Пъстрият шатър на предсрочните избори

| от |

Иван Стамболов, 5corners.eu

198_fete-foraine-franek(3)

Вече е извън всякакво съмнение, че предсрочни избори ще има. Циркът отново ще разпъне своя пъстър шатър, ще зацвърчат още по-големи скари с кебапчета, клоуни ще жонглират с шарени топки, мечки ще ходят на два крака и ще замирише на газ. Само преди дни, въпреки размахания от Европа пръст, социалистите тропнаха с краче и казаха, че ще строят „Южен поток“. Казаха, че ще го строят, за да проявят характер, да защитят българските интереси, а да защитят и интересите на Европа, която, види се, е леко тъпа, та не се сеща да си ги защити сама. Всъщност се оказа, че интерес от „Южен поток“ ще имат единствено фирмите, които ще го строят, извън което проектът е налудничав, грандомански и като цяло губещ – мнение, което се споделя и в руските медии. Като видя, че нещата с партньора отиват на зле, ДПС се обяви против Потока, за да се разграничи от потъващата социалистическа гемия, и веднага след това вдигна темата за предсрочни избори, за да напомни кой все пак командва в тази държава. БСП не остана назад и каза, че тя иска предсрочни избори даже повече от ДПС и като доказателство предложи да са още по-рано, но при условието на задължително гласуване – види се това беше ход срещу ДПС, които имат постоянна подкрепа и по принцип страдат от висока избирателна активност. Бойко Борисов пък нетърпеливо подскачаше наоколо и викаше, че той вече ги е спечелил изборите. Междувременно Еврокомисията върна споразумението за партньорство 14-20 и спря текущите пари по програмите „Регионално развитие“ и „Транспорт“. Междувременно дойдоха „братята“ американци и опалиха врата на Орешарски така, че ушите му писнаха и той замрази „Южен поток“. На „Позитано“ изпаднаха в ступор и дълго преглъщаха с пресъхнали гърла и ококорени очи. В Русия пуснаха пяна от гняв и тази пяна потече чак в Брюксел през устата на Владимир Чижов. В България тарикатите започнаха да потриват ръце, предвкусвайки новото раздаване на картите. За съжаление, новото раздаване на картите с нищо няма да е различно от предишните и само ще рестартира субекти, които отдавна е трябвало да бъдат изхвърлени от играта. Ще им позволи да надянат одеждата на опозиция на самите себе си и да правят това, което винаги са правили. Така ще бъде, докато не се променят правилата на самата игра.

Управляваща партия, която бъде свалена от власт с предсрочни избори, не трябва да има право да участва в следващото управление.

Такова правило би внесло макар и мъничко хигиена в политическия живот. Но дебелоочието (илитъпигьозлука, както биха се изразили в ДПС) е достигнало такива висоти, че никой вече не си прави труда да се старае пред електората, уверен, че електоратът ще преглътне всяка глупост, която му се каже: „Ние се провалихме, затова ще си самоотнемем властта и пак ще управляваме!“. Но тъпигьозите не са виновни, щом електоратът е такъв. Напоследък електоратът не прави нищо друго, освен да се вайка, че положението вече е абсолютно, крайно и скандално нетърпимо. Но същевременно да продължава да го търпи. Следователно положението е търпимо. Корупцията е вредна, но между нас казано, не е лоша – помага ни лесно да си решаваме проблемите, дори когато не сме съвсем прави, а човек много рядко е съвсем прав. Сивата икономика е бич, но пък създава истински работни места. Ако спрем контрабандата, ще предизвикаме икономически и социални катаклизми в десетки погранични селища. Олигарсите не плащат данъци, но плащат заплати. Изобщо, положението е напълно търпимо и ние го търпим, колкото и някои от нас да крещят, че е абсолютно нетърпимо и повече няма да го търпят. Вижте и протестиращите – това острие на гражданското съзнание: и те търпяха никой да не им обръща внимание цяла година.

Наглостта и безогледното лъжене пораждат доверие.

