Почивката на Макюън („Почивка в чужбина”)

| от | |

Това заглавие на Макюън създава читателско усещане, че белетристът с ”Букър” е решил да си почине с  „разказ за двoйка c дългoгoдишна връзка, кoятo oтива на пoчивка във Вeнeция, за да възпламени потушените си чувcтва”.

1

Така „Колибри“ представи книгата у нас с обещанието ,че  и за читателя е оставено лениво удoвoлcтвиe от прочита. Макюън започва  пестеливо тази почивка. В  нейния  център поставя двама души и спасението на тяхната връзка. Мери и Колин са свободна двойка, за чиято история не помага настройката нито от „Събота, нито от „ Неутолима любов”, нито обещанието за лежерно четиво на Колибри. Историята е ужасяваща и това се постига с всеки детайл, който вписва в сюжета Макюън. За този похват самият писател би казва, „че си играе с детайлите и това го помни от Набоков”. Играта в литературното творчество е добре позната от херменевтиката. Още Гадамер визуализира играта като „поведение или душевно състояние на твореца”. Това е битието на  художествената  творба, чийто преобразен свят е поставен фигуративно. Познанието в тази творба изпълнява централния мотив на платонизма – „истинното битие на представяното е по- висше от битието на представения материал, но то се открива само чрез опознаване. Точно за награждащо опознаване дава възможност „почивката” на Макюън.

С модерното писане отдолу – нагоре, Макюън прави история с фатален край за недоверието, което основополага  изгубен свят.

Със стария маниер на писане, Макюън  стартира и тази история -с резерва. Читателят е поставен на дистанция, писателят задържа развръзката до последно, за да постигне максимално разтърсване от този душевен ужас. Все пак оставя една читателска възможност – да се гради кулминацията чрез действията на образите.

Описанията са поднесени в емоционален план, за да оформят образ на буксуващата любов. В съзвучие с кризата, която витае в „ почивката” на Макюън, той съвсем избирателно поставя Венеция в унисон с вътрешния свят на лутащите се герои. Градът на могъществото е  с призрачно лице, което ни среща от всеки ъгъл.  Тук туристите не са в захлас от разцвета на града. Гондолната романтика и изящната архитектура са притъпени от перото на писателя и са удавени в популярната лагуна. Макюън смело и без притеснение разбива Венецианския мит с „Почивка в чужбина” като нарушава традиционното естетическо възприятие за града.

Вместо „сакрализираната хармония на Венеция между държава, граждани, изкуство, икономика, търговия, образование, който създава мита за идеалното удоволствено място, побрало човека и неговата съдба” /Бойко Илиев/, тук виждаме град обсебен от загадъчен страх, мистерии по улиците и всичко това постигнато  чрез добре използвана тайнствената символика.

 

Мери и Колин  са в център на почивката, която избира за тях Макюън. Двамата подсказват ,че не са на правилното място, което са търсили за сплотяването си. Градът се слива с техния свят и тръгва по същата инерция, която е довела тях в него. В интуитивното съмнение за града  алюзира дефицит във взаимното  доверие. Опитът им   да засекат световете си и да наваксат липсите стои също толкова равнопоставено и на изгубването им в града, който витае като сянка на любовта.  Венеция тук се отразява във водите си, градът губи романтичния си цвят.

Лабиринтът на  отношенията им придобива и физическа форма – омагьосаният  кръг се задвижва около тяхното изгубване и те не просто търсят хотела , а спокойствие на чувствата. Така по пътя към изхода, когато предполагаме, че Макюън все пак ще помогне да героите си, те се озовават в нова пропаст и ново изпитание. Доверието им в  първия cрeщнат, в който виждат хепи енд, превръща почивката им в кошмарна, а спасението на любовта им  изгубва бледите си следи. И всичко това, защото  е изместен центърът, гравитацията е насочена към   чуждата травма, към съчувствието, за  което обаче Мери и Колин се оказват подготвени. Всичко това става някак тайно и прикрито от художествения субект, но точно това писателско поведение градира усещането за  ужас.

