Наследството на страха

| от |

Дейвид Брукс

25 години след падането на Берлинската стена най-голямата изненада е колко лошо се справиха повечето от бившите комунистически страни.

По онова време имаше общо очакване, че повечето от тези страни ще се измъкнат от тиранията и ще се върнат в европейския клуб на проспериращите страни. Повечето от нас не прецениха корозивната сила на недоверието и колко време ще е необходимо за излекуването на психическите белези, причинени от него.

Бранко Миланович, икономист от Градския университет в Ню Йорк, говори за разрухата в материал, публикуван на блога му Global Inequality. Той разглежда растежа на бившите комунистически страни и ги разделя на четири групи.

В дъното са безнадеждните страни, които дори не са се върнали към нивото на реални доходи от 1990 г., измерени въз основа на реален БВП на глава от населението. Сред тях са Украйна, Грузия, Босна, Сърбия и други – около 20% от посткомунистическия свят. „Това са страни с поне три-четири изгубени поколения. С настоящия темп на растеж може би ще са им необходими около 50-60 години, повече отколкото бяха под комунизма, за да се върнат към нивата на доходи, които имаха при рухването му“, пише Миланович.

Следващата група включва страни, които са умерен провал с икономически растеж под 1,7% на година. Това са страни като Русия и Унгария, които продължават да изостават стабилно от Запада. В тази група влиза около 40% от населението на посткомунистическия свят. Третата група включва държави с растеж между 1,7% и 1,9%. Тези страни като Чехия и Словения се придържат стабилно към капиталистическия свят.

В последната група са примерите за успех, страните, които наваксват. Тази група включва Полша, Азербайджан и Казахстан. Но Миланович отбелязва, че много от тези страни постигат растеж просто защото имат петрол или нещо ценно, което да изкопават от земята. Само пет страни са се превърнали в успешни капиталистически икономики – Албания, Полша, Беларус, Армения и Естония.

Казано по друг начин само 10% от хората, живеещи в бившите комунистически страни, живеят в страна, която успешно е извършила прехода към капитализъм. 90% живеят в провален по един или друг начин преход. Този факт вече донесе деформирани политики в страни като Унгария и Русия и ще оформи 21-и век.

Защо някои страни успяха, а други се провалиха?

Първо, лидерите в някои страни просто взеха по-добри политически решения. Повечето от тези страни приложиха икономически реформи като дерегулация на цените и приватизация на национализираните компании. Някои страни като Естония и Полша приложиха радикални и бързи реформи, докато други опитаха да ги направят постепенно или едва ги започнаха със скъпи мерки за сигурност за защита на интересите си. Групата с бързи и радикални реформи преживя спад на малко по-голямото си производство в краткосрочен план, но постигна много повече просперитет в дългосрочен план.

След това идва нивото на институциите. Много западни съветници насочиха вниманието си към главните реформи – написването на нови конституции и създаването на фондови борси. Но Лари Лоусън, икономист, който работил с поляците и украинците, отбелязва, че тези страни нямали основните градивни елементи, които приемаме за даденост. Например, преди да имате фондова борса трябва да имате публично достъпни данни за компании, кредитни досиета и счетоводни системи.

Накрая и най-важното е нивото на ценностите. Икономиката на дадена страна е сгушена в моралната й екология. Икономическото представяне е свързано с историята, културата и психологията. Полша например е преживявала инвазии в историята си, довели до оформянето на прагматичен, оцеляващ дух. Поляците имаха силно желание да започнат сами реформи. Те също така имаха ясно усещане за справедливост и несправедливост, тъй като бяха виждали руснаците да вършат лоши неща на тяхна собствена територия. Те придадоха висока стойност на образованието и обществената мобилност.

Други страни нямаха тази културна настройка. Още по-лошо, животът им беше белязан от страх, от произволна власт, от подозрение, че хората те гледат, от недоверие. Хора, израснали в тази атмосфера на недоверие, трудно създават компании и асоциации. Те по-скоро се придържат към логиката вземи каквото можеш – култура на корупция и присвояване. Те са по-скоро застояли и са против поемането на рискове.

Много от боледуващите страни са белязани от отдалечени отношения на власт. Хората с власт, дори в офис или квартал, стоят настрана и са деспотични. Хората без власт искат сигурност на всяка цена. Те изпитват носталгия към въображаемата стабилност на комунизма. Когато всичко изглежда произволно и уродливо, хората толерират управлението с твърда ръка.

