Просто Мария (Битие без самоличност)

| от |

От Евелина Иванова

unnamed (1)-1

Тя се скита из идеалния център на София. Квадратът, заключил между ъглите си открития книжен пазар на площад „Славейков”, Народния театър „Иван Вазов”, един хотел и няколко министерски сгради. Мястото е едновременно закътано и оживено, но причината да го обхожда по няколко пъти на ден е по-скоро лична. Нейният ход е назад във времето, към спомените й за един „нормален” живот, когато е била чиновник в администрацията. Тогава е имала работа, заплата, дом, ежедневие с малко неизвестни… После настъпила повратната 2000-на година.

– Вас търся – обръщам се към дребната жена, седнала на тясната дървена пейка срещу Гранд хотел София.

– Мен. А защо?

– Споменаха ми за вас. За това, че сте тиха и ненатрапчива. Прииска ми се да си поговорим.

Без да каже нищо, тя изтиква претъпканите с покъщнина найлонови торби и двете успяваме да се сместим на крайъгълната пейка. Запалвам цигара, предлагам и на нея. Тя приема и ми поднася огънче. Бавно затъква зад ухото си падналия на челото й кичур коса и се вглежда в минаващите хора. Преди повече от 13 години и тя е била като тях, редовен минувач, дипломиран икономист и счетоводител в едно от административните здания в близост до настоящето си наколно жилище – пейката срещу Гранда.

– Добре си вършех работата и законите ги познавах, даже в конкурс участвах. Но не го спечелих. Спечелих уволнение.

Ей така, без предизвестие и без социално осигуряване – защото през 2000-та година Законът е бил друг и е позволял освобождаването на хора без усложнения за работодателя. И понеже гадостите се движат в компания, скоро след това изгубва и апартамента си. Един ден непознати нови обитатели на блока, просто не я пускат във входа, дори й нанасят „сръчен ритник на изпроводяк”. Така става клошарка по неволя и скитница на пълен работен ден.

– Как всъщност е името ви? – въпросът ми прозвучава някак от упор, почти неудобен.

– Мария.

– Просто Мария?

– Просто Мария.

Да. Анонимността е изконното право на всеки бездомник. Да си никой на улицата е удобство – за пред тебе си, за пред другите… Мария няма документ за самоличност. Откраднали са й го преди три месеца. Това обаче не я притеснява, а и полицаите не я закачат, от години са спрели да я забелязват. Съжалява само за паспортната си снимка, на нея е изглеждала много различна – хубава и с червено сако.

– Преди бях суетна, вече не съм. В един момент разбрах, че няма как да сключа сделка със сетивата си.

Всъщност Мария е спретната за оскъдните си възможности – кафяв панталон, червен пуловер, бежово палто и черни, окъсани маратонки без връзки. Дрехите й са вехти, но не и мърляви. Поглеждам към черното лъскаво нещо, което стърчи от джоба на палтото й.

-Няма пълнител и не пише, но е красива. – Мария услужливо изважда черната писалка от джоба си. – Писалките винаги са ми били слабост. Тази ми е подарък.

– Не си я изпросила?

– Не.

– Трудно ли ти беше да започнеш да искаш милостиня от случайни минувачи?

– Не особено. Гладът победи.

Казва, че се намират и щедри минувачи. Някакво момче й оставило 20 лева. Купила си храна, кафе, меденка с шоколад, една кука за плетене и кълбо прежда – плетенето й е хоби, както и това да седи пред витрините на новите художествени галерии и да гледа цветните предмети вътре. Твърди, че не е част от клошарски картел, защото е „вълк единак”, не общува с другите скитници, няма приятели, нито семейство.

– Мислех да вляза в бизнеса с вторични суровини, но се оказа, че за там трябва някой да ме препоръча. Бих се наела да чистя в някой хотел срещу храна и квартира, но и за това трябват препоръки.

Явно в слабо уредена страна като нашата, икономиката на връзките и познанствата властва и на улицата. Клошарите с бъдеще познават влиятелни бездомници, които ги внедряват в бизнеса за санитарни услуги или вторични суровини. За онези, които странят от неформалните клошарски синдикати, бъдещето е неясно, дори мрачно.

– Понякога ме е страх. – признава Мария. – Но се опитвам да не мисля за страха. Надявам се всичко скоро да свърши. Да си намеря работа, дом. Вярвам, че ще свърши…

Странен е този позитивизъм на човек с 13-годишен стаж на бездомник. На жена с изгубена самоличност, за която крайгълъните пейки на централна София са единствената битова константа. А може би усмивката и убедеността в по-хубавото утре са заучени техники на оцеляването. Може би Мария действително е загубила самоличността си и се е превърнала в жена с автоматизирани емоции и мисли. Може би животът на молещ за милостиня човек я е преобразил в клише – това на маргинал, който живее ден за ден, проси милостиня и уж вярва в промяната към по-добро.

На изпроводяк й давам някой лев – да си купи нова кука за плетене, че предишната й я откраднали. И да се почерпи с една меденка – от тези най-сладките, с повечето шоколад …

unnamed

Пейката пред Гранд хотел София е обичайна спирка за Мария, която предпочете да запази пълна анонимност и отказа да се снима.

 
 
Коментарите са изключени за Просто Мария (Битие без самоличност)