Осморката

| от |

Тодор Коруев

Изборите като всяко състезание имат старт, имат и финал. На старта за 43-то Народно събрание застанаха 25 партии и коалиции. Много ли са, малко ли са, ще отсекат социолозите, щото у нас политическите партии са докъм триста. Тия синковци са като гарвани, само чакат избори, да понакълват „живо месо“. Щото сетне идва суша. Прогнозите им – кой ги поръчва и кой ги плаща, и сам Господ не знае. Само дето мътят главите на умните, другите са непоколебими като оня шоп-неверник, който видял жирафа и рекъл: „Е, такова животно няма!“, а третата част от народонаселението вярва на врачки, гадатели и екстрасенси, от които се информира за грядущето на татковината.

Това вещерство обяснява и всенародната слабост (над 32 процента) към Бойко Борисов и към неговата „стабилна България“, която той ще ни поднесе на тепсия. Ако река, че това са хора с „промити мозъци“, ще ме обвинят, че хуля народа си, но тогава си обяснете сами на какво се дължи тая любов към ГЕРБ и към лидера му, такъв какъвто си го знаем – привличащ масите с „Аз съм прост и вие сте прости!“

За старта отдавна забравихме, на финала пристигнаха осем „болида“, сега казват, че били цели 50 партии и то при най-ниската избирателна активност. Малко ли са, множко ли се – ще рекат социолозите, ще додадат по нещичко и политолозите.

Всеки състезател в тая нашенска „Формула 1″ си имаше свой номер. Нечии номера минаха успешно. Социолозите бяха овъргаляли „Атака“ в политическа слама, но Волен се отърси от сламките, вдигна лозунга „С нами Бог“, Йосиф Кобзон го послуша и му пя барабар с целия ансамбъл на вътрешното министерство на Русия с цял генерал диригент. Цъках с език и се чудех на акъла на Росен Плевнелиев, за когото Русия е агресивна държава от 19 век, а пък тя дошла да ни пее предизборно. Другите патриоти – бургазлиите от СКАТ, се хванаха за Николай-Хайтовото „България над всичко!“ и заедно с ВМРО на Красимир Каракачанов надскочиха представата ни за „дясна националистическа коалиция“, за каквато я определят. Кои мислите – все те, социолозите и политолозите. Реформаторският блок направо изтрепа рибата с простичкия доверчив лозунг „Всичко е в твоите ръце!“ и събуди някогашните сини съновидения, които раждат и апетити. А АВБ прескочи едва-едва последното препятствие, за да докаже, че в един парламент може да има повече от едно ляво, което дори да не се нрави на Миков и Станишев, има хора, които ценят другостта.  Нецензурираният Бареков влезе в „къщата на духовете“ като французки ключ – готов е както за управляващ, така и за опозиция.

А сега за тия партии, които останаха под летвата: НДСВ не можа да ни върне спокойствието, „Движение 21″ ни научи да внимаваме с малкия текст и единственият мъж в българската политика Татяна Дончева просто постигна постижимото – добра се до субсидията, както и Светльо Витков, който в тая област е рецидивист. „Новото време“, реанимирано от Севлиевски, не натрупа капитал, но ще го запомним с клипа му „Ако можеха да говорят…“ с герои овчици и призив „Подивей!“ Видя се, че зелените партии са подивели – плодят се като мишки, та ще изпреварят по бройка и земеделците с техните крилца и перца.

Ща, не ща стигнах до първите трима в класацията. Третият, който за малко не стана и втори, е ДПС. Тази година партията-фирма се прослави с „овладяването“ на циганския вот в Северозапада и не само там. Сам Лютви Местан се изпуйчи с павликенската Върбовка – известно циганско село не само от разказите на Димитър Томов. Не му е лесно на Лютвито – сега никой го не ще за коалиционен партньор, оставен е да се пържи в маслото си. Карантината май ще бъде дълга – завидяха им, щото преядоха от власт депесарите, стихията им е в обръчите от фирми и задкулисието, всичките тия реки от витиевати приказки на лидера, че движението ще гарантира стабилност с евроатлантическия си профил и без него едва ли България ще я има, са близалки за деца.