Когато всички са наясно ,че това е маниакално спасение на шизофренична любов , злoвeщата игра вече има своя край , а  пoчивката се превръща във вечен покой.

Как се стига до всичко това? Този път Макюън не пише като дете, но пак е  пестелив. Обира всички излишни думи, отваря пространство за тези, които внушават разрез на отношенията между Мери и Колин.

Неподходящите граници фронтирани в действията на двамата герои ги правят жертва на тяхното сляпо доверие къч непознатия град и хората в него.

Макюън засилва това впечатление като в скромните 120 страници представя детайлно изтъканите граници  в ежедневието на Мери и Колин – техните навици, проблеми и компромиси. Романистът използва смешен език, за да ни запознае с битовизма на тяхната любов, който тласка чувствата им в отегчение. Заради постигнатата с времето криза, двамата решават да търсят помощ в една почивка, към която препускат, бягайки от отегчението си.

Макюън устоява това внушение докрай и брани всеки ред, за да удържи на своите психологически търсения за човека и научния извод, че „най- добрият начин да измамите някого е първо да измамите самия себе си”.

Макюън е познавачна страшното, но и майстор на тихото му настъпване. Верен в себе си като любител на дългите разходки в « Почивка в чужбина», той подарява на  читателя  една дълга раходка в скритата душвност на двамата си герои. Тук читателят има и още едан функция – да изследва отново човешките отношения, като събира данните , които Макюън му подава от всяка страница. Почивката се оказва едно голямо безпокойство, но от онова приятните, които те държат в напражение и не ти позволяват да оставиш книгата. Тук сюжетът няма нужда от почивка, нито от време за размисъл. Действието бърза  към развръзката, но го бави, защото Макюън се враща , за да допълни елементите на  пълния ужас. И в този роман Макюън залага на прикритата информация и разказване на напрежението. Това забавяне на темпото може да се схване като мъчение за читателя, но то е задължително за претенциозния познавач на литература, който няма нищо против психологизма в творчеството. Макюън не е само национален автор на Англия, защото се изправя срещу

«надутият, задръстнен от мебели английски роман» и това  изнася четивата му  в одушевени пространства. Той е познавач на  климата на човешките отношения и ги допълва с висока степен на съпричастност и чувство «вътре в себе си».

Изкуството на неудобството, което създава Макюън напомня музиката на «Пинк флойд»- разтегнати пиеси с фийдбек и електронен саунд , в която се търсят не сладникавите хитове, а емоционалната дълбочина.

Англия си има  техния литературен еквивалент, който тръгва от модерната готика и стига до реалистичния стил,  с  намигване към  хуманистичните пиеси за човека на Пинк Флойд. Фийдбекът с Макюън влиза в литературата като детайла, който постига ефект на внушението, тъй както електронния саунд на Пинк Флойд озвучава всяка история, която разказва в дълбочина Макюън. Краят на 20 век и за групата и за белетриста е тъжно време. За Пинк Флойд тогава излиза последния им албум,  с който търсят мъдрост в тъгата. В същото това време Макюън пилотира в литературата със същото търсене- родено през  средата на 60-те и преродено в края на миналия век.

Няма нищо случайно в това английско съвпадение на музика и литература  – това е нестихващият опит да бъде открит човека в злокобния и  безсилен свят с цената на реалния и модерен поглед в изкуството.

„Почивка в чужбина” се оказа книга без почивка, която взема и последния дъх, за да не те остави чужд в съпреживяването на една фатална любовна история, която можеше да бъде спасена ако човек знае как да не се губи или ако е чувал: KEEP TALKING

Автор: Добрина Добрева

 
 

„Стената на желанията“ е за всички, които имат нужда от театър

| от Дилян Ценов |

Незнайно защо сред голяма част от населението върлува възгледът, че театърът е нещо, което служи предимно за развлечение, уплътняване на времето, нещо, чиято основна цел е да ни разсмее. Това обяснява посещаемостта на определени постановки и отливът на зрители от други, както и ставането на крака на определени поклони и достолепното залепване за седалките на други.