Това са го разбрали не само в ДПС, не само в БСП, но и във всички останали организации, които се стремят към властта в държавата и ключовите позиции в администрацията и институциите. Затова сега вече всички трескаво мислят с каква наглост и с каква лъжа да надминат наглостта и лъжата на конкурентите си на идващите предсрочни избори, та да предизвикат по-голямо доверие у избирателите. Сигурно ще се намери някой да ме обвини: „Ти говориш като Бай Ганьо, за когото всички са маскари“. Е, какво да направя! Да кажа, че всички са 18-годишни балерини с дантелени роклички ли? Направих си труда и удоволствието да отделя две години от живота си, за да разгледам политиката съвсем отвътре, с всичките ѝ технологии, игри и амбиции. Бил съм на места и в ситуации, в които онези, които ще ме ругаят в коментарите под текста, надали някога ще попаднат. Уверявам ви, в политиката девственици с дантелени роклички няма. Предсрочните парламентарни избори няма да покажат нищо ново. Никаква нова перспектива няма да открият. БСП ще се снишат, както ги е учил др. Живков, докато образът им отново стане приемлив на фона на чудовищния образ на следващите управляващи. Както сега е приемлив образът на ГЕРБ на фона на образа на БСП. ДПС ще поддържат следващите управляващи по познатия начин, без изобщо да ги интересува как изглеждат на хората с идеологическите си плонжове, защото очевидно не изглеждат никак и хората не се скандализират от това ДПС да подкрепят последователно субекти, които иначе се правят, че са непримирими опоненти помежду си. Но щом пък хората преглъщат ДПС да се представя за либерална партия и същевременно за нея да гласуват избиратели, по-близки до феодализма отколкото до либерализма, то хората очевидно могат да преглътнат всичко.

След като БСП, ГЕРБ и ДПС разпределят новите си роли, в миманса ще останат някакви ентертайнъри, които ще се опитат донякъде да компенсират отсъствието на яркия и незабравим Яне Янев. Разбира се, самороден талант като Яне Янев трудно се засенчва и затова г-н Бареков ще трябва не само кебапчета да пече по бяла престилка, ами и чеверме да върти, като лично му акомпанира на гайда, докато търси общото между народната република и монархията. За жалост, в този миманс вероятно за пореден път ще попадне и „автентичната“ десница.

Очевидно предсрочните парламентарни избори няма да ни изненадат с нищо ново и следователно нищо по-различно от тях няма да произлезе.

Но пък ние не искаме да е така и се надяваме все някога от усилията ни да произлезе нещо различно. Следователно въпросът е какво да се предприеме. Най-лесно е да се протестира и да се искат оставки, да се пита #Кой? и да се вилнее из социалните мрежи. Но, за съжаление, нашите протести са твърде меки, твърде средиземноморски и карнавални. Те бързо се превръщат в сцена за изява на амбициозни неформали, които търсят да изразят неповторимата си идентичност. Те не са протестите на Украйна, че дори и на Арабската пролет. Сред протестерите има и по-люти, които говорят за революция и анархия. Но те само говорят. Тяхната сила е дотогава, докогато изглеждат извънсистемни. Поканят ли ги обаче два пъти по телевизията, веднага стават системни и публиката ги забравя. „Революционна ситуация“ по стандартите на ИСМАТ-а у нас няма. Революция без промяна в структурата и субектите на собствеността що за революция е? А такива промени в момента обществото не иска. Напротив, в момента обществото копнее за стабилност и дългосрочна предсказуемост. Така че всички неуморни революционери на този етап ще трябва да се ограничат в рамките на художествената самодейност. А ние ще трябва да търсим някакво друго решение.

Очевидно решението трябва да се търси в рамките на системата. Системата не е лоша. Тя може да има дефекти, може да има извращения дори, но като цяло системата е така наречената многопартийна парламентарна демокрация, която толкова много харесва на всички ни с изключение на няколко псевдонацисти и псевдоболшевики. Според мен решението вътре в системата не е сложно. Или ако е сложно, то сложността идва не от обективни трудности, а от субективно нежелание. Трябва да се намери политически субект, който да е достатъчно кадърен да вземе властта, без да се увърти в зависимости, и да е достатъчно сърцат да направи това, което трябва да се направи, за да потръгнат нещата. А то не е много. Трябва да се осигури честен и представителен избирателен процес чрез преструктуриране на избирателните райони, така че всеки мандат да тежи еднакъв брой гласове, и чрез въвеждане на задължително машинно гласуване. И преди някой да подскочи и да каже, че поддържам БСП – не, БСП застана на тази позиция онзи ден, а аз говоря за задължително гласуване от години. Всяка мярка, която увеличава избирателната активност, е добра. Пък и хората, като цивилизовани членове на обществото, приемат безропотно стотици други задължения, сред които задължителното гласуване е най-малкото. Тази мярка не е насочена към градските либерали с развети перчеми. Но ако някой от тях се чувства онеправдан, защото е решил да изразява себе си, като не гласува (твърде тъпо решение), то нека си помисли колко по-героичен би изглеждал, ако бойкотира нещо задължително. Априлското въстание не би било така драматично, ако Османската империя не беше задължителна по него време.

