Нашата България – преди и сега

| от |

Автор: Юлия Берберян – Малеева

Позволявам си да припомня този мой текст от в. Дневник, 30.09.2013, защото съдържанието му, за съжаление, продължава да бъде актуално. Моля прочетете го.

България е била изправяна пред навлизането на бежанци на нейна територия и e прокуждала бежанци от своята територия няколко пъти в най-новата си история. Ще разкажа за няколко от тях, в които, по стечение на обстоятелствата, аз или семейството ни сме били участници.

401115_105015562960370_900028419_n

На две последователни вълни – след Абдулхамидовото (1896г.) и младотурското (1915г.) кланета се извършва масово преселение на арменци в България. Прокудени от родните си домове, те влизали в България на кервани в продължение на години: майки и бащи, без децата си, избити в клането; деца без родителите си, избити в клането…Бежанци…Стотици хиляди! Голи, боси, окървавени. Без документи.

Тогава в България не е имало Агенция за бежанците, нито пък приюти за временно настаняване. Не е имало и ДАНС. Самата ни държава е била тежко пострадала от войни, населението е тънело в мизерия. Но е имало църква, имало е Български червен кръст. Българите са били добри и състрадателни. Държавата също е била много добра – на стотиците хиляди бежанци, които само са искали да преминат през територията й, за да търсят из Европа и Америка новите родини на своите неродени деца, България е дала свободен коридор за преминаване. Снабдила е бежанците с нансенови паспорти(Нали не сте забравили, че тогава всичко се е вършело на ръка?). На тези, които решили да се възползват от гостоприемството на местните жители и да забравят „предишни неволи и днешни беди”(по Яворов), правителството на Ал.Стамболийски дава, през 1923г., българско гражданство.

Какво благородство! Какво човеколюбие!

На арменските бежанци България се сторила като късче от рая. Така са ни разказвали нашите баби и дядовци. Освен, че в нея вече царял мир, магазините били пълни с храна: „В месарниците висяха цели заклани животни…” (Това ме е впечатлило, това съм запомнила).

И ни научиха, че за да се отблагодарим на България, трябва много да я обичаме. Така и направихме. Думата България стана свещена за нас. Големият български поет Пейо Яворов, самият той страдалец, написа стихотворението „Арменци”, с което възпита в състрадание много бъдещи поколения:

„Изгнаници клети, отломка нищожна
от винаги храбър народ мъченик,
дечица на майка робиня тревожна
и жертви на подвиг чутовно велик –
далеч от родина, в край чужди събрани,
изпити и бледни, в порутен бордей,
те пият, а тънат сърцата им в рани, и пеят,
тъй както през сълзи се пей.”

Издигнахме му паметник в Борисовата градина, с който благодаряхме не само на него, но и на целия български народ за проявената добрина.

Минаваха години. Въпреки, че инстинктивно се съпротивляваха на неизбежната асимилация, като се женеха помежду си или пък запазвахме бащините си фамилни имена, ние с гордост се наричахме „български арменци”. Вече не бяхме бежанци, а част от живата плът на бълг.народ, от неговите работници, занаятчии, интелектуалци и войници, музиканти и спортисти. За да не забравим езика си, построихме училища. Построихме и църкви. България беше станала вече наш дом. Беше ни хубаво у дома.

Но ето, че изведнъж комунизмът нахлу в България със съветската окупация на 9 септември 1944г. Разтури черквите ни, затвори училищата ни, нарече фашисти нашите бащи занаятчии. Какво бе станало в България, която само преди година бе спасила от германските концлагери 48 000 български евреи, а през есента на 1944г. вдигна „по списък” петдесетина свои граждани арменци и ги запрати по съветските лагери и затвори за да не се върнат никога от там?

Много и различни поробители ги бяха тъпкали векове наред, но свободолюбивият дух у арменците не умираше. И се застягаха за ново преселение. Да, но „народната демокрация” беше затворила границите на България.

Тогава арменците (а също турците и евреите), използваха някакви разпоредби на ООН за право на избор на ново местожителство като насилствено изселени от родните си места и хукнаха, в средата на миналия век, да напускат България. А тя буквално ни изгони, като ни прибра документите за самоличност. Ливан ни приемаше като политически бежанци…

Летище „София” и гара „София” станаха сцени на нови семейни трагедии. Тръгвахме в една посока, почти като бегълците „изменници на Родината”, и връщане назад нямаше. Прощавахме се с баби и дядовци (те не искаха да ни тежат в новия ни живот), със скъпи хора,които, тогава бяхме сигурни, че никога няма да видим пак. Милиони българи ни завиждаха, че се измъкваме от лапите на комунизма, но прощаването с България беше трагедия, която остави белег върху всички ни.

