Вихрен, Голям Полежан и Газей, облизани от слънцето. Банско си струва. Въпреки хората.