Урокът от последните 25 години е, че демократичният просперитет се гради върху слоеве от малки постижения. Комунизмът разкъса напълно това изграждане на обществото отдолу нагоре и увреди психиката на жертвите си. Излекуването на тези рани е постепенно. Напредъкът не е гарантиран. /БГНЕС

 
 

Глиобластома: смъртна присъда ли е тази диагноза?

| от chronicle.bg, по Washington Post |

Миналата седмица сенаторът на Аризона, Джон Маккейн, беше диагностициран с глиобластома – един от най-агресивните видове рак на мозъка. Новината дойде като шок за всички американци. Маккейн е един от обичаните политици на САЩ. Водещи американски политици в момента изказват подкрепата си към Маккейн в борбата с болестта.

Какво обаче стои зад сложното название „глиобластома“?

Глиобластомата е агресивен вид рак, от който преди време починаха сенатор Едуард Кенеди и Бо Байдън, синът на бившия вицепрезидент на Америка Джоузеф Байдън.

Какви са нейните характеристики и възможните методи за лечение?

Глиобластомата е най-често срещаното злокачествено образувание на мозъка. Около 12 400 нови случая се очаква да възникнат през 2017 г. според American Brain Tumor Association. Заболяването е последната и най-опасна от 4-те вариации на атроцитомата – тумор, който се образува в звездообразните клетки, формиращи съединителната мозъчна тъкан. Понястоящем попада в списъка на нелечимите ракови заболявания.

Около 23 хил. възрастни, повечето мъже, ежегодно биват диагностицирани с различни видове рак на мозъка, по данни на сайта cancer.net. Заболяването засяга повече пациенти в третата възраст и по-малко млади. За разлика от повечето видове рак, злокачествените мозъчни тумори не се разпространяват в други части на тялото. Тяхната „атака“ се състои в засягането на функциите на тялото и съзнанието, в зависимост от това кои части от мозъка са засегнати.

Симптомите на глиобластомата най-често са припадъци, силни главоболия, замъглено зрение и съзнание. Ако туморът засяга частите от мозъка, които отговарят за физическата сила пациентът може да изпитва слабост в мускулите, проблеми с говора, понякога двойно зрение, и дори неспособност за разбиране на това, което чува. Често обаче тези симптоми са разпознати, когато вече е прекалено късно.

Въпросът, около който няма единодушно мнение, и над който медицината още работи, е как може да се лекува глиобластомата? Оперативният метод е единият вариант. При него се премахва колкото е възможно по-голяма част от тумора. Но микроскопичните ракови клетки засягат и здравата мозъчна тъкан около тумора, неподатливи са на премахване, и в по-късен етап слагат началото на ново злокачествено новообразувание. За премахването на тези клетки обикновено пациентите се подлагат на 6-седмична орална химиотерапия и лъчетерапия.

Понякога, при по-възрастните хора, курсът на лечение е скъсен до три седмици. След края на периода пациентите се подлагат на химиотерапия – процедурите се повтарят няколко пъти в месеца, в продължение на половин година.

Средната продължителност на живота след приключване на лечението е от 12 до 16 месеца, твърдят експертите. Но периодът винаги е различен при всеки пациент и на това влияят много фактори. Най-важният от тях е, къде в мозъка е разположен туморът и какви щети нанася по организма. Не повече от 30% от засегнатите живеят повече от две години и едва 10% живеят повече от 5 години. По данни на учените има пациенти, живели от 15 до 20 години след лечението, но това са изключения.

Възрастта играе ключов фактор при продължителността на живота. По-младите пациенти имат по-голям шанс. След това идва физическото състояние на пациента преди поставянето на диагнозата, и молекулярната структура на тумора.

В последните години се говори за имунотерапията и други модерни методики за лечение на глиобластомата. Нови методи, които подсилват имунната система, могат да подпомогнат лечението на някои видове рак, като меланома (вид рак на кожата), рак на белите дробове и рак на пикочния мехур. Въпреки че медицината непрестанно тества резултатите от имунотерапията при глиобластомата, засега тя не се нарежда сред методите на лечение.

Друг метод за лечение включва устройство, което праща променлив електрически ток в скалпа. Някои медицински центрове го използват, но той още не е масово разпространен. При него главата на пациента трябва да е обръсната, на нея се поставя въпросното устройство, наподобяващо каска, и то трябва да бъде носено в продължение на 18 часа. Това прави процедурата трудна и болезнена, особено при по-крехките пациенти.

Сенатор Едуард Кенеди беше диагностициран с глиобластома през май 2008 г., три дни след като получи мозъчен удар. Той незабавно се подлага на тричасова операция в Университета в Дюк. Умира през август 2009 г. на 77 години. Бо Байдън, най-големият син на вицепрезидента на САЩ, и главен прокурор на щата Делауеър, беше диагностициран през 2013 г, след което се подложи на операция, химиотерапия и лъчетерапия преди да се върне обратно на работа. Той умира пред май 2015 г. на 46 години.

