Прихваща ли Европа „японския синдром“?

| от |

Представяме ви един интересен анализ на Бисер Манолов.

Европейските експерти видимо намалиха прогнозите си за очакваното ниво на икономически растеж през следващата 2014 година. Прогнозата в началото на годината бе за икономически растеж от 1,5%, в средата на годината бе направена ревизия до 1,2%, в началото на месец ноември обаче Европейската комисия затвърди своя песимистичен поглед за икономическите процеси на Стария континент през следващата година, като прогнозира ръст от 1,1%. Какво всъщност се случва? Защо първоначалният оптимизъм от началото на 2013 г. сякаш отлетя с птиците на юг?

Истината е, че две от най-големите европейски икономики, тези на Франция и Испания, имат най-голям дял за песимистичната прогноза за следващата година. Европейските макроикономисти заличиха половин процент от очакванията си за ръст на испанската икономика през 2014 г. до 0,5%. Франция по всяка вероятност ще реализира „някакъв“ икономически ръст около 1%. Все повече терминът „дезинфлация“ започва да влиза в речника на европейските политици като основен проблем за липсата на икономически ръст. Дезинфлацията е процес на намаляване на темповете на инфлация. Например, ако през месец януари инфлацията е била 3%, а през месец февруари тя е 2%, имаме дезинфлация от 1%. Въпреки това обаче на годишна база имаме ръст на инфлацията от 2%.

Ако оставим сухите числа настрана, в основата на тези процеси е ниското потребление в Европа. Една от основните причини за това определено са свръхрегулациите, които се стовариха като чук върху банките през последните години. Както всяко нещо в природата, така и в икономиката на всяко действие има обратно по сила противодействие. Фокусът на търговските банки през последните няколко години бе изцяло прикован в това да изпълняват непрекъснато менящите се изисквания на „мислителите от Брюксел“. Кредитирането като приоритет на банковата дейност постепенно бе изместено от изпълнение на поредната наредба или за увеличаване на капитала, или за рестрикции по отношение на поемането на допълнителен риск. Получи се свръхпарадокс. Европейската централна банка заля паричните пазари с огромен и евтин финансов ресурс, който почти под никаква форма не се вля в реалния сектор. Нещо повече, условията по кредитиране на банките се втвърдиха. Както е популярно да се казва, но наистина банките са кръвоносната система на икономиката. Бюрократите в Брюксел направиха всичко възможно тя да бъде професионално запушена. Получи се нещо като язовир, пълнен с вода, в центъра на сухо поле, а всички се молят за дъжд, вместо да се възползват от водата в язовира. Сега учудвате ли се, защо ЕК намали прогнозата си за икономически растеж през 2014 година?

Без банково кредитиране няма как да завъртим колелото на икономическия растеж. Това означава поемане на риск. Най-големият риск за системата в момента е непоемането на риск. Това е просто баланс.

Eurozone

По всяка вероятност до края на годината Европейската централна банка отново ще намали основната си лихва*. Финансовият ресурс за търговските банки на държавите, спадащи към еврозоната, ще стане още по-евтин. И какво от това? Даже и при нулеви лихви няма да се отпуши кредитирането, ако не бъде разхлабена надзорната хватка. Икономическата система в Европа е конструирана по начин, който я прави напълно зависима от банковото кредитиране. Икономическата система в САЩ е зависима от финансирането предимно от фондовите пазари. В Япония основният играч винаги е била държавата. Според някои експерти линеещата инфлация в Европа твърде много започва да прилича на ситуацията в Япония. Прихвана ли Старият континент „японския синдром“? През последните повече от 20 години той най-кратко може да бъде дефиниран по следния начин: „Икономика, която функционира при изключително ниско ниво на местно потребление, нулева инфлация и високо съотношение на държавния дълг към брутния продукт“. Това според вас валидно ли е вече и за Европа? Според мен по-скоро да.

Трябва да споменем и факта, че дезинфлацията се явява кризисен проблем за периферна Европа. Имам предвид Гърция, Испания, Португалия и Италия. Високата инфлация по принцип като негласно правило изтрива част от държавния дълг.

Казвам го с всички условности и с ясното съзнание, че не е казано по най-точния начин. За месец октомври инфлацията в страните, спадащи към еврозоната, е 0,7% на годишна база. Това е най-ниското й ниво от четири години насам. Търговците на лихвени инструменти започнаха да дисконтират, че нивото на лихвените проценти ще продължава да пада до 2015 година. Това определено е новина за финансовите пазари, но като цяло е лоша новина за политиците. Казано в прав текст, това означава вяла икономическа активност.

