Следобедно четиво -„Оре Чоре“

| от | |

 

1разказ от Георги Витанов БОГАТ

Че мечка ние имаме, това може да види всеки! Защото мечката е налице. Тя се намира в селската градина, ако може да има такава дума, равнозначна с градска градина.Жива мечка, драги читателю, уловена от гората и поставена там в клетка.  Ние сме хора горски и това си ни личи. Защото, с какво могат да се похвалят африканците, ако не с лъв, с какво ескимосите, ако не с  тюлен? Човек се хвали с такъв добитък, с какъвто разполага, а в  известен смисъл той се и сподобява с него и понеже ние с други добици не разполагаме, хвалим се с мечката. И  се сподобяваме с нея. Като ни се захвали някой с лошо ние се стремим да му отвърнем с лошо и му викаме:  “Внимавай, щото мечка ще те гази!” Като ни е страх, а ние се стремим да надвием на този страх, викаме си:  “Мечка страх, мен не страх!”, и си плюем под  фанелата. Когато някой се пише  по-ербап от тебе,  а пък ти си мислиш, че си коскоджа по-ербап  от него, викаш му: “Абе  ти с мечката ли мед ще се надяждаш?” Като пък някой свикне все на хубаво,  а то все хубаво не може да бъде, викаме за този някой: “Такова е!Кога мечка накуси телешко – стръвница става!”

Ето как на нас в устата ни е все мечката, защото мечката е в гората, а и ти си в гората. Мечката е около тебе; тя е и душманин твой, и другар твой. Често ти с тая мечка делиш и мед, и боровинка, и стока, а и мегдан. Като живееш с мечката, ти не може да не се сподобиш с тая мечка. Ние живеем с мечки и това си ни личи.

Но понеже мечката не е човек, а животно, ние по никакъв начин не искаме да се оприличаваме на нея и в момента, в който някои ни оприличи на мечка, ние се сърдим и искаме да извадим очите на този човек, дето ни е оприличил. Така, когато веднъж искахме да направим един мост с мечки по перилата, който да изобразява типично нашенското,т.е. „Мечи мост“, един наш ръководител, партиен „другар”,  яростно се опълчи срещу това, защото щяло да излезе лошо име на селото  ни – мечка. Не искаше той да се оприличаваме на мечки, Тогава ние го попитахме, ами на що да се оприличаваме тогава, на паяци ли, или на пауни? Той рече:„На нищо!…”

Дали защото дълги години сме имали управници, които са разпореждали да приличаме на нищо, ние и сега твърде често приличаме на нищо във всичко. Но ние вече не желаем да приличаме на нищо. По-добре да приличаме на мечки, отколкото на нищо.

Та ето защо, за да сме по-наясно, че сме твърде различни  ние с мечката, хващаме една мечка от гората и я туряме в клетка. По-голяма нагледност и очевидно различие от това, драги читателю, иди си търси.

Седи мечката в клетката и гледа като човек, който иска да ти каже нещо много важно и значително – срещу нея е застанал човекът, който гледа с тъп и неказващ нищо поглед. Човек и мечка  –  две загадки на природата! Коя е по-висшата и по–съвършената загадка?  Човекът или мечката?!!! Не мога да кажа нито едното, нито другото. Защото, ако кажа, че съвършенството е човекът, то  отговорът ми би бил пристрастен към човека –  ако пък кажа, че е мечката, то веднага ще бъда таксуван, че разсъждавам като мечка, защото човешката логика държи всички съждения да са в нейна полза. А бих искал да съм безпристрастен като справедлив съдия, търсещ истината.

