Повишаването на МРЗ или как скришно да субсидираме най-едрия капитал

| от |

Автор : Владимир Каролев (http://karolev.com/)

Ако правителството определи, че цената на стоката Х не може да бъде по-ниска от 20 лв., а вие имате само 10 лв. в джоба си, ще си я купите ли? Ще проявите интерес, ще я пожелаете, но само толкова. Ясно е, че няма да си я купите, защото нямате с какво. Вие може би ще страдате, но този който няма да си продаде стоката, също ще страда. Дори ще страда повече, ако за него парите са по-ценни отколкото стоката е за вас.  Ако обаче имате достатъчно пари и можете да си позволите по-луксозната стока У, която не само че замества Х, но дори е по-качествена и по-полезна за вас от нея, тогава това, което прави правителството няма да ви интересува, защото то не се отнася за вас. Но от гледна точка на обществото едни потребители ще могат да си купуват стоки от този вид, тоест тези с парите ще си купуват У и съответно само продавачите на У ще продават успешно. А относно стоката Х, нито купувачите й ще могат да си я купуват, защото нямат повече пари, нито продавачите ще могат да я продават, защото няма кой да я купи.

111118060452-office-work-story-top

И какво се получва: държавата вместо да помогне на продавачите на Х да получат повече пари, всъщност прави така, че да не могат да получат и това, което са получавали досега.  Това не е само теория. Практиката го доказва и то по най-лошия начин за най-бедните и най-нискоквалифицираните хора, които работят за минимална работна заплата (МРЗ). Тези хора продават труда си и когато държавата повишава МРЗ, тя не задължава фирмите да повишат възнагражденията на най-нископлатените си служители, а просто ги задължава да не наемат служители на заплата под определено ниво. Логично, най-нискоквалифицираните и непродуктивнтие биват освобождавани и остават безработни, без заплата (пък била тя и минимална). Някои бизнеси не могат да си позволят да купят стоката Х (труда на нискоквалифицираните работници) и в крайна сметка и двете страни страдат.  Кои ли са тези бизнеси, които наемат нискоквалифицирани работници?

Ако попитаме 1000 души кой бизнес зависи от най-евтиния наемен труд, повечето отговори ще са, че това е едрият бизнес. И нищо чудно – многобройни документални филми са показвали противоречиви практики на международните компании в далечна Азия и Африка, които са оставили траен отпечатък върху съзнанието на много хора. Но истината е точно обратната. Едрият бизнес не е толкова зависим от евтината работна ръка, тъй като той притежава мощен научно-изследователски потенциал, нужния финансов ресурс да го реализира и размера, за да използва икономия от мащаба.

Спомням си едно интервю с бивш изпълнителен директор на Найк. Журналистът го попита защо не автоматизират производството на маратонки или нямат нужната технология. Директорът се засмя и отговори, че я имат отдавна, просто все още има работници по света, за които ниската заплата в завод на Найк е по-добро от всичко останало, което могат да си намерят като алтернатива. И затова все още използват човешки труд и дават работа на такива служители.

Очевидно не са големите компании. Тогава „КОЙ”, както напоследък все питаме? Кой е най-зависим от евтиния труд и кой ще загуби най-много от невъзможността да наема такива хора (а те да останат безработни)? Отговорът е малкият и средният бизнес. Именно тези бизнеси често разчитат на евтината работна ръка, за да компенсира предимството на едрия бизнес в икономиката от мащаба (по-ниските постоянни разходи), по-големите възможности за капиталови инвестиции и научно-развойна дейност. Алтернативата на автоматизацията за малкия и среден бизнес при регулаторно елиминиране на възможността да се наема евтина работна ръка не е никак привлекателна. Автоматизацията е особено скъпа, когато не могат да се използват предимствата на евтин финансов ресурс, икономия от мащаба и силен собствен изследователски капацитет.

Не ме разбирайте погрешно! Автоматизацията на труда не е лошо нещо и не трябва да се възпира. Но не е работа на държавата чрез МРЗ да елиминира малки и средни бизнеси, зависящи от евтина работна ръка и които не могат да си я позволят и така да защитава от конкуренцията едрия бизнес, който притежава нужния капиталов и научен капацитет да автоматизира своите процеси без особени сътресения. Автоматизацията на бизнеса ще се случи по естествен начин, когато цената й е по-конкурентна от тази на човешкия труд и последния по естествен начин се пренасочи към нови индустрии.