За щастие има и зрители-изключения. За тях е спектакълът „Стената на желанията“ в театрална работилница „Сфумато“. Един спектакъл за хората, които имат нужда от театър. Вътрешна и изначална. Не от смях и развлечение, а от открития, провокации, нови неща извън рамката на познатите ни драматургии със сюжет, герои и плосък конфликт. Драматично-танцовият спектакъл е по текстове на Бернар-Мари Колтес и Иван Димитров, хореографията е на Мила Искренова, а всичко останало достига до зрителя под режисурата на Владимир Петков.

В „Стената на желанията“ процесът изглежда сложен, а всъщност в него няма нищо сложно. Точно обратното – всичко стъпва на добре познатата основа. Търсенето и предлагането – това, което всеки от нас прави в ежедневието. Персонажите са продавач, купувач, а помежду им е стоката, желанията. И двамата са в капана и не могат да избягат. Не могат да спрат да искат, да очакват. Ненаситни са. Незадоволимата нужда накрая разяжда всякаква форма на взаимоотношения между хората.

Всичко това достига до зрителя. Но само до онзи зрител, който се довери на актьорите и се остави да го водят за носа. Това не е трудно. Особено когато в състава са Христо Ушев, Йордан Ръсин, Галя Костадинова, Милен Николов и Борис Георгиев. Фрагментaрната структура е трудна за възприемане до момента, в който всичко се сведе до просто число. От този момент спира да ни интересуват сюжет, герои, конфликти и всичко останало – вече нямаме нужда от рамките. На фокус е природата на субекта, оголената му душевност, която „иска, иска, иска“… и накрая рухва. Нима това не се случва на всеки от нас? Систематично, всеки един ден.

„Стената на желанията“ е процес, който ще ви каже повече отколкото думите могат. Словото винаги преминава през ума, където неминуеми го филтрираме, преди да достигне крайната цел. При танцът обаче не е така. Там може да се каже, че е постигната най-чистата форма на комуникация между актьорите и публиката. Танцът докосва душата директно. А движението на петимата актьори по сцената е удоволствие за сетивата и сърцето. Всяко движение е реплика, всяка реплика е отговор на предишната. По този начин малко по малко, наслаждавайки се на „тук и сега“, присъствайки в момента, който се случва на метри пред нас, накрая разбираме достатъчно. Толкова, колкото ни е нужно.

Този спектакъл учи. Носи нещо различно. Струва си да се види процес, който носи белезите на световни театрални школи. Струва си да се потопите в този свят. Ние ви пожелаваме да излезете объркани от залата. Това е сигурен знак, че представлението е изпълнило мисията си. А вие ще се върнете за още. Съвет от нас -доверете се.

 
 

Защо американците пишат датите по този начин?

| от chronicle.bg |

В САЩ форматът на изписване на датите започва с месеца, после деня и накрая годината. Тази подредба е доста любопитна и неразбираема за останалата част от света, където йерархията е ден/месец/година. В някои държави като Китай, Корея и Иран, този ред дори е наобратно – година/месец/ден.

В крайна сметка никой не знае защо американците слагат първо месеца. Една хипотеза е, че сравнително често най-важно е да се знае първо месеца, за да се изгради контекст. За нея обаче няма особено силни доказателства. Допълнително объркване внасят честите случаи, в които в един и същ документ авторът изписва датите и по двата начина – американския и стандартния.

Освен да спекулираме с различни версии и причини, не можем да направим много, но поне знаем със сигурност, че това изписване се използва в САЩ, откакто въобще има САЩ.

500px-US-original-Declaration-1776

Един от най-ранните документи, където можем да видим американския начин на датоизписване, е самата Декларация за независимост на Съединените американски щати. Върху нея ясно се вижда „Юли 4, 1776“. Основателите на новата държава са били фенове на този формат, защото можем да го видим и на редица други документи от онова време, включително и на Конституцията, подписана от 38 делегати на „Септември 17, 1787“.

