Политиката у нас убива политическото

| от |

Автор: Иво Атанасов

Близнашки бил казал, че комунизмът е красив идеал. Това да му е „грехът“ на служебния премиер! Нарекъл е „красив“ идеала, а не режима.

Красив не благодарение на, а въпреки режима. Както е красив и християнският идеал, но не заради, а въпреки Светата инквизиция, Вартоломеевата нощ, религиозните войни. Пътят и към двата идеала е изпъстрен с много насилие.

остатъчно е да си спомним колко боляри убива княз Борис І в името на покръстването. Въпреки тези и други факти, вече 12 века не се отказваме от християнската вяра. Защото едно е идеалът, друго са отклоненията и извращенията.

Новата коалиция „Десните“ обаче поиска служебният премиер да се извини публично за думите си. Утре навярно ще настоят същото да стори и главата на Римокатолическата църква. Защото папа Франциск се оплака, че комунизмът е откраднал същността на християнството. Че казва същото, но 20 века по-късно. Това оплакване изглежда като опаковка на признанието, че християнските и комунистическите идеи си приличат в много голяма степен.

„Десните“ напомнят на премиера, че „красивият идеал“ е погубил десетки милиони хора. Когато става дума за жертви, някак си е неприлично да се мерят милионите. Пък и те са вписани в сметките и на църквата, и на капитализма, и то много повече. Нашите „десни“ обаче бягат като дявол от тамян от думите на премиера, че „комунизмът е наше общо минало“. Вероятно защото искат да бъде забравено, че в онова време някои от тях бяха по посолства и се любуваха на екзотични плажове, докато повечето от нас стигахме най-много до заливчето на Равда. И защото държат отново да са каймакът на обществото, без ни най-малко стеснение за позициите, които те или родителите им са заемали в предишния режим. Уви, такава е действителността в страна, от която в Международния речник на дисидентите от Източна Европа бяха включени едва десетина-двайсет имена.

С това твърде закъсняло морализаторство отдавна сме свикнали. По-лошото е, че в случая то е като димна завеса за истинските недъзи на служебния кабинет. След първите диви години на демокрацията постепенно партиите, които печелеха избори, започнаха да назначават повече професионалисти в управлението. От „калинките“ насам обаче върви обратният процес, достигнал сякаш своя триумф в служебното правителство. Предпочитат се фигури, които никога нищо не са управлявали. Други имат известен опит, но са им възложени задачи в сфери, съвсем различни от тези, в които досега са се изявявали. Сигурно защото са прегърнали максимата на някои дейци от миналото, че акълът си идва с поста.

Изумително е включването в правителството на имена, чиято най-голяма „заслуга“ е участието им в протестите. Това не само сваля нивото на управлението, но и развращава. Показва на мераклиите, че не е нужно да са кой знае колко подготвени. Малко повече усърдие на жълтите павета е достатъчно за реализация на амбициите им. Тук неволно си спомняме думите на Левски, когато селяни от Софийско го питат каква служба ще заеме, когато се освободим. Зер, пада му се най-първата. Никаква, отговаря тогава Апостола. Кой да му каже, че ще дойде време службите отново да се падат, а не да се възлагат въз основа на качества.

Колкото дразнещо, толкова и вредно е онова, което някои нежно наричат „право на развитие“, а то си е ренегатство от най-долна проба. Насърчаването му видяхме и при предишни правителства, но сега то достигна своя връх. Да смениш няколко партии и да опреш до президента не е развитие, а службогонство. Кариеристите са повратливи, особено когато има кой да им ръкопляска, че са напуснали политическия му противник. А после се чудим и дори негодуваме защо в управлението са все лица, свързани повече или по-малко с някогашната номенклатура.

Най-опасно е обаче размиването на лявото и дясното. Виждаме го, когато лява партия включи милионери в ръководството си. Или когато се опре на откровено десни фигури в управленския си мандат. Виждаме го и сега, когато президентът, който не се колебае да показва почти във всичко, че е десен, назначава известно име, принадлежало доскоро на лявото пространство, за служебен премиер. Това обърква и обезверява избирателите, натрапва им заключението, че всички са едни и същи, че който и да управлява, нищо не се променя, защото всички в крайна сметка са маскари.

Ето как политиката у нас не просто компрометира, но и убива политическото. Изборите се превръщат в борба не между идеи и партиите, които ги олицетворяват, а между отделните части на олигархията и лостовете, с които те разполагат. Във властта влизат имена и формации, които се стремят към изборна победа не с управлението в името на хората, а с печатане на бюлетини и купуване на гласове. Това е въпрос, по който си струва и „десните“ да се произнесат, вместо да изтезават слуха ни с децибели срещу някой красив идеал.
Други текстове от автора на: www.ivoatanasov.info

 
 

Митовете за самолетите, на които се връзваме

| от |

В някой момент от живота ви ще се сблъскате с всякакви истории и теории около летенето със самолет. Някои от тях дори могат да ви откажат да пътувате. Други са толкова нелепи и нереални, но все пак хората ги смятат за верни.

Ето няколко мита за летенето, които може да чуете и чувате и в които не трябва да вярвате… защото законите не планетата просто не работят така.