 
 

Умните хора е по-вероятно да се провалят на шофьорските изпити

| от chronicle.bg, БТА |

Умните хора са с по-голям шанс да се провалят на шофьорските изпити, тъй като прекалено много се замислят над предизвикателствата, които им предстоят.

За разлика от хората с академичен ум, кандидат-шофьорите с по-нисък ценз е по-вероятно да вземат книжка от раз. Креативните умове от сферата на изкуствата се справят по-добре с шофьорските изпити в сравнение с представителите на науката и математиците.

Проучването е проведено сред 1 564 британци от фирмата Privilege DriveXpert.

Изследването е установило пряка връзка между интелекта, професионалното израстване и вземането на книжка от първи път. Оказало се, че колкото по-добре се е представил на матурите и на приемните изпити в университета даден индивид, толкова по-зле е преминал през шофьорските тестове.

Авторите на проучването са установили също, че хората с по-ниски оценки и неакадемично мислене проявяват значително по-голяма практичност, която е от съществена полза при изкарването на шофьорска книжка.

Изследването показва, че 59 процента от хората с ниска квалификация вземат свидетелство за управление на МПС от раз.
За сравнение само 39 на сто от корпоративните началници успяват да вземат шофьорските си изпити от първия път. Хората със собствени бизнес пък се сдобиват с книжка средно при четвъртия опит.

 
 

Нов филм от Гийермо дел Торо (трейлър)

| от chronicle.bg |

Гийермо дел Торо е майстор на мрачните приказки с хора и същества и щуротиите помежду им. Сега, 10 години след „Pan’s Labyrinth“ мексикано-американският режисьор се завръща към приказното. „The Shape of Water“ е филм с равни части фентъзи, история и хорър за чистач, който се сприятелява с морско чудовище.

В трейлъра виждаме Елиса (Сали Хоукинс), няма жена, която чисти лаборатория от времето на Студената война заедно с приятелката си Зелда (Октавия Спенсър). Елса живее монотонен живот- нещо, което рязко се променя след като открива амазонско същество, държано в плен от правителството. Двамата завързват близко (дори романтично?) приятелство, което и дава нещо, което не намира сред хората.

Елса започва война за живота на съществото срещу учен (Майкъл Шанън), който иска да го убие, за да разбере по-добре свръх способностите му, които могат да помогнат на САЩ в борбата им срещу руснаците.

Филмът излиза по кината на 8 декември.

 

 

 
 

Камбаната бие за Хемингуей

| от Дилян Ценов |

Руснаците имат Чехов, Толстой, Достоевски, британците имат Шекспир, Дикенс, Остин, французите имат Молиер, Мопасан, Саган. Американците имат Хемингуей! Автор толкова голям, че само той е достатъчен, за да бъде емблема на американската художествена литература.

Ърнест Хемингуей омагьосва. Той привлича и тегли към себе си, дори през фотографиите. Това явление няма име. Всеки го нарича по различен начин. Гений, талант, сияние… Каквото и да е то, едно е сигурно – обективът го улавя и образът свети дори от остарелите вече черно-бели снимки. Този огромен мъж, с грубовати черти и силна челюст не може да не събуди интерес у всеки. И същевременно цялата тази мъжка грубост влиза в силен конфликт с двете големи кафяви очи, побрали и видели толкова много неща за 61 години.

Ърнест Хемингуей
Getty Images

Животът на Хемингуей е една непрестанна борба. Битките, които води не свършват до последния му дъх. Всичко в този човек си противоречи. Най-голямото противоречие обаче е това, че това е мъж с душата на пеперуда и тялото на лъв. Онази пеперуда, която е толкова ефирна и усеща дори най-малкия повей на вятъра. Тази, която никога не лети в правя линия, винаги се лута, каца върху някое красиво цвете (в случая жена) за да създаде илюзията, че ще остане върху него вечно, а после за миг отново отлита. На другия полюс е огромният хищен лъв, който живее като цар на Саваната. Лъвът, който ходи бавно по нагорещената земя, убива безскрупулно, и предпочита да умре като цар, отколкото да позволи нещо да не се случи както той иска. Точно такъв е най-великият американски писател. Груб отвън и деликатен отвътре.

Първата битка е тази с майка му. Грейс Хол Хемингуей е музикант по професия. Майка на 4 деца  и амбициозна до краен предел, тя задължава Хемингуей да стане музикант. Когато е дете, тя го облича като момиче, за да прилича на сестра си. Отношенията между тях завинаги ще останат крехки, а в бъдеще синът й дори ще я нарече „кучка“. Типично в негов стил. Рязък и лаконичен. Като книгите му.