След като се въведат тези лесни промени в избирателния кодекс, идва ред на Конституцията. Разбира се, че трябва да има нова Конституция. Но не говорим за чудатостите на Стефан Софиянски, който иска чрез Конституцията да разписва правила за напускане на Европейския съюз. Такива правила със сигурност са разписани в Лисабонския договор и не са конституционен въпрос, защото иначе в Конституцията ще трябва да запишем и какво се случва с гражданин, който закъснее да си плати сметката за GSM-а. Новата Конституция трябва да промени главно две неща – съдебната система и формата на държавно управление. Прокуратурата да стане независима от съда и да се промени начина за избор на ВСС. Що се отнася до формата на държавно управление, има три възможности – монархия, президентска република и парламентарна република с двукамарен парламент – и една четвърта преходна възможност: първото плюс третото или второто плюс третото. Което и от трите да се случи, със сигурност ще е по-добре от сегашното състояние на парламентарна република с еднокамарен, тежко компрометиран парламент.

И ако промяната в изборния кодекс е едно добро оперативно решение, а промяната в Конституцията – добро тактическо решение, то остава да се вземе и едно трето, стратегическо решение – промяна на програмата в училищата. Със сигурност има специалисти по образователна реформа, които с часове могат да говорят за учебните програми и сигурно ще споменат неща, които е трябвало да се направят преди десетилетия, но още не са направени. Аз обаче държа само на два нови учебни предмета – история на социализма игражданско обучение. От сегашните ученици социализмът е отдалечен почти толкова, колкото от нас беше отдалечена Втората световна война. Следователно, както на нас не ни беше рано да изучаваме войната, така и на сегашните деца не им е рано да изучават годините на тоталитаризма, петилетките и дружбата със Съветския съюз, така жизнено необходима, както слънцето и въздуха за всяко живо същество. Младите българи трябва да познават света, от който идват техните родители, за да осмислят своя собствен свят. Тогава ще погледнат с други очи на ежедневието си и много процеси ще им станат ясни.

Гражданското обучение пък е това, което ще научи децата как е устроено обществото, какво да очакват от него и какво то очаква от тях. С какво се занимава правителството, с какво се занимава парламентът и какви са функциите на президента. Ще знаят какво се прави в министерствата, агенциите и другите административни институти. Ще познават местната власт и ще правят разлика между функциите на кмета и общинския съвет. Ще имат представа как се формира и за какво се харчи един бюджет, бил той държавен или общински. Ще знаят какво трябва да очакват от полицията, прокуратурата и съда, независимо от коя страна на закона се окажат. Най-накрая в подходяща възраст ще добият представа за националната доктрина и националния идеал (дано по-скоро се появят такива), както и за отношенията на народа си с другите народи по света.

Разбира се, аз бих добавил и още два предмета, но те се нуждаят от отделен разговор – история на изкуството и история на етиката. Както се казва, и горните два предмета да ги въведат в задоволително количество и качество – берекет версин! Така ще можем да разчитаме, че след едно поколение пред урните ще се изправят много по-информирани хора, които ще бъдат в състояние да вземат много по-полезни за себе си решения. Тогава и политическите субекти ще бъдат принудени да се стараят повече.

Със сигурност има още стотици промени, които може и трябва да се направят по пътя към „оправянето на положението“, но и тези са достатъчно добри като начало. Нека направим тях, за да видим бързо благотворната промяна в десетки други области на обществения живот. Нов изборен кодекс, нова Конституция и ново образование. Това, мисля, е едно доста добро начало. И, най-важното, нито е невъзможно, нито даже е трудно за постигане от която и да е власт. Но дали ще се намери достатъчно далновидна и морална власт? Един Господ знае. Но пък на нас ни остава възможността на предстоящите предсрочни избори да се оглеждаме за такива кандидати, които максимално да се приближават до тази представа. И когато циркът на поредните избори разпъне своя пъстър шатър, да се надяваме освен клоунада и шеметни премятания, в него да намерим и малко вълшебство.

 
 

80 години от първата публикация на „Хобитът“!

| от |

Днес се навършват 80 години от първата публикация на книгата „Хобитът“ на известния британски писател Джон Роналд Руел Толкин.