Световният модел обаче също се среща в документи от това време. Въпреки това, до последната четвърт на 19 век Марк Твен предпочита да изписва първо месеца в датата, както и журналистите, отразили потъването на Титник.

Така, бавно, малко по малко, до втората половина на 20 век този метод става стандартен за държавата.

 
 

Звездите, които никога няма да видим голи

| от chronicle.bg |

Голите сцени в киното са прекрасни, но и много сложни. Често актьори и актриси разказват как, за да излезе една еротична сцена добре на камера, тя изглежда ужасно в действителност.

Някои от звездите обаче отказват да се снимат голи и изтъкват доста добри причини. Някои имат деца и не мислят, че е удачно като родител да се разхождаш гол по екрана, не им харесва естетиката на голите сцени, или просто не е тяхното нещо и не се чувстват удобно.

Част от хората в галерията ни нямат абсолютно чисто досие по отношение показване на малко кожа. Те са там, заради генералната им нагласа към този тип сцени.

 
 

Животното, чиято кръв струва $15,873

| от chronicle.bg |

Когато стане въпрос за паяци, хората обикновено знаят две неща. Първото е че гълтаме по 8 паяка на година, докато спим, второто е че кръвта им е синя.

Това за гълтането на паяци е глупост, но вторият факт е по-скоро истина.

Трябва да поясним обаче, че цветът не е точно син, а по-скоро синкаво зелен. Както и че понеже паяците са мънички, няма да видим много от кръвта им, когато размажем някой на стената.

Също така – паяците, за разлика от хората, имат т.нар. „отворена система на кръвообращение“. Това ще рече, че кръвта им се смесва с други течности в телата им. Но какво придава цвета на тази смесица?

Човешката кръв, както знаете, е червена заради хемоглобина в нея. Причината пък хемоглобинът да прави кръвта червена е заради желязото, което играе роля на пренасящ кислородa пигмент.

Паяците и други членестоноги нямат хемоглобин. Вместо това имат протеина хемоцианин, който съдържа мед (метала мед, разбира се) вместо желязо. Когато кислороден атом се закачи за хемоцианина, той става зеленикаво син – същия цвят, който става медта, когато се окисли. При паяците нивото на хемоцианин е ниско и затова тази багра не е особено видима. Но при други, по-едри членестоноги този ефект е видим.

 

Да вземем за пример мечоопашатът (меченосец, ксифозура).

horseshoe-crab-blood

Кръвта на този вид рак е деликатен бебешко син цвят. Но това, което прави кръвта му още по-забележителна, е един специален химикал. Когато е изложен на потенциално опасна бактерия, този химикал се обвива около нея, ала без да я убива. Ефектът е почти мигновен и поради това кръвта може да се използва за засичане на вредители, дори ако е разредена в отношение едно към един трилион.

Този метод се употребява за установяване на замърсители в лекарста и ваксини, както и върху медицинско оборудване. В САЩ никое лекарство не се допуска до пазара, ако преди това не е тествано по този начин. Това е най-сигурният известен на учените начин за установяване на замърсители и затова цената на тази кръв достига 15,873 долара за литър.

Процесът на добиване е следният: Раците (по около половин милион на година) внимателно се улавят, когато излязат на брега, за да се размножават, и се откарват с камиони с охладителна система до сертифицирани лаборатории, където 30% от кръвта им се източва. След това рачетата се връщат обратно в морето. Кръвните клетки се отделят чрез центрофуга и се слагат в дестилирана вода, където отделят ценния химикал.

Между 85% и 97% от разците оцеляват този процес, а нивото на кръвта им се възстановява за около седмица.

Може би този процес изглежда груб, но поне едно животно има повод да се радва от това качество на кръвта на мечоопашатаЗаекът. Преди методът на тестване за замърсявания с рачешка кръв, тестовете се правели върху зайци.

(още…)