Ърнест Хемингуей
Getty Images

Всичко в романите на Хемингуей е изтръскано от ненужното, остава само същественото. Онова, което ще придвижи историята напред, ще хвърли светлина върху героите и ще накара читателя да настръхне. Всичко е толкова реално, че дори днес, в XXI век, имаш чувството, че циганката Пилар от „За кого бие камбаната“ ще излезе от страниците и ще насочи пушката си към теб. Мъжете са груби, водят войни, убиват се като кръвожадни зверове и са безскрупулни. Живеят като за последно, независимо дали убиват или правят любов. Също като създателя си, Робърт Джордан от „За кого бие камбаната“ преминава през крайности, за да докаже накрая, че никой мъж не е толкова силен. Че слабости има всеки, и че дори най-едрият и най-силният може да изчезне и да се погуби в собствената си вселена. Защото когато мъжът намери своята Мария, борбата престава да има значение.

Животът на Ърнест Хемингуей е един безкраен празник точно като заглавието на неговия автобиографичен роман, превърнал се в шедьовър. Геният на американската литература така и не завършва колеж. Започва кариерата си като журналист във вестник. Никога не се разделя с бурния си нрав. Иска да бъде част от въртележката, която върти света. През второто десетилетие на ХХ век тази въртележка е Втората световна война. Не го приемат в армията заради проблем с едното око, но успява да стане шофьор на линейка и за първи път среща ужаса, който години по-късно ще се отрази на страниците на „За кого бие камбаната“ и „Сбогом на оръжията“. Ранен е почти смъртоносно в крака, но след тежка операция се възстановява.

Ърнест Хемингуей
Getty Images

Приключенията в живота му следват едно след друго. След войната започва най-романтичният период в живота му. През 1921 г. със съпругата му, Хадли Ричардсън, се местят от Чикаго в Париж. Градът, който е в разцвета си през 20-те години, обещава на всяка бедна двойка само мизерия, несигурност, алкохол, бохемски живот… и любов. Хемингуей пише разкази и двамата живеят ден за ден. Тук се запознава със своите ментори Езра Паунд и Гертруд Стайн и заформя приятелство със Скот Фицджералд. След години бурният му нрав ще доведе дотам, че ще се скара с всички тях. Но през 20-те години животът е само „Безкраен празник“.

Слънцето в литературната му кариера изгрява през 1926 г. с публикуването на романа „И изгрява слънце“. Талантът на писателя е признат и следват десетилетия, в които той не спира да пътува и да пише. Изключение прави десетгодишната творческа пауза, но накрая, през 1952 г.,  е публикуван „Старецът и морето“. Книгата му донася Нобелова награда за литература.

Истината е, че този автор няма най-добра книга. Всичко от „И изгрява слънце“ до романите му издадени след смъртта му е най-добро. Всичко свети по своя уникален начин. „Безкраен празник“ например говори за лудостта на младостта и вярата, че морето наистина е до колене, „За кого бие камбаната“ е разказ за каузата на бореца и любовта, „Старецът и морето“ е борбата за оцеляване и приятелството… Геният живее навсякъде между хилядите изписани страници, написани на крак и редактирани с часове, докато бъдат намерени верните думи.

Ърнест Хемингуей
Getty Images

Битката със себе си. Вечната, най-важна, най-трудна и непрестанна – това е битката на Ърнест Хемингуей. Кой знае къде започва тя? Кой знае каква е причината за 61-годишната война в душата на писателя. Едва ли и той самият е знаел. Можем ли да кажем дори , че я е загубил? На 2 юли 1961г. Хемингуей се самоубива с любимата си пушка – „Винченцо Бернардели“. Това е краят на неговата борба, но дали е загуба?

Както пише Е.Е.Шмит в чудесния си роман „Оскар и розовата дама“, „Болестта е като смъртта – тя не е наказание, тя е факт.“ Самоубийството на Хемингуей е факт – физическият край на една личност, живяла бурен бохемски живот, опитала от всички сладости и гадости, които може да поднесе животът.

Трябва ли изобщо да има загуби и победи? Може би за Папа трябва. За всички хора на литературата обаче със сигурност е по-важно, че животът, благодарение на литературния му талант, е един безкраен празник, в който и слънце изгрява, и всички казваме сбогом на оръжията сред зелените хълмове на Африка, плачем и се смеем със „Старецът и морето“ и няма значение за кого бие камбаната. Защото тя бие за нас.

Благодарим ти, Папа!