(В спомените си Силви Вартан разказва за отпътуването им с влак и как с ужас изчезвала бялата кърпичка на любимия й дядо, който й махал за сбогом…)

В наши дни в България потърсиха убежище около 2-3 хиляди бежанци от Сирия. Те също бягат от зъл и силен враг. Те бягат с дрехите на гърба си, с бременните си жени, с оцелелите си стари хора, с оцелелите си деца, с оцелелите си бебета. Колко ли са умрелите по пътя…Най-после се добират до границите на България и…попадат зад решетки, при много тежки условия, с 2 лв. за храна на ден.
Мили Боже, не виждаш ли…

Той вижда. Но Той ни е учил да бъдем добри и разчита/вярва на/в нас. А ние какво направихме? Обвинихме бежанците във всички възможни грехове – били болни, носели зарази, щели да ни струват много пари (Европа не ни давала), имало и терористи.

Добре, може и така да е, но нали все пак са хора? Не можем да подслоним 2-3 хиляди човека? Турция, Ливан, Германия и Швеция приютяват милиони. За мен лично е трудно да си представя бедствие от подобен мащаб. Ясно е, че в тези държави институциите работят, съобразявайки се с нормите на ООН и ЕС. Службите им за сигурност също работят!

Често се оплакваме, че много българи напускат България (Слава Богу, че границите са отворени!), защото тук животът не им харесва. Сега у нас идват други хора, на които тук им харесва. Мирно е. Между тях има хора образовани, специалисти. Те искат да работят. Можем да ги приобщим, така че техните деца да станат следващите добри граждани на нашата държава.

Раздухваната омраза към тях преминава всякакви норми на хуманност. Аз знам кой раздухва тази омраза. Това са хората, които не са чели Яворовото „Арменци” и в час по български език и литература са им писали тройки по милост. Моля се на Бога това учебно помагало по милосърдие да не бъде изхвърлено от учебната ни програма. Ако някой не знае – има и такава дискусия…

 
 

Другите войни освен войната на пътя

| от |

Войната на пътя ни е любимата война. Въпреки че е инцидентна, защото никой не иска реално да се блъска в нищо, да убива и да рискува себе си, което не я прави точно война.

Никой не сяда зад волана с идеята за целенасочена сеч. Е…освен ако не е някой, който е тръгнал да наказва неверниците. Освен това има къде-къде по-интересни войни, които остават ненаречени войни, а заслужават дори повече тази квалификация от тази по пътищата.

Войната в класната стая, например, е една прекрасна война! Има така необходимата за една война взаимна омраза между двете страни. Когато човек изпреварва на завой в насрещното, той не мрази идващия насреща ТИР. Каква война е това! Виж, учителите и учениците се ненавиждат кръвно, както трябва – със страстна, почти нацистка омраза. Административно доминиращата  страна нарича учениците „цигани“; съпротивата обаче отговаря с дървени колове. Война бе, война. Айнщайн май беше казал (по повод изобретяването на атомната бомба, ако не се лъжа), че не знае третата световна война с какво ще се води, но четвъртата ще е с пръчки и камъни. Еми, ето.

Войната в интернет. Тя е едновременно между съседи и между всички хора на света – тя е и Междусъюзническа, и Световна. Разбира се, основният продукт на спорадичните битки в интернет са накърнените достойнства и изобличените хомосексуални. Следващият по значение удар е икономически. Да речем, че искате да продадете Форда си (което е напълно разбираемо, ако имате Форд). Поствате обява с данни и снимки на колата в някоя от групите Купува/Продава във фейсбук. Точно след 5 наностотни се появява първият коментар, в който компетентно лице обяснява как вашият форд е разплетена кошница, не си заслужава парите, а вие сте тъп човек. Това застрашава вашето скромно търговско намерение и вие изпитвате нужда да направите кризисен пиар. Но вместо с факти, отговаряте на коментара с еквивалентен език, на огъня с огън. И ето ни война, от която в крайна сметка резултатът освен накърнени достойнства и изобличени хомосексуални, е и един непродаден Форд.

Войната на работното място, когато от понеделник до петък, от 9 до 6, работодателят и работникът гледат да се прецакат. Това става предимно по малките фирми, които наемат неквалифициран или нискоквалифициран персонал. Веднъж на един съсед мащехата му (текстът в тези скоби ви дава секунда да си го представите) маркира на касата на Фантастико 15 кисели млека вместо 1. Накрая се оказа, че тя трябва да плати 14-те допълннителни. Защо – не знам. Но ето такива подобни сражения се случват ежедневно на бойното поле наречено офис.

Това са само част от истинските войни, приятели. Войната по пътищата не е война, защото там хората умират заради характера си. Войната по пътищата е природно бедствие.

В другите битки индивидуалният войник има в много по-голяма степен думата да отиде ли на война или не. Не умират хора веднага, но след боя всички се чувстваме като ветерани.

 
 

Златното момче на нова Великобритания

| от |

Тази година той ще навърши 28 години и се е запътил към върховете на по-доброто кино, което в наши дни е рядкост. Избира роли внимателно, изглежда различно и не се срамува да прави неща, които някои биха намерили за прекалени. Може би, защото е британец или защото знае какво прави.