Можеш да бъдеш засмукан от тоалетната в самолета
Тоалетните в самолета функционират благодарение на вакуума. Когато пуснете водата, уред за създаване на вакуум прави така че всичко в нея да отиде в контейнера. Понякога хората са откривали меко казано странни предмети в този контейнер. Но никога хора! Причината за това е, че вакуум се създава в сифона на тоалетната. Ако седалката и тоалетната чиния бяха слети това би могло да има неприятни последици, ако пуснете водата, докато сте върху тоалетната. Но системата е създадена така че да няма опасност от това да ви засмуче… тоалетна чиния.

Вратата на самолета може да се отвори по време на полет… от пътник
Тя може да се отвори само и единствено ако наляганията от двете й страни се уравновесят. Което е малко вероятно. Атмосферното налягане на високи надморски височини е много ниско, а налягането в самолета се увеличава изкуствено. Разликата в наляганията се отразява в прилагането на сила върху повърхността на вратата, която сила е много по-голяма от човешката. И вратите я издържат. Така че няма начин човек да успее да се справи с това, с което и природата не може.

Бурите могат да доведат до катастрофа
Светкавиците и мълниите действително могат да нанесат щети на самолета. Но не такива, че да е засегната безопасността на пътниците. Причината пилотите да не ги обичат е, че те са предпоставки за турбуленция и дискомфорт на пътниците.

Тоалетните изхвърлят отпадъци във въздуха
Не. Отпадните води се отвеждат в резервоар на края на самолета, който след всяко кацане е изпразван.

Турбуленцията е опасна
Неприятна – да, опасна – не. Това е естествена част от полета и със сигурност не създава предпоставки за катастрофи.

Телефоните причиняват проблеми
Няма еднопосочни доказателства, според които използването на мобилен телефон уврежда системата на самолета. В САЩ дори в момента тече кампания по разрешаването на телефонните разговори по време на полет.

В кислородната маска има наркотични вещества
Не бива да се вярва на всичко по филмите. Кислородните маски са там , за да ви снабдят с кислород, ако атмосферното налягане падне под нормите. Тяхната задача е да ви помогнат да дишате, докато пилотът приземи самолета на височина, на която човек може да диша самостоятелно.

Въздухът в кабината не се рециклира
Повечето хора погрешно си мислят, че ако пътник кихне в самолета има опасност всички да се заразят. Но петдесет процента от въздуха минава през система за рециклиране, другата част идва от вън. Системата за рециклиране включва от 20 до 30 филтъра, а последните технологии унищожават 99,9 процента от вредните бактерии и вещества във въздуха.

 
 

Какви сексуални желания имат обвързаните хора

| от |

Проучване разкри, че повече от половината от обвързаните жени във Великобритания искат да правят секс с партньора си толкова често, колкото и в началото на връзката им, съобщи в. „Дейли експрес“.

В изследването на сайта „Ваучър коудс про“ бяха включени 2 383 души над 18-годишна възраст, които имат дългогодишни връзки.

Сред въпросите беше и този за какви аспекти от сексуалния си живот мъжете и жените спорят най-често с половинката си. Най-изтъкваната причина за спор беше недостатъчният секс (37 %). В класацията се наредиха още липсата на разнообразие в спалнята (34 %), партньорът е мързелив любовник (32 %), двамата харесват различни неща (20 %), партньорът иска да прави секс по-често (19 %). Последни в списъка са проблемите, свързани с размера на мъжкото достойнство, девствеността и фетишите (11 %).

Друг интересен факт е, че 68 % от двойките не използват секс играчки, като 38 % се задоволяват да разнообразят половия си живот със секси бельо. Почти половината (49 %) от запитаните изпращат свои голи снимки на любимия човек.

 
 

Бени Андершон от АББА с нов албум

| от |

Музикантът от популярния шведски поп квартет АББА Бени Андершон ще издаде албум със свои композиции и изпълнения на пиано, предаде Контактмюзик.

Тавата е озаглавена „Пиано“ и ще види бял свят на 29 септември. В нея са включени 21 популярни хита на музиканта от АББА, изпълнени на пиано. „Композициите, включени в албума, са неразделна част от мен! По време на записите имах чувството, че изпълнявам своите мемоари!“, коментира новата си продукция Андершон.

Шведската група АББА се раздели през 1982 година, но Бени след това издаде девет албума със своя състав „Бени Андершон Оркестра“.

 
 

„Не работиме, КАЗАХ!“: прочутото гостоприемство на банскалии

| от |

Ако играете на асоциации и ви кажат „Банско“, вероятно в главата ви ще се завъртят фразите „Бански старец“, „ски курорт“, „джаз фестивал“, „хотели“, „пирински върхове“ др. Банско е всичко това и още много. И никой не очаква от града на Паисий Хилендарски, Неофит Рилски и Никола Вапцаров да произлизат сервилни хора, чиято цел в живота е доброто обслужване на клиенти.