Той е известен не само като писател в жанра фентъзи, но и като поет, преводач, лингвист и филолог. Възпитан е в строги католически традиции и получава блестящо образование. През 1915 г. завършва колежа Ексетър към Оксфордския университет, където изучава английски език и литература. По-късно Толкин взима участие в Първата световна война, по-специално в сраженията край река Сома през 1916 г., преди да бъде демобилизиран през 1920 г. През 1925 г. става преподавател по англосаксонски език и литература в колежа Пембрук към Оксфордския университет, където си спечелва репутация на един от най-добрите филолози на своето време.

Успоредно с педагогическата и изследователската си работа пише стихове и проза. Книгите му стават класически образци в жанра фентъзи. Освен това Толкин създава няколко изкуствени езика, сред които куеня (език на висшите елфи), синдарин (език на сивите елфи), хуздул (таен език на гномите). Приживе са публикувани над 10 негови романа, повести, разкази и поеми, много стихотворения и редица трудове в сферата на езикознанието. Много други негови творби са публикувани след смъртта му.

толкин

Първото издание на „Хобитът“ е публикувано от издателство „Джордж Алън и Ънуин“ на 21 септември 1937 г. с тираж 1500 екземпляра.

Всички илюстрации и карти в книгата са дело на Толкин. Тя получава положителни отзиви от критиката и първият тираж е разпродаден до декември същата година. Затова в края на 1937 г. излиза от печат втори тираж на книгата. През 1951 г. тя е преиздадена, тъй като Толкин искал да я адаптира като предистория към трилогията „Властелинът на пръстените“, над която работил от 1937 г. до 1949 г. Впоследствие книгата е преиздадена през 1966 г., 1978 г. и 1995 г.

„Хобитът“ е първата от публикуваните книги на писателя, в които действието се развива в Средната земя – част от измисления от Толкин свят, населен с хора, хобити, гноми и елфи, орки и гоблини. Повечето от тези същества се срещат в западноевропейската митология и творбите на други писатели, но хобитите са измислени от Толкин. Въпреки привичките на своя народ, главният герой Билбо Бегинс се отправя на дълго и изпълнено с опасности пътешествие в компанията на гноми, за да помогне да им бъдат върнати съкровища, които дракони са откраднали от тях.

Книгата, която първоначално била замислена като произведение за деца, станала много популярна сред читатели на различна възраст. Преведена е на над 40 езика. „Хобитът“ е с важен принос за развитието на жанра фентъзи, а Толкин е повлиял върху творчеството на редица други писатели в същия жанр.

 
 

Псевдонимите – маски, зад които се крият литератори

| от |

Какво е общото между Емил Ажар, Стендал, Жорж Санд и Елена Феранте? Това се псевдоними, зад които се крият известни писатели. Журналистът Марио Баудино е написал книга, посветена на използването на псевдоними в литературата, предаде Франс прес.

„Довиждане и благодаря, забавлявах се много“. С тази фраза приключва романът „Животът и смъртта на Емил Ажар“ – книгата на Ромен Гари, публикувана под псевдонима Емил Ажар през юли 1981 г.

През лятото на 1980 г. писателят, чието истинско име е Роман Кацев, се самоубива в парижкия си апартамент. Последните написани от него думи са като закачка от страна на онзи, който казваше, че никога няма да остарее. Авиатор, участник в Съпротивата, дипломат – той оставя след себе си огромно творчество. Свързан е също с една от най-големите хитрости в историята на литературата – става носител на две награди „Гонкур“ под два различни псевдонима. Първо получава приза под псевдонима Ромен Гари за „Корените на небето“ през 1956 г., преди да го спечели под псевдонима Емил Ажар за „Животът пред теб“ през 1975 г.

„Той използваше псевдоними заради желанието си да провокира, но и заради схващането за т.нар. тотален роман, свързан с това, че авторът става персонаж в собствената си книга“, поясни Баудино.

В книгата си „Не знаете кой съм аз“, публикувана в началото на месеца в Италия, журналистът фокусира вниманието върху най-известните псевдоними в литературата. Баудино се пита какво кара даден писател да пише под псевдоним. „Опитах се също да открия онова, което ги свързва, като се започне с Елена Феранте“, поясни той. Баудино има предвид италианската романистка, чиято самоличност бе разкрита през 2016 г., когато италиански журналист увери, че зад този псевдоним се крие преводачката Анита Рая.