Слоганът „Достоен живот в справедлива държава!“ на БСП ЛЯВА БЪЛГАРИЯ е най-малко виновният за провала на коалицията на тия избори. Грешните бездушно вдигнаха рамене: „Такова доверие ни дадоха избирателите!“, а не виждат, че ги натикаха на кучето в кътния зъб. Срамът, който ще берат заради печалните резултати на уж „автентичния представител на лявото“, е болезнена тема, която оставям за друг път. Сега сме в чакалнята и чакаме кабинет на малцинството. Ще го дочакаме ли?

 
 

„Не работиме, КАЗАХ!“: прочутото гостоприемство на банскалии

| от |

Ако играете на асоциации и ви кажат „Банско“, вероятно в главата ви ще се завъртят фразите „Бански старец“, „ски курорт“, „джаз фестивал“, „хотели“, „пирински върхове“ др. Банско е всичко това и още много. И никой не очаква от града на Паисий Хилендарски, Неофит Рилски и Никола Вапцаров да произлизат сервилни хора, чиято цел в живота е доброто обслужване на клиенти.

И все пак, щем – не щем и щат – не щат, освен град на горди българи с богата и славна история, Банско е и туристическа дестинация. А всяка туристическа дестинация неизбежно се нуждае от обслужващ персонал, който да посреща нуждите на туристите, без да ги мрази. В повечето световни курорти персоналът е обучен да възприема клиентите като източници на пари, към които човек трябва да се отнася с умерена любезност и внимание. В най-лошите случаи клиентите се приемат като необходимо зло.

Не и в Банско обаче. Там може да разберете защо на английски думата „hospitality“ (в превод – гостоприемство) има в корена си „hospital“ (болница). 

Попадам там по време на тест-драйв на нов автомобил, резервирали сме хотел за една вечер и всичко е супер. Рецепционистът е видимо недоволен от пристигането ни и с отегчение, граничещо с депресия, взима личните ни карти. След около час слизаме обратно долу с наивното намерение да отидем на вечеря.

„Само момент ако може да изчакате да ви впиша личните карти“, отсича рецепционистът, който този път е видимо зает с по-важни неща, както явно е бил и през последния час. Изчакваме и поемаме към центъра на Банско гладни като вегани, които току що са проумяли, че от 10 години не са вкусвали месо.

Ако вечерята в механа в Банско през лятото ви се струва като проста теорема, трябва сериозно да размислите. Тътрейки се по главната улица, сме силно привлечени от разкошна градина на една механа, в която сякаш влизаш в приказка. Намъкваме се вътре със замечтани погледи и се лутаме като Ахасфер в продължение на десетина минути. По едно време заета сервитьорка ни изтръгва от ступора, изблъсквайки ни с лакът, тъй като очевидно й пречим, и казва, че няма места.

Продължаваме към известната механа „Дядо Пене“, където сядаме обикновено, когато сме в Банско. Влизаме в градината, в която има три свободни маси, без надпис „РезервЕ“ или друга индикация за заетост на масите. Настаняваме се щастливи и започваме ентусиазирано да обсъждаме менюто. Вече саливирам обилно над идеята за огромна овчарска салата, когато мъжът ми се отправя „все пак да пита“ сервитьора дали всичко е наред с масата ни. „Не, не, не“ – отсича келнерът. „Четирима души сме…“, заеква мъжът ми в опит да получи съдействие. „Не, не, не, казах НЕ, всичко е заето.“, бълва сервитьорът в някакво умопомрачение.

Ставаме и излизаме с подвити опашки, леко наплашени. Вече минава 21ч. и рискът да не намерим кухня, която работи става все по-голям. С което нараства и вероятността да си легнем гладни, а дори банскалии не биха искали да се сблъскват с гладни софиянци.

Една пряка по-надолу виждаме оазис: отворена механа, народна музика, която не е наживо, миризма на храна. Влизаме предпазливо, отиваме в градината – пет празни маси и една заета. Йес. Все пак изчакваме келнера, за да не попаднем в тъпа ситуация отново.

И той наистина се задава, носейки в двете си ръце две чинии с катино мезе. Видът му ни действа по-превъзбуждащо от новия епизод на „Game of Thrones“. Той обаче ни подминава като в зла шега и просъсква: „Не работиме.“. „Ама как така не работите? А какво е това катино мезе?“, понечвам да възроптая. „Не работиме, КАЗАХ“, отсича човекът и ни насочва към изхода.

Докато излизаме, приятелят ни промрънква, че „на тия май не им се работи“. И тогава пада лавината. Не, не от Вихрен. Вербална помийна лавина се изсипва от устата на гневния сервитьор, който ни обяснява на висок обертон, че „не работят, защото ИМАТ ПАРТИ“ и „не са ТИЯ, нито са ОНИЯ“.