Какви изводи можем да си направим на базата на гореописаните тенденции? Почти ясно се очертава тенденцията, че заложеният ръст от 1,8% в макроикономическата рамка на бюджет 2014 в България няма да бъде изпълнен. Европа е най-големият икономически партньор на страната ни и това неминуемо ще се отрази върху експорта. Както знаем, от Министерството на финансите считат, че икономическият растеж за 2014 г. ще дойде най-вече от увеличаване на експорта. Това изглежда като свръхоптимизъм към настоящия момент.

Брюксел наложи на Франция и Испания изискването до 2015 г. да постигнат бюджетен дефицит под 3% от БВП. Франция видимо се разбунтува неофициално, залагайки на дефицит в размер на 3,7% за 2015 година. Испания просто натисна копчето „игнорирам“ по отношение на брюкселската препоръка и залага в своите бюджетни прогнози дефицит от 5,9% за 2014 г. и 6,6% през 2015 година.
Отново бих акцентирал, че ако не се отпуши банковото кредитиране, фискалните мерки ще бъдат свръхнеефективни. Банките трябва да бъдат оставени на спокойствие. Останалото е въпрос на технически похвати.

При нов спад на лихвените проценти, което по-скоро ще стане, някои европейски правителства могат да бъдат изкушени да действат на принципа на „най-малкото съпротивление“, в смисъл, че ниските лихвени нива ще ги изкушат да изтеглят нови заеми, а не да се концентрират върху провеждането на политики за истински структурни реформи. Няма никакво съмнение, че Германия е правилният пример: безработицата там е на рекордно ниски нива от 20 години насам, с пращящ от здраве експортен сектор и балансиран бюджет.

Един от най-важните търговски партньори на страната е южната ни съседка Гърция. Там нещата изглежда от зле по-зле. От юли месец цените на всички стоки падат. Според Дани Гелей от консултантската фирма „Фатом“, базирана в Лондон, „комбинацията от нисък икономически растеж и дезинфлация е гаранция за връщане на икономическата криза“. Тези думи звучат повече от притеснително, но в тях определено има икономическа логика.

Какво може да направи България в момента за да се адаптира към новата прогноза за икономическия растеж на Стария континент? Определено най-адекватното решение е експортна диверсификация. Държавата трябва да отвори вратите на азиатските пазари за български стоки с цената на всякакви политически похвати. Вътрешното потребление ще остане вяло, а от европейските ни търговски партньори не можем да очакваме какъвто и да е осезаем ръст. И така, напред към Азия!

 
 

Ssheena закри Седмицата на модата в Милано с „пижами“

| от |

Седмицата на модата в Милано приключи с дефиле на бранда „Сшина“, чието название е заимствано от песен на рок бандата „Рамоунс“, предаде Франс прес.

Блогъри, купувачи и фенове на модата бяха поканени в Миланската катедрала, но изненадата беше, че манекенките се появиха пред нея и приковаха вниманието на туристи и минувачи. „Това е невероятно – никога не бях виждала модно дефиле на улицата – заяви 25-годишната мексиканска туристка Мариса Гонсалес. – Човек може да се снима заедно с манекенките.“

Колекцията на „Сшина“ включва облекла, напомнящи копринени пижами, както и черни поли и костюми. „За мен пънкът не е само музика, а и дух – заяви Сабрина Мандели, която отговаря за колекциите на бранда. – Надявам се, че това се вижда във всички облекла.“

Вниманието привлякоха сака, носени в комбинация с шорти, рокли с украса от сребристи пискюли, черни панталони, които стигат до средата на бедрото. Мандели отбеляза, че колекцията е своеобразно намигване към парижкия клуб на лесбийките „Монокъл“ от 30-те години на миналия век.

 Sshena Urban Catwalk
Getty Images
 
 

Червеният цвят на кенчетата „Кока-Кола“ няма нищо общо с Коледа

| от |

Ако в безсънна нощ, вместо да броите овце, умувате защо кенчетата „Кока-Кола“ са червени, в. „Дейли стар“ дава отговор на този въпрос.

Отличителният червен цвят не е резултат от случаен избор, нито пък има нещо общо с коледните празници, по време на които ни „заливат“ реклами на продукта.

Червеният цвят на кенчетата „Кока-Кола“ има общо със съвсем различно нещо – данъците.

Когато популярната безалкохолна напитка се „появява на сцената“ през 90-те години на 19-и век, тя се сервира на клиентите на магазини в САЩ от големи бурета. По това време газираните напитки не се облагат с данъци, за разлика от алкохола, който се съхранява в подобни съдове. За да не ги бъркат данъчните власти, от „Кока-Кола“ решават да боядисат буретата с напитката си червени.