Случаите с писатели, чиято самоличност е разкрита от журналисти, са много. Например датчанката Карен Бликсен, която под псевдонима Исак Динесен е написала книгата „Извън Африка“. Романът й вдъхнови едноименния филм на Сидни Полак. Стивън Кинг е написал редица книги под псевдонима Ричард Бакман. „Псевдонимът никога не се дължи на случайност“, отбеляза Баудино. Той припомни, че Анри Бейл избрал псевдонима Стендал, за да се дистанцира от баща си, когото мразел. Псевдонимът му е заимстван от названиетто на германсия град Стендал, който авторът на книгата „Пармският манастир“ посетил, докато служел в армията на Наполеон.

 
 

Mtel ще има ново име

| от |

Мтел ще има ново име, по желание на собственика си Telekom Austria Group. Компанията обявява, че променя стратегията си по отношение на марките и ще въведе единна политика за всички пазари, на които присъства.

Това бе съобщено в официално прессъобщение на австрийския телеком.

Новото име ще бъде A1 – по наименованието на марката в Австрия. Опитът с новото име е въведен първо в Словения и след успешното реализиране, австрийският телеком решава да го приложи и за другите си дружества.

Това са хърватските, сръбски и македонски оператори – VIP, беларуския Velcom и българския Mtel.

Въвеждането на единна марка ще струва 350 милиона евро на австрийския телеком, като това ще засегне финансовите резултати за следващите три години.

Общият брой на клиентите на Telekom Austria Group e 24 милиона души. Приходите на компанията за 2016 година са 4,21 милиарда евро

 
 

Другите войни освен войната на пътя

| от |

Войната на пътя ни е любимата война. Въпреки че е инцидентна, защото никой не иска реално да се блъска в нищо, да убива и да рискува себе си, което не я прави точно война.

Никой не сяда зад волана с идеята за целенасочена сеч. Е…освен ако не е някой, който е тръгнал да наказва неверниците. Освен това има къде-къде по-интересни войни, които остават ненаречени войни, а заслужават дори повече тази квалификация от тази по пътищата.

Войната в класната стая, например, е една прекрасна война! Има така необходимата за една война взаимна омраза между двете страни. Когато човек изпреварва на завой в насрещното, той не мрази идващия насреща ТИР. Каква война е това! Виж, учителите и учениците се ненавиждат кръвно, както трябва – със страстна, почти нацистка омраза. Административно доминиращата  страна нарича учениците „цигани“; съпротивата обаче отговаря с дървени колове. Война бе, война. Айнщайн май беше казал (по повод изобретяването на атомната бомба, ако не се лъжа), че не знае третата световна война с какво ще се води, но четвъртата ще е с пръчки и камъни. Еми, ето.

Войната в интернет. Тя е едновременно между съседи и между всички хора на света – тя е и Междусъюзническа, и Световна. Разбира се, основният продукт на спорадичните битки в интернет са накърнените достойнства и изобличените хомосексуални. Следващият по значение удар е икономически. Да речем, че искате да продадете Форда си (което е напълно разбираемо, ако имате Форд). Поствате обява с данни и снимки на колата в някоя от групите Купува/Продава във фейсбук. Точно след 5 наностотни се появява първият коментар, в който компетентно лице обяснява как вашият форд е разплетена кошница, не си заслужава парите, а вие сте тъп човек. Това застрашава вашето скромно търговско намерение и вие изпитвате нужда да направите кризисен пиар. Но вместо с факти, отговаряте на коментара с еквивалентен език, на огъня с огън. И ето ни война, от която в крайна сметка резултатът освен накърнени достойнства и изобличени хомосексуални, е и един непродаден Форд.

Войната на работното място, когато от понеделник до петък, от 9 до 6, работодателят и работникът гледат да се прецакат. Това става предимно по малките фирми, които наемат неквалифициран или нискоквалифициран персонал. Веднъж на един съсед мащехата му (текстът в тези скоби ви дава секунда да си го представите) маркира на касата на Фантастико 15 кисели млека вместо 1. Накрая се оказа, че тя трябва да плати 14-те допълннителни. Защо – не знам. Но ето такива подобни сражения се случват ежедневно на бойното поле наречено офис.

Това са само част от истинските войни, приятели. Войната по пътищата не е война, защото там хората умират заради характера си. Войната по пътищата е природно бедствие.

В другите битки индивидуалният войник има в много по-голяма степен думата да отиде ли на война или не. Не умират хора веднага, но след боя всички се чувстваме като ветерани.