Преяждане с празници

| от Александър Цонков - Lostov |

И ето, декември месец е – дни на нон-стоп празници, поводи, наздравици и богати трапези. Веселие, гуляи и консумация като за последно. Като се започне от Никулден, Студентския празник, всичките имени дни през декември, Бъдни вечер, Коледа, Стефановден, до Нова Година, та и чак до януари, когато също има много поводи за избухване.

Не може да не сте чували ваши близки, приятели, роднини (а може би и точно ти?), които при наближаването на тази празнична плеяда, потъркват доволно ръце: “Ох, котьоо! Сега как ще се направим. Като се почнем от Бъдни вечер, та до догодина няма да изтрезнеем! Пък к’ви манджи само – мале-мале…”.

Същите после дори и с мъка отбелязват колко много дни се струпват и просто няма как – всичко трябва да се отбележи, всеки празничен ден, всеки хубав повод да се почете подобаващо, всяка чиния, всяко блюдо – ометено, всяка чаша, бутилка, дамаджана – пресушени. Че няма как – празници са все пак – трябва да се отбележи както трябва. Все пак хора сме, това-онова. То така си повелява традицията – да седнеш на трапезата със своите хора, па да се чукнеш наздраве, после да ома’аш всичко де що има, да люскаш чаша след чаша, па когато вече си преял като угоен шопар, пък да има на масата така да си боцкаш, да си сръбваш – еми празници са все пак, края на годината е, така си е било винаги.

Между другото една лека скоба – интересно как покрай тези чревоугодническо-гастрономическите изпълнения, присъщи на балканските народи, започнаха да се рекламират разни чудодейни хапченца, сиропчета и прочие бъркочи, които ти гарантират, че след като си напълнил търбуха подобаващо и вземеш този вълшебен илач – О, чудо на чудесата! – отново можеш да бухаш йеденье и пиенье поне още толкоз, без да се притесняваш от разните му там досадни странични ефекти като подуване на корема, напълняване, киселини и т.н.

Всичко е наред – бам – хапчето! и давай следващата тава, булка и отваряй тая ми ти пърцуца, ръйш ли!

Mного съм далеч от това да чета морал някому, още по-малко да давам акъл и наставления кой как да си прекарва празниците. Все пак – големи хора сме, всеки сам си решава и сам си носи последиците от действията си.

Просто кротко обръщам внимание на това нашенско явление: наближат ли (особено точно тези) празници, сме едва ли не задължени от повелята на вековната българска традиция, да се набухаме като за последно, да качим едно десетина килца отгоре, да ома’аме всичко спиртно наоколо и когато по някое време изтрезнеем в средата на януари, да разтъркаме махмурлийски очи и да заявим гордо как “От сега се стягам, ще вляза във форма, ще спра цигарите, ще…, ще…, ще…!”.

И така до следващия повод, празник, имен ден, рожден ден, купон или просто събирачка с аверите, който може да настъпи и на следващия ден. Колелото се завърта отново и отново, годините си минават, нищо не се променя и когато се събудиш примерно на 50 с холестерол двойно над нормата и на ръба на диагноза цироза, ще си кажеш “Бахмааму, ко стана?! Ма нищо дай да си сипя едно, то веднъж се живей. Аз к’во – здрав ли да умра?” – Другата глупост – “здрав ли да умра?”.

Ами като умреш си умираш и толкоз, после няма да ти се налага да го мислиш. Идеята е, докато си жив, да си наистина жив и да живееш най-пълноценно. Например да можеш да качиш два етажа по стълбите, без на всеки десет метра да се препотиш и задъхаш като разгонен носорог и без да получиш микроинфаркт.

Аз също ще си хапна и пийна по празниците, но дотолкова, че да се чувствам приятно. Вече друг е въпросът, че различните хора имат различни степени и критерии за добре прекаран празник. Абе, да сме живи и здрави най-вече и както се казва “И нека празниците бъдат пълници!”.

Текстът е изпратен на редакционната поща на Chronicle.bg от Александър Цонков – Lostov. Ако искате и Ваш текст да бъде публикуван в сайта, пишете ни на office@chronicle.bg.  

 
 

Преяждане с празници

| от Александър Цонков - Lostov |

Когато действията ти и мотивите са абсурдни, естествените последствия са да бъдеш осмян. Добре е винаги да имаш ясна преценка за ситуацията, за да не станеш повод за създаването на колажи, мемета и снимки, които унищожават всяка вероятност да бъдеш взет насериозно (обикновено за дълъг период от време).

Милата седмица Валери Симеонов си навлече недоволството на много хора с внезапните проверки в Слънчев бряг. Шумът се оказа неприемлив в курорта, за който всеки знае с какво се слави и никой любител на тишината не посещава. И дори на някои да не им харесва, едва ли в задълженията на вицепремиера влиза лично да обикаля дискотеките с децибел метър… още по-малко да затваря заведения.