Бързо се изсулваме от механата, имплицитно заплашени от побой, а сервитьорът върви след нас с една визитка и ни обяснява как „ако толкова искаме, може утре да дойдем, но да имаме предвид, че те не са ТИЯ и ОНИЯ“. Взимам визитката за всеки случай, ако спешно ни се наложи да бъдем навикани на другата вечер.

Изморени, наритани и гладни се влачим в посока хотела с надеждата някъде да ни приемат. Вече съм готова да чукам по вратите на къщите и да моля някой да ни нагости с къшей хляб като в добрите стари времена, когато попадаме на Мицурината механа. Влизаме плахо. Никой не ни крещи и не ни пъди. Оказва се, че едни хора тъкмо стават и можем да седнем на тяхната маса. Натъпкваме се с храна и оставяме на момичето, което ни обслужва бакшиш, който сигурно ще й стигне да си плати висшето образование. Не защото храната е била някакво кулинарно чудо, нито защото тя е била много внимателна, а просто защото не ни изгони. Благодарни сме.

На прибиране влизам в супермаркета в близост до хотела, за да си купя минерална вода. „Бързо, бързо, по-бързичко“, проехтява гласа на касиерката. „Затваря магазинът вече, така че ако може да се задействате малко“. Мамка му. Тичам към хладилника за вода, взимам една „Горна баня“ и се препъвам към касата, преди касиерката да ме извлачи навън за косата.

Прибираме се в хотела малко уморени, но сити и доволни. На другата сутрин отварям прозореца и виждам Вихрен, Голям Полежан и Газей, облизани от слънцето. Банско си струва. Въпреки хората.

 
 

История на слънчевите затъмнения – от драконите до Луната

| от |

В древността загадъчните слънчеви затъмнения са приписвани на свръхестествени причини. Смутени от изчезването на Слънцето посред бял ден, различните култури са се опитвали да обяснят феномена с намесата на божество, демон или зъл дух. Според китайците дракон е разкъсвал нашата звезда, според народа Шан в Азия – гигантска жаба я е поглъщала, а според викингите – Слънцето е ставало плячка на вълци, съобщава Франс прес.

Древните люде дори са правили опити да прогонят „нападателя“ – в Китай са вдигали шум, блъскайки по различни предмети, докато австралийските аборигени са разчитали на шамани да мятат отровни копия по него.

Дълго време слънчевите затъмнения са били възприемани като лоша поличба, казва Робърт Маси от Кралското астрономическо дружество в Лондон. Трябва да мине доста време, преди човечеството да открие, че истинският виновник за изчезването на Слънцето посред бял ден е скромната Луна, която е 400 пъти по-малка от него. Въпреки това тя успява понякога да го скрие, тъй като се намира 400 пъти по-близо до Земята от Слънцето. Феноменът се наблюдава при почти съвършена подредба между трите небесни тела.

Слънчевите затъмнения са обект на изследване от хилядолетия. Между 700-ата до 50-ата година преди Христа древните вавилонци са ги описвали върху дъсчици.

Китайците внимателно са наблюдавали феномена, смятан за изключително важен за императора. Горко на онези, които не са успявали да ги предскажат. Заради това през 2137 г. преди Христа главите на двама братя астрономи, Хо и Хи, „хвръкват“.

Древногръцкият историк Херодот разказва как Талес от Милет е успял да предскаже слънчево затъмнение през 585 г., предотвратявайки битка между лиди и мидийци.

Астрономите обаче се съмняват, че Талес е разполагал със средствата да направи подобна прогноза в древни времена.

Едва през втори век от новата ера, благодарение на Птоломей, човечеството придобива познания за различните параметри, необходими за прецизно прогнозиране на слънчево затъмнение.

„По времето на Ренесанса, и със сигурност след изобретяването на телескопа и с появата на трудовете на Коперник, е трудно да се повярва, че много хора продължават да смятат пълните слънчеви затъмнения за страховити явления“, казва Маси.

Николай Коперник (1473 – 1543) допуска, че Земята се върти около Слънцето, а не обратното.

Едва през 17-и и 18-и век обаче учените и астрономи Йохан Кеплер, Исак Нютон и Едмънд Халей успяват наистина да „заковат“ механиката на Слънчевата система.

