Нашият български живот

Автор: Мел Барбър за секцията посветена на 100 Years UK in BG в блога на британското посолство в София : http://blogs.fco.gov.uk/100yearsukinbg/bg

След историята на Кенуърд Хил за поредицата #100UKBG, днес поглеждаме към най-яркия спомен на Мел Барбър, която се влюбва в България, българите и начина им на живот почти веднага. Само месец след като тя и приятелятѝ остават в наскоро закупената им ваканционна къща в България, те решават да се преместят в страната за постоянно. Днес, пет години по-късно, двамата се наслаждават на спокойствието на българската провинция и на възможността да отделят време за по думите им „важните неща”.

„Ако, докато живеех в Англия, някой ми беше казал, че ще имам малка ферма, щях да се засмея, но вижте ме сега. Много е различно от Англия, но по хубав начин.” – Мел Барбър

Скоро след като пристигнахме в България (с приятели, които вече си бяха купили скромна вила тук) разбрахме, че тази страна много прилича на Великобритания от преди повече от 20 години. Животът не е толкова забързан, хората отделят време за важните неща, например да се заговорят на улицата, а не да се подминават, да отидат на кафе и да прекарат деня си спокойно.

Помолихме да ни упътят до крайбрежния град, в който бяхме резервирали къща. Жената се опита да ни ориентира, но бързо осъзна, че не разбирам нищо и настоя да се качи в колата и да ни заведе до мястото, въпреки че бе в обратна посока. Когато пристигнахме, тя слезе от колата и ни заведе точно до къщата, след което махна за довиждане и тръгна към мястото, на което я бяхме срещнали. Беше отделила от времето си, за да ни накара да се почувстваме добре дошли в нейната страна и да ни пожелае късмет.

Селото, в което се намираше къщата на нашите приятели, беше много приятно, но, някак изостанало. Повечето села тук си приличат – носят следи от миналото: красива архитектура, която се разпада, занемарени фасади, олющена боя. Малко е тъжно. Между старите сгради обаче има и обновени къщи, които кипят с живот с безупречните си градини.

Посетихме жената, която беше продала имота на нашите приятели. Тя ни разказа, че е наела човек, който идва от място на повече от два часа път с кола, за да нареди паважа и подреди градината ѝ. Заслушах се и се замислих, че приятелят ми работи точно това във Великобритания. На колко човека си продала имот тук? На повече от 20? Брой и нас. Това си е сигурна работа. Приятелят ми щеше да печели по-малко, но и да харчи по-малко и да има по-добър живот.

Разгледахме много къщи – аз харесвах една, той – друга, много не ни харесаха, а една оставихме за краен случай. Като цяло нямаше изгледи нещата да се получат. Върнахме се във Великобритания, убедени, че цялата случка е била просто една налудничава ваканционна идея, докато дамата не ми писа през декември. Изпрати ми снимка с обяснение „Намерих я – това е вашата къща!” Така си и беше!

Възнамерявахме това да е вилата ни за няколко години преди да се преместим там за постоянно, но след месец през първото ни лято се влюбихме в мястото и поискахме да останем.

Вече сме тук от 5 години, в малко селце в Централна България, по средата на пътя между София и морето. Намираме се между две планини, в Долината на розите, наречена така заради розовото масло, което се произвежда тук. Селото ни има само 300 жители – брой, който за съжаление очевидно намалява, защото църковните камбани редовно бият.

Всички се постараха да ни посрещнат топло и да ни накарат да се почувстваме добре дошли, което бе прекрасно. Доста са любопитни да научат какво правим тук, а ние се поглеждаме и им казваме, че е много красиво, а животът в Англия е много забързан, има твърде много хора и е прекалено скъпо, за да може човек да се наслади. Хората там работят денонощно само, за да оцелеят.

Сега отглеждаме зеленчуците си сами и правим зимнина, точно както старите баби в селото. Имаме и кокошки носачки, бройлери, зайци, гъски и прасета.

Ако, докато живеех в Англия, някой ми беше казал, че ще имам малка ферма, щях да се засмея, но вижте ме сега. Много е различно от Англия, но по хубав начин. Знам, че ако имам проблем с нещо в градината или с животните, винаги мога да се обадя на някой съсед и той ще дойде веднага да ми помогне. Не мога да кажа същото за Англия. Повечето хора дори не познават съседите си, което е тъжно. Ако можех и да напредна още малко с езика, всичко щеше да е идеално!