Естествено това дава идеалната възможност за осмиване на ситуацията и поглед откъм забавната страна на нещата. Както при всеки подобен случай, в социалните мрежи се появиха редица шеги с родния политик и препратките са повече от забавни. Остава да видим дали в крайна сметка град Шумен ще смени името си.

Ние ви предлагаме някои от добрите попадения в социалните мрежи около действията на Валери Симеонов в Слънчев бряг. Защото понякога смешната страна на нещата е най-адекватната.

 
 

Преяждане с празници

| от Александър Цонков - Lostov |

Никак не е лесно да бъдеш забелязан в света на модата, където всеки се бори със зъби и нокти да засенчи човека до него. Но изглежда, че 64-годишната блогърка Лин Слейтър успява не само да се открои, но и да остави някаква следа след себе си. Създателката на модния блог Accidental Icon не само има вкус и се облича по-добре от младите посланички на модата, но и този вкус е забелязан и оценен от 200 хил. последователи в Инстаграм. Дамата има достъп до всички дрехи на Исей Мияке, които от там заделят специално за нея. Откроява се със своите винтидж кимона, съчетани с огромни слънчеви очила и бижута.

dgdss
Instagram

Лин Слейтър е 64-годишна баба с безупречно сресана сива коса, която отказва да боядисва. По всичко изглежда, че възрастта отново е на мода в модата. През 2015 г. 80-годишната авторка Джоан Дидион стана рекламно лице на Celine; Джони Мичъл беше привлечен от „Ив Сен Лоран“; а банда от баби представяше модели на „Долче и Габана“. Когато преди три години тази тенденция се пробужда, Лин Слейтър създава своя блог, който бързо се превръща в сензация. Това обаче не я интересува. Тя отказва многото оферти за работа, които й отправят, и стои зад името си : accidental icon (случайна икона). На блога й дори няма да намерите рекламни материали.

„Предпочитам производителите на грим да ме приемат като клиент, а не като рекламно лице на марките им.“ казва Лин Слейтър в интервю. Любимите й дизайнери са Алесандро Микеле от Гучи, Демна Гвазалия от Vetements and Balenciaga и Джонатан Андерсон.

fff
Instagram

От малка върви против нормите. Цялото й образование преминава в католически училища, където е задължително да се носят униформи, а единствените аксесоари са религиозните медали и броениците. Бунтарката Лин си слага няколко броеници на колана и никой не може да й каже нищо. Когато постъпва в колеж пък, я хваща голямата хипи вълна и започва да носи панталони чарлстон, обувки с платформи и се размотава с момчетата с дълги и несресани коси. Едновременно с това завършва специалност криминално право, а в последствие и докторска степен по социално благополучие.

Днес тя разделя времето си между Университета Фордам, в който преподава и публикуването на материали на блога си. Вярва, че има връзка между начина на обличане и криминалистиката и учи жените да използват дрехите като начин на себеизразяване.

Начинът, по който модата е насочена към жените на нейната възраст не я задоволява и това причината да създаде свой собствен блог. Шест месеца по-късно вече се появява на корицата на списание Grey. Мисията и е да научи хората да не консумират модата. Открива истинската мода в младите дизайнери, които тепърва прохождат. Именно те са първите, които проявяват интерес към работата й.

Най-ценният й съвет е да не се привързваш към нищо, да рискуваш и да видиш какво ще излезе от това.

fdsfs
Instagram
 
 

Преяждане с празници

| от Александър Цонков - Lostov |

Струва си човек да прави комплименти в заведенията за бързо хранене, твърдят австрийски икономисти, анализирали големината на 100 порции сладолед и на 800 дюнера, съобщи ДПА.

Учените от университета на Инсбрук изпратиха доброволци да купуват сладолед от машина в заведения за бързо хранене няколко дена. За да бъде преценен ефектът на похвалите и признанието в общуването с потребителите, те е трябвало да казват: „Вашият сладолед е най-добрият в града“. След като си тръгвали с фунийката сладолед, я измервали на малък кантар.

Резултатите показват, че благодарение на похвалата доброволците са получавали средно 10 процента повече сладолед.

Учените са експериментирали и какъв е ефектът на бакшиша. С него клиентът получава средно 17 процента повече, но като се приспадне допълнителната сума, количеството e само 7 процента повече.

През следващите дни порциите на любезните клиенти нараствали все повече.

„Има тенденция нематериалните стимули, като признание и похвала, да се подценяват и да се надценяват паричните стимули“ – каза ръководителят на изследването Михаел Кирхлер.

 
 

Преяждане с празници

| от Александър Цонков - Lostov |

Много се говори за темите-табу, които трябва да спрат да бъдат такива: психичните заболявания, абортите, причините за срив в семейството, разводите, детската агресия, трудностите на родителството и още, и още. На другия полюс обаче, стои един набор от теми, чието непрекъснато дъвчене по медии и социални мрежи предизвиква вълна от повтаряемост, а отговорността за това остава неосъзната или размита.