Да  си призная откровено, замисляйки се по-дълбоко, много би ми се искало да разсъждавам като мечка, особено като си помисля, че една мечка никога не търси да убие човека, а човекът винаги търси да убие мечката. Една мечка по никой начин не желае да има тя в бърлогата си човешка кожа за украса или пък да има същата да си направи от нея кожух. Още по-малко  мечката иска да си прави човешки кюфтета, а и сапун от човешка мас.  Докато обратното човек го иска много. Мечката дори няма и капка желание да хване човека, да му тури на зурлата един чембер със синджир, да го разиграва по горските поляни с една гъдулка и да го кара той да й се кланя като млада невеста или да го кара да показва как стара баба меси с келяви пръсти бяла фудула. Мечката няма никакви такива желания, защото това не е в нрава и.  В нрава на мечката е да си пасе тревица, да си похапрва боровинки и медец, а понякога да си откърши и един кочан млечна царевица.

Щом е така, аз казвам да живее мечката! Ако хората имаха едно такова мечо съзнание, ние нямаше да се закачаме един друг и щяхме да си живеем в общочовешката гора, в която за всеки има място, щастливо като мечки.

Но защо човекът се стреми да прави всичко лошо на мечката, а мечката не  се стреми?  Ами защото човекът е сербез и той желае да бъде господар. В този си хилядолетен стремеж, по едно време човекът бе стигнал до такъв сербезлък, че искаше дори да бъде и господар на себеподобните си. И не само че искаше, ами и беше. Дълги години човекът беше господар на себеподобните си, докато разбере, че така няма да го бъде. Ние и днес, драги читателю, имаме човеци, които искат да бъдат господари не само на мечките, но и  на себеподобните си и като не можем вече да бъдем господари на себеподобните си, хващаме една мечка и я туряме в клетка в селската градска градина. Седим един срещу друг с мечката и се фукаме, че сме все пак госпдари на нещо си. Ние и за това убиваме мечката, за да си докажем, че сме сербез хора и господари и по този начин много заприличваме на Оре Чоре.

Оре Чоре беше селския идиот, един от онези селски идиоти, които имаше навремето във всяко село и всяка паланка, и тези идиоти придаваха на селището си един своеобразен колорит. Имаше навремето идиоти много и днес ги има, но днес идиот може да бъде всеки. Навремето идиотите бяха личности, каквито са сега кметовете и другите селски  първенци. Ако в моето село беше Оре Чоре, то в Банско беше Лаганчо. Като някой  ти рече  на тебе, какъв си Лаганчо, то значи той ти вика, че приличаш на банскалия.Но рече ли ти Оре Чоре,сто процента бъди сигурен,че ти съобщава за някоя черта на човек от Добринище. Подобно нещо беше и с Коста от Осеново  (звучи това като някоя графска или баронска титла, нали, нещо като Гердхард фон Вестфален), Йопата, Джибата и така нататък.

Оре Чоре беше беловлас, постен човек с рядка бяла брада, с лице изсушено и сгърчено като крушов ошав и с цвят на такъв. Имаше очарователна усмивка, каквато може да има най-разцъфналото  полско цвете и като се усмихваше, та примигваше с очи,около белите му власи сякаш се появяваше ореол. Божествена усмивка имаше Оре Чоре. Беше премтнал  през рамото си едната половина от стара, срязана на две ярешка вулия с презрамка от конопена сиджимка и от нея се подаваха навънка  кутре, хлеб и цървули. Старите, отдавна прогледнали на петите нещавени свински опинци той бе събул от краката си и ги бе сложил между кутрето и хляба, с оглед да не би кутрето да вземе да изяде хляба, та беше бос, опинците застрашително гледаха с  празните, широко ококорени дупки кутрето, като да го плашат, а кутрето кротко подаваше муцунката си от вулията и гледаше кокалестите, очовкани нозе на Оре Чоре с кални нокти. Беше облечен с дълга, била някога бяла, дрипава ленена кошуля, но най-важната от всички особености на неговия външен вид бе тази, че на рамото му имаше винаги стъпил един орел. Този орел Оре Чоре бе наследил от баща си, а баща му от неговия пък баща и имаше изгледи този орел да остане дълго и занапред, като се има предвид дълголетието на тези птици, ако не беше попаднал в ръцете на наследника идиот Оре Чоре.

