Обещавам, че повече няма да правя така
Вчера водих престрелка с едно хлапе на 4 годинки. По-точно аз играех Лошия престъпник, той Добрия детектив. Преследвахме се: аз бях въоръжен до зъби с пластмасов автомат, два пълнителя и бомби, а той го даваше скромно – само с един револвер с капси.
Естествено, се оставих да ме гръмне с пистолетчето. Бам! Погледнах драматично пушека, излизащ от дулото на оръжието му и се прекатурих, падайки по очи досущ като холивудски каскадьор. Направих се на умрял, но с едното око все пак го наблюдавах.
Малкия детектив първо се чудеше какво става, после се разплака. Стори му се, че май верно ме е убил. Мотаеше се покрай „трупа ми“ около 3-4 минути, побутваше ме с дулото на пистолета си, но аз упорито се правех на наистина убит.
След малко пробва друг начин за съживяване – опита се да ме цапка с дребни шамарчета. После покапаха сълзите и се появиха първите сополки. Накрая, дребосъкът се отказа от цялата тая работа, като че се поуспокои и свикна с мисълта за убийство.
Таман се наканих да прекратя театрото и да възкръсна, когато той се наведе и ми взе телефона, изпаднал по време на преследването. Видях, как малкият калпазанин го прибра в джоба си. После грабна оръжието ми и една търкулнала се граната и ………избяга.
Леле!
Колко много се е променило мисленето в поколенията!
„Пороците или Аз няма да правя така“ на Джейми Джонсън, фотографка от Лос Анжелис, която е направила серия снимки на деца, признаващи провиненията, изписвайки ги на черна дъска. Те дават знак, че вече се отричат от лошите си постъпки и поведение, и няма да правят повече така. Дали?
Николай Крижитски