Повишаването на минималната работна заплата и дори нейното съществуване е изключително вредно както за ниско-квалифицираните и най-бедни работници, така и за дребния и среден бизнес. МакДоналдс вече има капацитета да замести всички работници приемащи поръчки с таблети. Но ще може ли малкият ресторант за хамбургери до него да направи същото? Найк има капацитета да замести всички шивачи с роботи. Но ще може ли малката местна фабрика за обувки да направи същото? Едрите земеделски стопани имат капацитета да заместят работниците със скъпи машини. Но могат ли малките местни фермери да направят същото?

Отговорът е прост: не, не могат. Повишаването на минималната работна заплата се явява като скрита държавна субсидия и чадър срещу конкуренцията на национално ниво за едрия корпоративен бизнес. Без значение какво говорят (лъжат) политиците и представителите на този бизнес.

 
 

Повишаването на МРЗ или как скришно да субсидираме най-едрия капитал

| от |

Много се говори за темите-табу, които трябва да спрат да бъдат такива: психичните заболявания, абортите, причините за срив в семейството, разводите, детската агресия, трудностите на родителството и още, и още. На другия полюс обаче, стои един набор от теми, чието непрекъснато дъвчене по медии и социални мрежи предизвиква вълна от повтаряемост, а отговорността за това остава неосъзната или размита.

Може би ви е направило впечатление колко случаи на изоставени бебета има напоследък. Почти през ден, отваряйки някой новинарски сайт, ще попаднете на поредната новина за малолетна/пълнолетна/многодетна/малцинствена/“съвсем нормална“ майка, която е изоставила бебето си до някоя кофа за боклук. Присъдата на Върховният Facebook Съд не закъснява: под новината започват да се роят коментари за акъла на българките, клетви, съвети, мнения и прочувствени, сърцераздителни, псевдочовеколюбиви отзиви.

Резултатът? Два дни по-късно отново имаме случай с изоставено бебе. Никой от коментиращите и никой от журналистите не чувства вина. Те просто отразяват и коментират действителността, не й въздействат. Но дали?

Хората масово не си дават сметка, че освен Големия брат, който не спи и наблюдава, много „малки братя“ също дебнат. И новини за хора в тяхната или подобна на тяхната ситуация им дават подтик да постъпят по същия начин.

Спомняте си невероятно широкия медиен отзвук, който получи опитът за самоубийство на гимнастичката Цвети Стоянова през юни миналата година. Слава Богу, неуспешен. Три седмици по-късно психиатърът д-р Захари Зарков каза, че вследствие на раздухването на случая, се е получила такава мощна вълна на суицидни опити, извършени по същия начин, че психиатрите в София едва смогват да овладеят положението.

За пациентите с тежка или дълбока депресия, суицидният опит на едно красиво, успяло, привидно щастливо момиче, е мощен ритник в и без това болезненото отчаяние, в което се е удавил целия им психичен свят. И новите опити не закъсняват.

Поради това, отразяването на суицидните опити, както и на реализираните самоубийства, е тема, която не трябва да се нищи безразсъдно в публичното пространство. Принцип, който ни е трудно да възприемем, когато гледаме поредната еуфорична репортерка, която със смесица от прискърбие и превъзбуда разказва за случая „там, зад нея, точно на това място“.

Разбира се, не става дума за заклеймяване на темите и упорито избягване на този тип проблематика. Не става дума да се лъже, че Крис Корнел е загинал в катастрофа с тротинетка, а Честър Бенингтън е намерил кончината си след задавяне с парче сладкиш.

Лошите неща се случват и когато не говорим за тях. Но понякога, в някои случаи, говоренето мултиплицира риска те да се случват, и го мултиплицира неимоверно.

Навярно си спомняте случаите със самозапалванията през 2013г. На 18 февруари 2013, 26-годишният Траян Маречков се самозапали на една от главните улици в Търново по време на зимните антиправителствени протести в страната. На 26 февруари 2013г. в Раднево се самозапали 53-годишният Венцислав Василев. Последва смъртта на Пламен Горанов, който загина на 3 март 2013г., а на 13 март 51-годишен мъж се запали през президенството. На 1 април пред Община Варна 70-годишната Елена Златева се опита да се самозапали от отчаяние поради бедност и отказана социална помощ от общината.

Въпреки призивите да не се романтизира самозапалзването и да не се героизира самоубийството, медийната политика по отношение на отразяването на гражданските протести, не се промени.