В наши дни астрономите вече са в състояние да прогнозират затъмненията с изключителна точност (под една секунда).
„Имайки предвид този факт, затъмненията могат да бъдат възприети като триумф на рационализма“, се посочва на сайта на Европейската космическа агенция (ЕКА).

Въпреки всичко продължават да битуват някои суеверия, заради което на сайта на НАСА е поместен списък с „погрешни представи“ относно затъмненията. Сред тях са, че бременните жени не трябва да наблюдават феномена поради страх от увреждане на неродените бебета или че по време на слънчево затъмнение не трябва да се приготвя храна, защото може да бъде отровена от слънчевата радиация.

 
 

Game of Thrones сезон 7, епизод 6: на север от Стената

| от |

Този текст съдържа спойлери за „Игра на тронове“ сезон 7, епизод 6!

Официалната премиера на шестия епизод от този сезон на „Игра на тронове“ мина и вече сме в правото си да разкриваме информация, да правим теории и да публикуваме смешни колажи с героите. 

В последния епизод Церсей не си помръдна пръста, но това не попречи да станем свидетели на редица ключови моменти. Денерис влезе в спор с Тирион (време беше), Кралят на севера за малко да бъде убит (няколко пъти?!), сестрите Старк са на нож, и Церсей вече е изправена „само“ пред два дракона.

В началото на епизода виждаме масата във форма на карта в Драконов камък. На фон има пукащ огън и шум на океански вълни. Няма никой. Кадърът на Стената в началото подсказва, че действието в този епизод ще се развива изцяло на север.

Конфликтът между Аря и Санса става все по-голям с всеки епизод. Началната искра, дадена от Литъфингър, вече прераства в по-големи спорове и една от най-добрите сцени на „Отвъд Стената“ беше именно между сестрите Старк. Изповедта на Аря, която разказваше за баща си, придава на мрачната сива крепост уют , с който едва ли бихме я свързали, поради географските й и архитектурни специфики.

3274917-061fa8add2325c6bc5b17f8ef9f0eb8a97808138874bfecc50d7adf7aeefa8b9011c512ed0cc63af1755779e768acb13

В сцената на балкона Аря разказа за детството си и спомените за Нед Старк, който я е наблюдавал как стреля с лък. Всичко това обаче е прелюдия преди хвърлянето на бомбата, когато Санса е обвинена в предателство спрямо собствения си род. Аря й показва бележката, която взе от стаята на Литълфингър, същата бележка, която Церсей кара Санса да напише в първи сезон. А след това разкрива, че е била в тълпата, когато баща й е екзекутиран.

По-късно в епизода Санса отказа да отиде в Кралски чертог и вместо това изпрати там заместник – Бриен.

3535817845b2327611e1d85a4aa350192adf5ade359c617bab1e49c0cd4ad3a1

Междувременно на север битките са повече от ожесточени. Видяхме опустошителни сражения между белите бродници и бандата на Джон Сноу, които оцеляха благодарение на Денерис. Тя пристигна с драконите си, получила вестта от Джендри. За съжаление обаче Визерион беше улучен и повален. А на финала на епизода вече имахме бял бродник дракон.

game-of-thrones-season-7-episode-6-dragon-1035835

Но абсурдният план със залавянето на бял бродник, който да бъде показан на Церсей, поне се увенча с успех. Тук е мястото да споменем, че това беше много феноугоден епизод. Джон Сноу не само се приближава до момента, в който с Денерис ще се съберат, но и се измъкна от ситуации, в които по всички параграфи би трябвало да умре. Дори успя да намери момент да се наслади на гледката на хилядите подивели бродници. Честно казано това дойде малко в повече. А накрая на епизода двамата с Денерис имаха прочувствен разговор насаме в каютата и по всичко личи, че двамата ще дадат шанс на евентуална връзка. Тук вече реакциите са на двата полюса, така че нека всеки сам прецени дали иска това. Важното е, че Джон взе решение да подвие коляно.

Като цяло видяхме един силен епизод. Очакваме следващия последен за този сезон. Трейлърът изглежда повече от обещаващо. А ние вече имаме усещането, че е неделя(седми сезон е към края си) и предстои дълга седмица преди следващата почивка (осмият сезон).

 
 

Лондон в дъжд и слънце

| от |

 Лондон е от градовете, които всеки човек трябва да посети поне веднъж в живота си. Независим по дух, обединил в себе си новото и старото, винаги готов да те посрещне и изпрати… Британската столица е вълнуваща.  