Като вървеше с орела на рамо, Оре Чоре имаше вид на някой вековен, очукан от бури и гръмотевици горски  цар, който се поклащаше неизменно с торбицата, тояжката и свирепия орел на рамото си, на някой добър горски дух или мъдрец.А често и моето детско въображение го рисуваше като оживял сух дънер с кацнал върху му орел. От време на време орелът се стрелкаше яростно върху някоя безшумно появила се между камънаците мишка или врабец, или някаква живинка, невидимо летяща във въздуха, и после отново се връщаше на любимото си място, рамото на Оре Чоре.

Като ходеше по селото и просеше, Оре Чоре даваше част от изпросеното с келявите си като сухи корени пръсти на кутрето от вулията, кутрето въртеше муцунката си и не искаше да приеме храната като сито бебе, а после той даваше на орела. Орелът дърпаше храната от ръцете му внимателно,  помагайки си с криле, та това беше чудна атракция за мало и голямо.  Като нахранеше животните си, той често взимаше едно листо от шавар,  като единия край захапваше с черните си изронени зъби, а другия опъваше с пръсти и цъмъникаше на тази  символична тамбура чудновати мелодии, на които той  сам бе композитор.

„Цъмъ-нъмъ, цъмъ-нъмъ, цъ-мъ-нъ-мъ, цъ-мъ-нъ-мъ!…Цъ-мънъ-мъ-нъмъ-нъмъ!…Цъмъ-нъмъ-нъмъ-нъмъ!Цъм-цъм-цъмънъ!…. Цъм, цъмънъ, цъм,цъмънъ,цъм цъмъна!!!…” - цъмъникаше с все по-нарастваща страст и виртуозност Оре Чоре пред насъбралата се публика.Ех, защо не съм един композитор, та да напиша и нотите на тия  мелодии, изцъмъникани на листо шавар! Защото това не може да се опише,а да се чуе! А орелът започваше да се върти и неспокойно да се надига на краката си като закопнял играорец. Та с едното си око поглеждаше ту символичния инструмент на стопанина си,ту публиката, умираща си от смях…

Орел и човек живееха в мир,любов и съгласие  –  човекът хранеше орела, а орелът увенчаваше човека с вечност и  дива красота. Като минаваше да проси, всичко живо се трупаше  да гледа как върви Оре Чоре със страховитата птица и ми се чини, че хората даваха част от сиромашкия си залък не толкова на просяка, колкото на орела.

Този богоугоден просяк беше богат и угоден с чудноватото си пиле, докато не беше подмамен от Тръчи Лажи. Тръчи Лажи беше човек лош и мюзевирджия, чието мюзевирджийство прерастваше често в злонамерена хитрост. Той си умираше от наслаждение да накара някой да извърши някаква пакост, лошотия някаква и тогава  злорадо потриваше ръце,та разказваше как е станало всичко с неподправено удоволствие. Злорадия хитрец бе подмамил малоумния Оре Чоре, че орелът краде от храната му и веднъж кореноподобните ръце  на слабоумеца бяха извършили непоправимото. Когато птицата клъвнала от просяшката трапеза на Оре Чоре парче сланинка, той я пернал с тоягата си. Ударена лошо,птицата запрепелкала с мощните си крила върху глинения под в просяшката колиба,изпружила крака с яките си орлови нокти и предала богу дух.

Когато комшииката му,баба Доста дочула плач и гъгниви звуци, изтичала, та отворила дрипавата дървена врата на колибата му, видяла човека седнал на пръстения под. Изпънал хилави, боси нозе,прегърнал мъртвата птица в скута си, ровейки с пръсти в перата й. Кутрето се гушело в кирливата му риза скимтейки жално, а той се молел на орела да не умира. „Не умирай, пиле! Убаво пиле!Пиринско пиле! Кой ще ме храни, пиле? Кой ще ме гледа?! Тебе саде имам, никой друг си немам.На кой ме оставяш,пиле?! Сирак ме остави…”

Чула тия едва разбиращи се думи в задавящият се от мъка глас на тоя горък човек,повтаряни като молитва, като мантра и жалното скимтене на кутрето, баба Доста се отдалечила тихо. Седнала на пейката пред къщата си та заплакала и тя, бършейки сълзите с краищата на черната си забрадка.