Важно е да си дадем сметка, че не само варицелата и грипът са заразни. Някои психични състояния също се предават от човек на човек. Подобно на инфекциозните заболявания, те се прихващат по-лесно от хора с имунокомпрометиран организъм, като в случая ролята на отслабналата имунна система се поема от психиката, натоварена с особен дистрес в съответния момент.

Психолозите са наясно с тези факти. Неслучайно онези от тях, които работят с наркозависими например, задължително посещават психотерапевт, тъй като инстинктът към смъртта при наркоманите е много мощен. А той също е заразен. И неслучайно повечето студенти по психология стават „психо-хипохондрици“. И неслучайно някои психотерапевтични школи задължават терапевтите си самите те да ходят на терапия. Защото досегът до чуждото психично може да ни опари. Той неизбежно предизвиква сблъсък със собственото ни психично. Провокира въпроси, поражда страхове и разбива удобната илюзия за „познаване на себе си“.

Накратко казано: нещата не са прости. И във времена, в които всеки с достъп до интернет и профил в социалните мрежи е един мини журналист, коментарите под статии трябва да се пишат с усещане за отговорност. Същото усещане за отговорност, което трябва да носят и официалните медии.

Да, още се учим да живеем в света на свръхинформацията и често сме като деца, в чиито ръце е попаднал M16 и те не знаят какво да правят с него – дали е за игра, дали е за убийство…Нормално е да се лутаме и интуитивно да разбираме какво е редно да се пише онлайн и какво – не е.

Но колко жертви трябва да паднат, докато усвоим базисните уроци?

 
 

Повишаването на МРЗ или как скришно да субсидираме най-едрия капитал

| от |

Никак не е лесно да бъдеш забелязан в света на модата, където всеки се бори със зъби и нокти да засенчи човека до него. Но изглежда, че 64-годишната блогърка Лин Слейтър успява не само да се открои, но и да остави някаква следа след себе си. Създателката на модния блог Accidental Icon не само има вкус и се облича по-добре от младите посланички на модата, но и този вкус е забелязан и оценен от 200 хил. последователи в Инстаграм. Дамата има достъп до всички дрехи на Исей Мияке, които от там заделят специално за нея. Откроява се със своите винтидж кимона, съчетани с огромни слънчеви очила и бижута.

dgdss
Instagram

Лин Слейтър е 64-годишна баба с безупречно сресана сива коса, която отказва да боядисва. По всичко изглежда, че възрастта отново е на мода в модата. През 2015 г. 80-годишната авторка Джоан Дидион стана рекламно лице на Celine; Джони Мичъл беше привлечен от „Ив Сен Лоран“; а банда от баби представяше модели на „Долче и Габана“. Когато преди три години тази тенденция се пробужда, Лин Слейтър създава своя блог, който бързо се превръща в сензация. Това обаче не я интересува. Тя отказва многото оферти за работа, които й отправят, и стои зад името си : accidental icon (случайна икона). На блога й дори няма да намерите рекламни материали.

„Предпочитам производителите на грим да ме приемат като клиент, а не като рекламно лице на марките им.“ казва Лин Слейтър в интервю. Любимите й дизайнери са Алесандро Микеле от Гучи, Демна Гвазалия от Vetements and Balenciaga и Джонатан Андерсон.

fff
Instagram

От малка върви против нормите. Цялото й образование преминава в католически училища, където е задължително да се носят униформи, а единствените аксесоари са религиозните медали и броениците. Бунтарката Лин си слага няколко броеници на колана и никой не може да й каже нищо. Когато постъпва в колеж пък, я хваща голямата хипи вълна и започва да носи панталони чарлстон, обувки с платформи и се размотава с момчетата с дълги и несресани коси. Едновременно с това завършва специалност криминално право, а в последствие и докторска степен по социално благополучие.

Днес тя разделя времето си между Университета Фордам, в който преподава и публикуването на материали на блога си. Вярва, че има връзка между начина на обличане и криминалистиката и учи жените да използват дрехите като начин на себеизразяване.

Начинът, по който модата е насочена към жените на нейната възраст не я задоволява и това причината да създаде свой собствен блог. Шест месеца по-късно вече се появява на корицата на списание Grey. Мисията и е да научи хората да не консумират модата. Открива истинската мода в младите дизайнери, които тепърва прохождат. Именно те са първите, които проявяват интерес към работата й.