Може би ви е направило впечатление колко случаи на изоставени бебета има напоследък. Почти през ден, отваряйки някой новинарски сайт, ще попаднете на поредната новина за малолетна/пълнолетна/многодетна/малцинствена/“съвсем нормална“ майка, която е изоставила бебето си до някоя кофа за боклук. Присъдата на Върховният Facebook Съд не закъснява: под новината започват да се роят коментари за акъла на българките, клетви, съвети, мнения и прочувствени, сърцераздителни, псевдочовеколюбиви отзиви.

Резултатът? Два дни по-късно отново имаме случай с изоставено бебе. Никой от коментиращите и никой от журналистите не чувства вина. Те просто отразяват и коментират действителността, не й въздействат. Но дали?

Хората масово не си дават сметка, че освен Големия брат, който не спи и наблюдава, много „малки братя“ също дебнат. И новини за хора в тяхната или подобна на тяхната ситуация им дават подтик да постъпят по същия начин.

Спомняте си невероятно широкия медиен отзвук, който получи опитът за самоубийство на гимнастичката Цвети Стоянова през юни миналата година. Слава Богу, неуспешен. Три седмици по-късно психиатърът д-р Захари Зарков каза, че вследствие на раздухването на случая, се е получила такава мощна вълна на суицидни опити, извършени по същия начин, че психиатрите в София едва смогват да овладеят положението.

За пациентите с тежка или дълбока депресия, суицидният опит на едно красиво, успяло, привидно щастливо момиче, е мощен ритник в и без това болезненото отчаяние, в което се е удавил целия им психичен свят. И новите опити не закъсняват.

Поради това, отразяването на суицидните опити, както и на реализираните самоубийства, е тема, която не трябва да се нищи безразсъдно в публичното пространство. Принцип, който ни е трудно да възприемем, когато гледаме поредната еуфорична репортерка, която със смесица от прискърбие и превъзбуда разказва за случая „там, зад нея, точно на това място“.

Разбира се, не става дума за заклеймяване на темите и упорито избягване на този тип проблематика. Не става дума да се лъже, че Крис Корнел е загинал в катастрофа с тротинетка, а Честър Бенингтън е намерил кончината си след задавяне с парче сладкиш.

Лошите неща се случват и когато не говорим за тях. Но понякога, в някои случаи, говоренето мултиплицира риска те да се случват, и го мултиплицира неимоверно.

Навярно си спомняте случаите със самозапалванията през 2013г. На 18 февруари 2013, 26-годишният Траян Маречков се самозапали на една от главните улици в Търново по време на зимните антиправителствени протести в страната. На 26 февруари 2013г. в Раднево се самозапали 53-годишният Венцислав Василев. Последва смъртта на Пламен Горанов, който загина на 3 март 2013г., а на 13 март 51-годишен мъж се запали през президенството. На 1 април пред Община Варна 70-годишната Елена Златева се опита да се самозапали от отчаяние поради бедност и отказана социална помощ от общината.

Въпреки призивите да не се романтизира самозапалзването и да не се героизира самоубийството, медийната политика по отношение на отразяването на гражданските протести, не се промени.

Важно е да си дадем сметка, че не само варицелата и грипът са заразни. Някои психични състояния също се предават от човек на човек. Подобно на инфекциозните заболявания, те се прихващат по-лесно от хора с имунокомпрометиран организъм, като в случая ролята на отслабналата имунна система се поема от психиката, натоварена с особен дистрес в съответния момент.

Психолозите са наясно с тези факти. Неслучайно онези от тях, които работят с наркозависими например, задължително посещават психотерапевт, тъй като инстинктът към смъртта при наркоманите е много мощен. А той също е заразен. И неслучайно повечето студенти по психология стават „психо-хипохондрици“. И неслучайно някои психотерапевтични школи задължават терапевтите си самите те да ходят на терапия. Защото досегът до чуждото психично може да ни опари. Той неизбежно предизвиква сблъсък със собственото ни психично. Провокира въпроси, поражда страхове и разбива удобната илюзия за „познаване на себе си“.

Накратко казано: нещата не са прости. И във времена, в които всеки с достъп до интернет и профил в социалните мрежи е един мини журналист, коментарите под статии трябва да се пишат с усещане за отговорност. Същото усещане за отговорност, което трябва да носят и официалните медии.

Да, още се учим да живеем в света на свръхинформацията и често сме като деца, в чиито ръце е попаднал M16 и те не знаят какво да правят с него – дали е за игра, дали е за убийство…Нормално е да се лутаме и интуитивно да разбираме какво е редно да се пише онлайн и какво – не е.

Но колко жертви трябва да паднат, докато усвоим базисните уроци?