Сега вече, като ходеше по селото, Оре Чоре не беше оняугоденбогучовечец, който прилича на горски дух или цар, увенчан с вечност и дива красота. А на жив просяк, драги читателю, безцветен и незабележим като буца суха пръст… И децата не ходеха вече на орляк около него, закачливо кикотейки се и бабите не притчваха с радост да дават милустинята си, и хората го подминаваха като невидима сянка на призрак.

Не след дълго се чу, че Оре Чоре се споминал.Намерили го, когато около градините на съседите му замирисало лошо. Изпратил кмета двамата пъдари, с лопати наринали разложеното му и разчленяващо се от това негово тяло в един ленен чувал и го заровили някъде на селското гробище. И ни вест, ни кост повече от него. Ни паметник, ни кръст, ни камен над останките му.

Ето как в момента, в който Оре Чоре се бе почувствувал господар над пилето си, той се бе лишил от него завинаги, като по тоя начин се бе лишил от красотата си, от храната си, от живота си. Така, като затваряме мечките в клетка, ние затваряме в клетка част от себе си. Но убием ли мечката, ние също убиваме част от себе си. Но убием ли и орела, и дървото, и тревата,и мравката в тревата, убием ли въздуха и водата, ние убиваме себе си и по този начин заприличваме  на селския идиот Оре Чоре.

Лека му пръст и мир на праха му!

 

 
 

Следобедно четиво -„Оре Чоре“

| от | |

Списъкът на списание Forbes с най-високоплатените актриси на годината вече в тук… и несъмнено някои от нещата предизвикват учудването ни. Листът е за периода от юни 2016 до юли 2017 г.

На първо място в него застава Ема Стоун, която измести досегашната лидерка Дженифър Лоурънс. Последната беше най-високоплатената актриса за последните две години, а тази година застава на трето място. Разбира се 24 млн. далеч не е лоша печалба. Актрисите в списъка са спечелили общо 172,5 млн. за последната година. От печалбите не са премахнати данъците, таксите за адвокати, агенти и всички останали разходи. Добрата новина тази година е, че 6 от 10-те  актриси в списъка с над 40 години.

Както може да се очаква, не всички средства идват от филмовата индустрия. Типичните примери са Дженифър Анистън, чийто основен доход идва от работата й с Emirater Airline, и Дженифър Лоурънс, която е рекламно лице на Диор (разбира се филмите й mother! И Red Sparrow също допринасят).

Кои са всичките 10 имена в списъка, колко са парите им и откъде идват, можете да видите в галерията горе. И останете нащрек, защото другата седмица излиза списъкът с най-богатите актьори. 

 
 

Следобедно четиво -„Оре Чоре“

| от | |

Когато действията ти и мотивите са абсурдни, естествените последствия са да бъдеш осмян. Добре е винаги да имаш ясна преценка за ситуацията, за да не станеш повод за създаването на колажи, мемета и снимки, които унищожават всяка вероятност да бъдеш взет насериозно (обикновено за дълъг период от време).

Милата седмица Валери Симеонов си навлече недоволството на много хора с внезапните проверки в Слънчев бряг. Шумът се оказа неприемлив в курорта, за който всеки знае с какво се слави и никой любител на тишината не посещава. И дори на някои да не им харесва, едва ли в задълженията на вицепремиера влиза лично да обикаля дискотеките с децибел метър… още по-малко да затваря заведения.

Естествено това дава идеалната възможност за осмиване на ситуацията и поглед откъм забавната страна на нещата. Както при всеки подобен случай, в социалните мрежи се появиха редица шеги с родния политик и препратките са повече от забавни. Остава да видим дали в крайна сметка град Шумен ще смени името си.