Най-ценният й съвет е да не се привързваш към нищо, да рискуваш и да видиш какво ще излезе от това.

fdsfs
Instagram
 
 

Повишаването на МРЗ или как скришно да субсидираме най-едрия капитал

| от |

Lenovo обяви актуалните си финансови резултати и малко изненадващо те не са добри. Китайският производител губи доминиращата си позиция на глобалния пазар на персонални компютри, а мобилното им подразделение продължава да е на загуба.

За периода април – юни 2017 г. компанията отчита загуби от 72 милиона долара, на фона на очаквани 32.9 милиона долара печалби.

Реакцията на борсата не закъсня и акциите на Lenovo паднаха с 4.2 процента, достигайки най-ниско ниво за повече от година насам. Така в шест от последните седем тримесечия компанията регистрира отрицателен резултат.

Най-зле стоят нещата на РС пазара, където Lenovo предаде водещата си позиция. Печеливши са НР и Dell, които изглежда са успели да си върнат част от загубените клиенти. HP излиза с много малък процент на първа позиция.

 
 

Повишаването на МРЗ или как скришно да субсидираме най-едрия капитал

| от |

  Думите: „Никой не може да слага Бейби в ъгъла“, казани от Патрик Суейзи с най-сериозната физиономия на света на самия финал на „Мръсни танци“, заковават cheesy диалога на тази романтична класика и пращат филма в стратосферата на гига успеха.

Тази година, точно на 21 август, „Мръсни танци“ прави 30 години от излизането си на голям екран. Разбира се, в родната страна той достига година или две по-късно под формата на нелегални VHS касети, които се предлагат в полулегални квартални видеотеки, където с лоша баба правите алъж-вериж, като все едно, вместо касети тя ви продава наркотици.

Бизнесът с нелегално кино, дублирано в нечие мазе, беше в апогей в началото на 90-те, а „Мръсни танци“ са били неговата перла, бъдете сигурни.

Филмът с Патрик Суейзи и Дженифър Грей е изтъркал повече видеоглави от всеки друг, разплакал е повече момичета, дори от „Наистина любов“ и има един от най-неостаряващите саундтраци на света. Колкото и тъпа да е голяма част от комерсиалната музика през 80-те, „Мръсни танци“ OST е нещо, което може да се слуша винаги.

И веднага си признайте – колко от вас са се опитвали да направят повдигането в края на танца? И колко от вас са успявали?

Днес, 30 години по-късно, нещата за „Мръсни танци“ изглеждат различно. Патрик Суейзи умира от рак на 57-годишна възраст, Дженифър Грей се подлага на множество пластични операции и не, че не изглежда добре, просто е с различно лице, филмът е номиниран само за един „Оскар“, при това за музика и нито един от целия му екип така и не успява да направи друга подобна класика.

Опит за римейк, нов прочит, нова версия, продължение и прочие вариации по темата „Мръсни танци“ е правен многократно и то без успех.

Втората част „Мръсни танци: Нощи в Хавана“ излиза през 2004-а. И освен Диего Луна в кръшен потен танц с Ромола Гарай, в него няма нищо друго за гледане. И не съществува нито един толкова ярък и да, култов момент, като множеството събрани в класиката със Суейзи и Грей.

През тази година телевизия ABC решава да направи нов римейк на филма, по повод 30 години от създаването му, и сътворява нещо, което много хора умишлено подминаха и по-добре. Както беше написал един критик: „Това, което гледаме е сюжета на „Мръсни танци“, но без повечето танци и без никаква емоция“. Всички прецакани да участват в римейка горчиво съжаляват сега, а най-доволна трябва да е Дженифър Грей, която въпреки уговорки и сделки, в крайна сметка отказва малката роля, която й предлагат вътре.

„Мръсни танци“ няма нищо кой знае какво в себе си. Сюжетът е плосък, персонажите са стереотипни, историята имитира симбиоза между тези на „Пепеляшка“ и „Грозното патенце“, и въпреки това никой не успява да повтори успеха му.

Може би, защото през 80-те нямаше толкова добро романтично кино, което, нека да кажем само – изобщо не е вярно, може би е поради факта, че филмовият мюзикъл започва своя нов втори живот… Никой не знае и може би, заради това, никой не успява да го повтори.

Днес тази cheesy класика е великолепното напомняне, че понякога само танци, емоции и един Патрик Суейзи стигат, за да направят един филм онова кино, което дори 30 години по-късно, може да ти докара повече кеф от всеки един модерен филм.

Така че, пуснете си „Time of my life“ и се насладете на невероятната, но работеща перфектно комбинация между Грей и Суейзи. Както би казала нечия баба: „Не правят такива филми вече“.