Цветът се запазва и става емблематичен за бранда – факт, потвърден от компанията.

 
 

Кучешката одисея на Уес Андерсън

| от |

 Isle of Dogs е деветият филм режисиран и написан от Уес Андерсън за негов личен кеф и кефът на неговите верни кинопочитатели.

Роден в Тексас и изглеждащ като нелеп анимационен персонаж, Уес Андерсън е един от най-ярките представители на доброто кино, което 21 век може да предложи. Различен, остроумен и ярко разпознаваем, киното на Андерсън е като приказка на неговия поименен събрат от Дания. Винаги ще познаете, че една творба е правена от Уес Андерсън. Почеркът му е толкова различен от онова, което киното може да предложи и толкова личе, че рядко човек ще се обърка за някой негов филм.

Андерсън режисира деветия си поред пълнометражен филм и 17 в пъстрата си филмография с прецизността и точността, с която малко момче строи любимия си самолет. Филмите на Уес са ярки, цветни и юлистрират с една иронична истерия живота и проблемите на своя създател. Темите като първата любов, сексът, разпадащото се семейство и липсващата бащина фигура, присъстват в умопомрачителния танц, който режисьорът танцува със седмото изкуство.

Isle of Dogs освен филм номер 9 е и втората заигравка на режисьора с анимационното кино. Една елементарна психологическа теория гласи, че хората които харесват абстрактно изкуство са с по-отворени умове и широкоскроени разбирания. Ако вземем тази теория за предимно вярна, колкото и плоска да е тя, то можем да кажем, че хората които се заиграват с анимацията, която е един необятен свят в киното, който не е изследван напълно и както трябва, са най-широкоскроените сред режисьорите. И имат смелост, колкото за 20 човека, които са се навили да направят блокбастър, който може и да се провали.

Анимацията, която като жанр се предполага да е за деца, рядко успява да се пренесе адекватно в света на възрастните. Уес Андерсън е един от хората, които обаче някак правят този преход възможен. Другият е Чарли Кауфман.

Първата заигравка на Андерсън със света на рисуваното кино е стоп моушън адаптацията по романа на Роалд Дал „Фантастичният господин Фокс“. Той толкова умело хваща света на талантливия британец, че го капсулира в два прекрасни часа, които му носят две номинации за „Оскар“ и аплодисменти и поклон от критици и фенове.

Близо десет години след господин Фокс и ироничният поглед на Дал, Андерсън посяга към стоп моушън анимацията отново. Този път, за да разкаже историята на група кучета и едно момче. Подобно на повечето неща, които прави и тук Андерсън праща своите персонажи на странни места и ги впуска в невероятни приключения. Този път дестинацията е Япония, а пътешествието е свързано с търсенето на едно момче и неговото куче.

От всеки друг човек тази история би звучала като глупост, която дори най-заблуденият зрител би подминал с лека ръка, но Уес Андерсън има вредния навик да те изненадва. Винаги когато си помислиш, че ти е разказал всичко странно и се е изчерпал, лудият тексасец вади нов заек от шапката си. Или както е в този случай – ново куче.

Isle of Dogs трябва да излезе през 2018 година и е един от почти сигурните удоволствия в киното за догодина. Неговият първи трейлър е като полет с вълшебно влакче, на което може да се качиш само ако си взел приличен брой стимуланти. Трябва да оставиш предрасъдъците настрана и да се повеселиш с горчиво-сладкия свят на Уес Андерсън. Всяко возене си заслужава. Isle of dogs не прави изключение.

 
 

Гари Олдман се е оженил за пети път

| от |

Актьорът Гари Олдман се е оженил дискретно за пети път за писателката и изкуствоведка Жизел Шмит в Лос Анджелис преди няколко седмици, съобщи в. „Дейли мейл“.

Двамата са се сближили, след като Гари Олдман се е разделил с четвъртата си съпруга, певицата и актриса Алекс Идънбъро. Те се разведоха през 2015 г. след седемгодишен брак.

Гари Олдман премина заедно с Жизел Шмит по червения килим на кинофестивала в Торонто, където беше представен новият му филм „Най-мрачният час“, в който той е в ролята на Чърчил. Двамата вече са били съпруг и съпруга.

Гари Олдман е на 59 години. Първият му брак с актрисата Лесли Менвил продължава само две години до 1989 г. Втората му съпруга е Ума Търман. Третата е фотографката Доня Фиорентино. Актьорът има трима сина на възраст от 28 до 18 години от първата и третата си съпруга.

Сватбата е била в лосанджелиския дом на Дъг Урбански, мениджър на актьора.
Гари Олдман е казвал, че не се гордее с броя на браковете, но се надява да се учи от миналото.