Ние ви предлагаме някои от добрите попадения в социалните мрежи около действията на Валери Симеонов в Слънчев бряг. Защото понякога смешната страна на нещата е най-адекватната.

 
 

Следобедно четиво -„Оре Чоре“

| от | |

Очаквах това приключение от толкова много време. Идеята бе да изберем  една определена част на България с най-близките ми приятели, за която знаем малко. След кратки разсъждения, решихме да се насочим към Североизточна България. Имахме само 6 дни на разположение да осъществим тази цел, но ни бяха достатъчни, за да прекараме едно незабравимо приключение. То ни донесе много емоции, невероятни гледки и специални моменти.

Потеглихме с кола от София рано сутринта и се бяхме запътили директно към Североизточната част на страната, нооо още в самото начало се разсеяхме по пътя и започнахме да следим за кафявите табелки, свързани с туристически обекти. Та само час, след като потеглихме от столицата намерихме и нашата непредвидена първа спирка- пещерата Съевата дупка. Тя не е толкова впечатляваща по дължина или големина, но те грабва с неземната красота, която е изразена чрез изключително богата гама от цветове върху многобройните варовикови образувания, които притежава.

Самата пещера впечатлява с факта, че притежава пет оформени от само себе си зали. Всяка, от тях носи интересно наименование: Белият замък, Концертна, Космос, Купене и Срутище. Неслучайно едната зала в пещерата носи името “Концертна” – благодарение на природно създадената акустика в пещерата, тук са изпълнявали свои концерти личности като Лили Иванова, Емил Димитров и Йорданка Христова.

Processed with VSCO with c7 preset

Полезна информация:

Заплаща се вход за възрастни: 4лв; ученици, студенти и пенсионери: 2лв;

Лятно работно време: 9:00-18:00 ч; Зимно работно време: 9:00 – 17:00 ч;

Препоръчително е да си носите връхна дреха, защото постоянната вътрешна темепература е между 8 – 11 градуса;

Близки населени места са град Луковит на 20 км и село Брестница на 2 км ( София – 60 км );

Маршрутът от София е по магистрала Хемус до самия край ( село Ябланица ), където се поема в посока Ловеч. Стигайки до село Брестница в самия център има табелка, която сочи към пътя за пещерата.;

След като успяхме да разгледаме пещерата, се насочихме към първата ни спирка от плана, който си бяхме създали. Именно Шумен или по-точно село Мадара. Отидохме до там, за да видим известния Мадарски конник, ако не знаете как изглежда или не сте виждали снимки, просто бръкнете в портмонето си и извадете една монета от ( 1, 2, 5, 10, 20 или 50 стотинки) и я обърнете – ще видите самия него.

Конникът изобразява изсечен владетел в естествен ръст, като е считано да символизира мощта на Първата българска държава. Самата забележителност предлага много повече! Самото място представлява един археологически комплекс, който позволява да се изкачите най-отгоре на Мадарското плато (431 м.), на което има останки от средновековна крепост и уникална гледка, която наистина си заслужава!

Processed with VSCO with c7 preset

 

Полезна информация:

Заплаща се вход за възрастни: 4лв; ученици, студенти и пенсионери: 1лв;

1 ноември – 31 март: 8:30 -17:00 ;. 1 април – 31 октомври: 8:30 – 20:00 ч;

Близки населени места са село Мадара 2 км и град Шумен 17 км. ( Варна 75 км );

Маршрутът от София до Шумен е по магистрала Хемус, от там вече е добре обозначено с табели до село Мадара и до самия археологически комплекс;

Processed with VSCO with c7 preset

Времето напредваше и трябваше да продължим към следващия обект по план- крепост Овеч, град Провадия. Не мога да го обясня с думи, но това място ме завладя от първия момент, в който стъпих на самата крепост. Гледката, атмосферата всичко бе толкова магическо и красиво! Самата крепост датира от Средновековието и може само да си представите какво е преживяло това място, като имате предвид богатата история, която притежава нашата страна. Разположено е над самото скално плато, което предоставя една от най-хубавите гледки, на които съм бил свидетел в България! Обектът ви позволява да направите една незабравима разходка върху добре поддържана пътека по платото.

