Политиката у нас убива политическото

Автор: Иво Атанасов

Близнашки бил казал, че комунизмът е красив идеал. Това да му е „грехът“ на служебния премиер! Нарекъл е „красив“ идеала, а не режима.

Красив не благодарение на, а въпреки режима. Както е красив и християнският идеал, но не заради, а въпреки Светата инквизиция, Вартоломеевата нощ, религиозните войни. Пътят и към двата идеала е изпъстрен с много насилие.

остатъчно е да си спомним колко боляри убива княз Борис І в името на покръстването. Въпреки тези и други факти, вече 12 века не се отказваме от християнската вяра. Защото едно е идеалът, друго са отклоненията и извращенията.

Новата коалиция „Десните“ обаче поиска служебният премиер да се извини публично за думите си. Утре навярно ще настоят същото да стори и главата на Римокатолическата църква. Защото папа Франциск се оплака, че комунизмът е откраднал същността на християнството. Че казва същото, но 20 века по-късно. Това оплакване изглежда като опаковка на признанието, че християнските и комунистическите идеи си приличат в много голяма степен.

„Десните“ напомнят на премиера, че „красивият идеал“ е погубил десетки милиони хора. Когато става дума за жертви, някак си е неприлично да се мерят милионите. Пък и те са вписани в сметките и на църквата, и на капитализма, и то много повече. Нашите „десни“ обаче бягат като дявол от тамян от думите на премиера, че „комунизмът е наше общо минало“. Вероятно защото искат да бъде забравено, че в онова време някои от тях бяха по посолства и се любуваха на екзотични плажове, докато повечето от нас стигахме най-много до заливчето на Равда. И защото държат отново да са каймакът на обществото, без ни най-малко стеснение за позициите, които те или родителите им са заемали в предишния режим. Уви, такава е действителността в страна, от която в Международния речник на дисидентите от Източна Европа бяха включени едва десетина-двайсет имена.

С това твърде закъсняло морализаторство отдавна сме свикнали. По-лошото е, че в случая то е като димна завеса за истинските недъзи на служебния кабинет. След първите диви години на демокрацията постепенно партиите, които печелеха избори, започнаха да назначават повече професионалисти в управлението. От „калинките“ насам обаче върви обратният процес, достигнал сякаш своя триумф в служебното правителство. Предпочитат се фигури, които никога нищо не са управлявали. Други имат известен опит, но са им възложени задачи в сфери, съвсем различни от тези, в които досега са се изявявали. Сигурно защото са прегърнали максимата на някои дейци от миналото, че акълът си идва с поста.

Изумително е включването в правителството на имена, чиято най-голяма „заслуга“ е участието им в протестите. Това не само сваля нивото на управлението, но и развращава. Показва на мераклиите, че не е нужно да са кой знае колко подготвени. Малко повече усърдие на жълтите павета е достатъчно за реализация на амбициите им. Тук неволно си спомняме думите на Левски, когато селяни от Софийско го питат каква служба ще заеме, когато се освободим. Зер, пада му се най-първата. Никаква, отговаря тогава Апостола. Кой да му каже, че ще дойде време службите отново да се падат, а не да се възлагат въз основа на качества.

Колкото дразнещо, толкова и вредно е онова, което някои нежно наричат „право на развитие“, а то си е ренегатство от най-долна проба. Насърчаването му видяхме и при предишни правителства, но сега то достигна своя връх. Да смениш няколко партии и да опреш до президента не е развитие, а службогонство. Кариеристите са повратливи, особено когато има кой да им ръкопляска, че са напуснали политическия му противник. А после се чудим и дори негодуваме защо в управлението са все лица, свързани повече или по-малко с някогашната номенклатура.

Най-опасно е обаче размиването на лявото и дясното. Виждаме го, когато лява партия включи милионери в ръководството си. Или когато се опре на откровено десни фигури в управленския си мандат. Виждаме го и сега, когато президентът, който не се колебае да показва почти във всичко, че е десен, назначава известно име, принадлежало доскоро на лявото пространство, за служебен премиер. Това обърква и обезверява избирателите, натрапва им заключението, че всички са едни и същи, че който и да управлява, нищо не се променя, защото всички в крайна сметка са маскари.

Ето как политиката у нас не просто компрометира, но и убива политическото. Изборите се превръщат в борба не между идеи и партиите, които ги олицетворяват, а между отделните части на олигархията и лостовете, с които те разполагат. Във властта влизат имена и формации, които се стремят към изборна победа не с управлението в името на хората, а с печатане на бюлетини и купуване на гласове. Това е въпрос, по който си струва и „десните“ да се произнесат, вместо да изтезават слуха ни с децибели срещу някой красив идеал.
Други текстове от автора на: www.ivoatanasov.info