Мечтата да отида до Лондон стои в главата ми,откакто се помня. Заради всичко, което този град олицетворява и носи в себе си. Той е нов и старедновременно. Бърз и бавен. Обичан от мнозина и мразен от също толкова много хора. Стар мегаполис в покрайнините на Европа и в сърцетона множество хора. Едно нещо е сигурно – трябва да му се отдели достатъчно време. Лондон е претенциозен град, към чийто ритъм или трябва да се нагласиш, или няма смисъл да ходиш. Тойноси осанката на древен аристократ и го знае.Както и хората, които са родени и израснали там.Ще ги познаете от 100 километра, тъй като лондончани не са като останалите пребиваващи вбританската столица. Множеството от хората садошли от другаде, но рядко се задържат, простозащото ритъмът на града не е за всеки. Там хората бързат, говорят високо, не се блъскат, не те поглеждат, мили са, но не прекаляват. Лондон екато живот от филм. В първата си бърза среща снего успях да видя стандартните забележителности като Биг Бен, Окото, Уестминстърското абатство, Бъкингамския дворец и Стамфорд Бридж.

Вторият път, когато се върнах там,  Лондон и аз имахме петдневна афера, която стартира типично по британски – с дъжд. Петте дни, прекарани в града, се състояха в един великолепен апартамент, който се намира точно до Тауър Бридж и в непосредствена близост до Лондон Бридж. Второто ми посещение в британската столица премина през други важните места – Оксфорд Стрийт, която е най-голямата шопинг улица там, Мейфеър – мястото с най-скъпите магазини, стоковия пазар и най-скъпите аукционни къщи, Бейкър Стрийт 221B, където се намират домът и музеят на Шерлок Холмс, Хайд парк, където, ако е достатъчно топло, може да видите хора да се пекат, да четат, да са на пикник, а около тях жени да правят йога. Но дори и да не е топло, пак ще ги видите. Англия е държава, в която лятото трае само ден, а ниските температури не притесняват никой друг освен чужденците. И, разбира се, моят любим парк – St. James’s Park. Той се намира между Бъкингамския дворец и Уестминстърското абатство и там живеят най-любвеобилните животни на света.

Върнах се в Лондон година по-късно през март. Когато човек се връща на едно място пак и пак, вече не разглежда забележителностите, а се отдава на дневен и нощен живот, и музика. Много музика. Тоест, задължителен за виждане е Abbey Road. Легендарната улица, на която се намира известното студио, в което са записвани едни от най-големите хитове и песни, легендарни албуми, саундтраци на филми, е точно това, което очаквате – малка, но магнетична. А още по-известната пешеходна пътека, на която Ливърпулската четворка Beatles снима обложката на 11-тия си предпоследен албум, си стои непокътната. Има множество хора, които се опитват да наподобят снимката, а шофьорите, свикнали с тълпите притичващи и застиващи като Пол, Джордж, Джон и Ринго на пътя, са повече от толерантни. Но не бъркайте любезността им с нещо друго. Ако нарушите правилата, те няма да се поколебаят да покажат доброто си лондонско възпитание и студената си осанка.

По време на третото ми пътуване до този град имаше нощни заведения, пъбове, пазаруване в огромни магазини, срещи с нови приятели, много возене в метрото, много ходене пеша, много дъжд, театър, кино.

Четвъртата и последна засега среща, беше преди месец. Поводът беше събитие и съответно дните бяха малко. Но когато си виждал едно място толкова пъти и от най-различни ъгли, усещането вече е различно. Този път аз и Лодон си устроихме танц окъпан в слънце, защото оцелих трите най-топли дни, имахме пикник, видях Шекспир и нощен Лондон отвисоко, докато се къпех в басейн с топла вода. Видях отново Шерлок, усетих Агата Кристи и пих чай, уиски и бира, не непременно в този ред…

Лондон е афера. Пътешествие без посока и край, и винаги с интересни обрати. Неслучайно градът и държавата на Шерлок, Хари Потър, добрия футбол, чая, най-дълго царуващия монарх, най-великите жени управници, Биг Бен, най-добре облечените мъже и на дъжда, винаги е желана дестинация за мнозина. Лондон е като чаша чай, поднесена в скъп порцелан от красив мъж в добре ушит костюм, докато до теб се разиграва истинска мистерия по Агата Кристи – незабравим.