 

Полезна информация:

Има символичен вход за възрастни: 2лв; ученици, студенти и пенсионери: 1лв;

Препоръчително е да се посети този обект при благоприятни метерологични условия;

Близки населени места: град Провадия ( под самата крепост ) и Варна на 53 км;

Накрая потеглихме и към финалната отбивка за деня – Варна, където имахме запазен апартамент чрез интернет страница, предлагаща този тип услуги. Престоят ни във Варна беше само за една нощ. Местоположението на града ни бе удобно да отседнем, за да можем на следващия ден да продължим своето пътешествие.

Processed with VSCO with 6 preset

За автора:

Дарио Диониси е бъдещ икономист по професия и авантюрист по душа. Макар и да звучи нескромно, прозвището Щастливеца е точно за него. Не само защото преминава през живота с характерния за годините му позитивизъм и смях, но и защото самият той е като герой от пътепис на Алеко Константинов. Любопитството му не познава граници, затова не спира да пътува. Иска да опознае различни места, култури, хора, обичаи, нрави и винаги е готов за приключение. Пътешествията са неговият двигател и с историите си иска да зарази и останалите да тръгнат по пътя на непознатото, дивото, красивото.

На страниците на нашия сайт публикуваме негови пътеписи, в които ще намерите както подробно описание на забележителностите, така и полезна информация, в случай че тръгнете на път. Ако искате да прочете още за неговите приключения, можете да го направите на блога му: https://beyondsofia.com/

 
 

Следобедно четиво -„Оре Чоре“

| от | |

Този текст съдържа спойлери!

Този сезон на Game of Thrones събра на едно място някои отдавна забравени и разпръснати в екранното време и пространство персонажи. Видяхме срещата на Аря с вълка (за който не сме напълно убедени дали не е нейният), Санса и Бран са заедно в Зимен хребет, Джендри се завърна и още редица герои с предистория помежду си се събраха и тръгнаха на север от Стената. Но нищо от това не може да се сравни със срещата, която се задава в последния, седми епизод на този сезон. Премиерата на епизода е тази неделя, (27 август), трейлърът вече е тук. И определено се задава поредният култов епизод, който ще ни помете със своя мащаб.

Всички кралици и крале се събират в Кралски чертог. Е, почти всички. Санса например имаше своя шанс да присъства, но вместо това изпрати Бриен. Нека обаче споменем, кои са героите, които ще видим на едно място в Юга идната неделя. В трейлъра виждаме Церсей и Джейми Ланистър, Брон, Юрон Грейджой(по-точно флотилията му), Тирион Ланистър, Сер Джора Мормон, Под, а зад него е Мисандей, Сив червей, Варис, Теон, Джон Сноу, Давос, Хрътката и Бриен. Не виждаме Денерис, но се обзалагаме, че също е там, както и други познати лица.

Интересно е обаче как Сив червей и Неопетнените са избягали от Скалата на Кастърли. Няма да питаме. Просто ще се радваме, че любимият ни „неопетнен“ е жив и здрав. А колкото до мястото на срещата, става дума за Dragonpoint, която дълго време очаквахме да видим. Още през август стана ясно, че една от реалните локации на сериала е амфитеатърът в града Италика (Севиля, Испания). Така че най-вероятно и Денерис ще е там, иначе какво е Dragonpoint без дракони?

Епизодът, който все още няма име, е режисиран от Джеръми Подесва. Въпреки крайните си похвати, той направи някои от най-запомнящите се сцени в предишните сезони като битката на Тирион и Джора с Каменните хора, спасяването на Санса и Теон от Бриен, и освобождаването на Регал и Визерион.

Задава се голяма война.