И все пак, щем – не щем и щат – не щат, освен град на горди българи с богата и славна история, Банско е и туристическа дестинация. А всяка туристическа дестинация неизбежно се нуждае от обслужващ персонал, който да посреща нуждите на туристите, без да ги мрази. В повечето световни курорти персоналът е обучен да възприема клиентите като източници на пари, към които човек трябва да се отнася с умерена любезност и внимание. В най-лошите случаи клиентите се приемат като необходимо зло.

Не и в Банско обаче. Там може да разберете защо на английски думата „hospitality“ (в превод – гостоприемство) има в корена си „hospital“ (болница). 

Попадам там по време на тест-драйв на нов автомобил, резервирали сме хотел за една вечер и всичко е супер. Рецепционистът е видимо недоволен от пристигането ни и с отегчение, граничещо с депресия, взима личните ни карти. След около час слизаме обратно долу с наивното намерение да отидем на вечеря.

„Само момент ако може да изчакате да ви впиша личните карти“, отсича рецепционистът, който този път е видимо зает с по-важни неща, както явно е бил и през последния час. Изчакваме и поемаме към центъра на Банско гладни като вегани, които току що са проумяли, че от 10 години не са вкусвали месо.

Ако вечерята в механа в Банско през лятото ви се струва като проста теорема, трябва сериозно да размислите. Тътрейки се по главната улица, сме силно привлечени от разкошна градина на една механа, в която сякаш влизаш в приказка. Намъкваме се вътре със замечтани погледи и се лутаме като Ахасфер в продължение на десетина минути. По едно време заета сервитьорка ни изтръгва от ступора, изблъсквайки ни с лакът, тъй като очевидно й пречим, и казва, че няма места.

Продължаваме към известната механа „Дядо Пене“, където сядаме обикновено, когато сме в Банско. Влизаме в градината, в която има три свободни маси, без надпис „РезервЕ“ или друга индикация за заетост на масите. Настаняваме се щастливи и започваме ентусиазирано да обсъждаме менюто. Вече саливирам обилно над идеята за огромна овчарска салата, когато мъжът ми се отправя „все пак да пита“ сервитьора дали всичко е наред с масата ни. „Не, не, не“ – отсича келнерът. „Четирима души сме…“, заеква мъжът ми в опит да получи съдействие. „Не, не, не, казах НЕ, всичко е заето.“, бълва сервитьорът в някакво умопомрачение.

Ставаме и излизаме с подвити опашки, леко наплашени. Вече минава 21ч. и рискът да не намерим кухня, която работи става все по-голям. С което нараства и вероятността да си легнем гладни, а дори банскалии не биха искали да се сблъскват с гладни софиянци.

Една пряка по-надолу виждаме оазис: отворена механа, народна музика, която не е наживо, миризма на храна. Влизаме предпазливо, отиваме в градината – пет празни маси и една заета. Йес. Все пак изчакваме келнера, за да не попаднем в тъпа ситуация отново.

И той наистина се задава, носейки в двете си ръце две чинии с катино мезе. Видът му ни действа по-превъзбуждащо от новия епизод на „Game of Thrones“. Той обаче ни подминава като в зла шега и просъсква: „Не работиме.“. „Ама как така не работите? А какво е това катино мезе?“, понечвам да възроптая. „Не работиме, КАЗАХ“, отсича човекът и ни насочва към изхода.

Докато излизаме, приятелят ни промрънква, че „на тия май не им се работи“. И тогава пада лавината. Не, не от Вихрен. Вербална помийна лавина се изсипва от устата на гневния сервитьор, който ни обяснява на висок обертон, че „не работят, защото ИМАТ ПАРТИ“ и „не са ТИЯ, нито са ОНИЯ“.

Бързо се изсулваме от механата, имплицитно заплашени от побой, а сервитьорът върви след нас с една визитка и ни обяснява как „ако толкова искаме, може утре да дойдем, но да имаме предвид, че те не са ТИЯ и ОНИЯ“. Взимам визитката за всеки случай, ако спешно ни се наложи да бъдем навикани на другата вечер.

Изморени, наритани и гладни се влачим в посока хотела с надеждата някъде да ни приемат. Вече съм готова да чукам по вратите на къщите и да моля някой да ни нагости с къшей хляб като в добрите стари времена, когато попадаме на Мицурината механа. Влизаме плахо. Никой не ни крещи и не ни пъди. Оказва се, че едни хора тъкмо стават и можем да седнем на тяхната маса. Натъпкваме се с храна и оставяме на момичето, което ни обслужва бакшиш, който сигурно ще й стигне да си плати висшето образование. Не защото храната е била някакво кулинарно чудо, нито защото тя е била много внимателна, а просто защото не ни изгони. Благодарни сме.

На прибиране влизам в супермаркета в близост до хотела, за да си купя минерална вода. „Бързо, бързо, по-бързичко“, проехтява гласа на касиерката. „Затваря магазинът вече, така че ако може да се задействате малко“. Мамка му. Тичам към хладилника за вода, взимам една „Горна баня“ и се препъвам към касата, преди касиерката да ме извлачи навън за косата.

Прибираме се в хотела малко уморени, но сити и доволни. На другата сутрин отварям прозореца и виждам Вихрен, Голям Полежан и Газей, облизани от слънцето. Банско си струва. Въпреки хората.