Тайрън Еджъртън е един от вълнуващите млади актьори, които Великобритания праща към Америка и посява в киното, където той има шанс да разцъфне, ако има талант. А той има доста.

Роден в Чешир, Англия, когато е дете Тайрън се мести в Уелс със семейството си, защото имат такива корени и дори името му е вдъхновено от келтите. На техния език то означава „гръм“.

В момента актьорът живее в Лондон и иска да направи голяма кариера в киното, защото го обича. Първият филм, който вижда на кино е „Бамби“ и няколко години по-късно разбира, че иска да се занимава именно с това, след като играе в „Сън в лятна нощ“.

От този случай минават години и днес Тайрън има няколко награди зад гърба си, GQ го нарича „един от най-добре облечените британци за 2015-а“ и участва във филм с Колин Фърт. Както се казва планът му да стане известен актьор очевидно работи. Днес Тайрън има 9 филма и сериала зад гърба си и четири в процес на правене. Освен това е момчето, което ще изиграе Робин Худ в най-новата продукция за крадеца герой.

Освен, че може да играе Тайрън пее и танцува и може да го видите в два от неговите филми, в случай, че не вярвате. Иначе го препоръчваме в ролята, която го направи звезда – Егси в guilty pleasure шпионската комедия Kingsman – нейната втора част вече е по кината.

Междувременно ви черпим и с останалите му роли. В галерията горе.

 
 

Половин час физическа активност дневно удължава живота

| от |

Хората, които се движат активно пет дни седмично по 30 минути, значително намаляват опасността да умрат преждевременно и да получат сърдечносъдови увреждания, дори и да не могат да отидат в спортен клуб или фитнес, съобщи Ройтерс.

Учени, ръководени от Скот Лиър, кардиолог от болницата „Сейнт Пол“ в Канада, проследиха 130 000 души в 17 държави, както богати, така и бедни. Те установиха, че всяка физическа активност – независимо дали тренировки, или ходене пеша до работа, домакинстване и градинарство, удължава живота.

Колкото повече хората се движат, толкова повече намалява рискът от сърдечносъдово заболяване или ранна смърт. „Таван“ за движението няма. „Рискове, свързани с прекалено голяма физическа активност“ – надвишаваща 41 часа седмично, няма.

Сърдечносъдовите заболявания са водещата причина за ранна смърт в света и основно икономическо бреме за лечението и грижата на болните. Те са отнели живота на 9,48 милиона хора в света през 2016 г.

Резултатите от изследването са публикувани в сп. „Лансет“.

 
 

Псевдонимите – маски, зад които се крият литератори

| от |

Какво е общото между Емил Ажар, Стендал, Жорж Санд и Елена Феранте? Това се псевдоними, зад които се крият известни писатели. Журналистът Марио Баудино е написал книга, посветена на използването на псевдоними в литературата, предаде Франс прес.

„Довиждане и благодаря, забавлявах се много“. С тази фраза приключва романът „Животът и смъртта на Емил Ажар“ – книгата на Ромен Гари, публикувана под псевдонима Емил Ажар през юли 1981 г.

През лятото на 1980 г. писателят, чието истинско име е Роман Кацев, се самоубива в парижкия си апартамент. Последните написани от него думи са като закачка от страна на онзи, който казваше, че никога няма да остарее. Авиатор, участник в Съпротивата, дипломат – той оставя след себе си огромно творчество. Свързан е също с една от най-големите хитрости в историята на литературата – става носител на две награди „Гонкур“ под два различни псевдонима. Първо получава приза под псевдонима Ромен Гари за „Корените на небето“ през 1956 г., преди да го спечели под псевдонима Емил Ажар за „Животът пред теб“ през 1975 г.

„Той използваше псевдоними заради желанието си да провокира, но и заради схващането за т.нар. тотален роман, свързан с това, че авторът става персонаж в собствената си книга“, поясни Баудино.

В книгата си „Не знаете кой съм аз“, публикувана в началото на месеца в Италия, журналистът фокусира вниманието върху най-известните псевдоними в литературата. Баудино се пита какво кара даден писател да пише под псевдоним. „Опитах се също да открия онова, което ги свързва, като се започне с Елена Феранте“, поясни той. Баудино има предвид италианската романистка, чиято самоличност бе разкрита през 2016 г., когато италиански журналист увери, че зад този псевдоним се крие преводачката Анита Рая.

Случаите с писатели, чиято самоличност е разкрита от журналисти, са много. Например датчанката Карен Бликсен, която под псевдонима Исак Динесен е написала книгата „Извън Африка“. Романът й вдъхнови едноименния филм на Сидни Полак. Стивън Кинг е написал редица книги под псевдонима Ричард Бакман. „Псевдонимът никога не се дължи на случайност“, отбеляза Баудино. Той припомни, че Анри Бейл избрал псевдонима Стендал, за да се дистанцира от баща си, когото мразел. Псевдонимът му е заимстван от названиетто на германсия град Стендал, който авторът на книгата „Пармският манастир“ посетил, докато служел в армията на Наполеон.