Най-бързата рецепта за порастване

Юлия Кошаревска

Много ме е страх да летя.

Така де… мразя излитането и кацането – през другото време, ако не се клати много, нямам проблем.

Вероятно именно за това тази година не е имало месец, през който да не съм летяла на някъде. Не, не съм мазохист, просто обичам да излизам от зоната си на комфорт.

Това е тази удобна зона, в която всички ние често се настаняваме. Мястото, където всичко ни е познато, обичано и лесно. Извън нея нещата изглеждат мрачни, неясни и страшни.

Веднъж излезеш ли от тази зона, неусетно ще разбереш, че се опитваш да стигаш все по-далеч и по-далеч в пространството отвъд нея. И така малко по малко, тя ще се разшири, а ти ще пораснеш…

За първи път се качих на самолет в ранната утрин на 14-ти септември 2012; дестинация: Лондон; причина за пътуването: начало на учебната година в UniversityoftheWestofEngland, Бристол.

До мен се настани един батко (вероятно тогава втора година студент на Острова), с който имах огромно желание да си общувам. Просто така щях да имам оправдание да го питам непрекъснато: „А сега какво следва?”

Това ми беше едно от първите големи излизания от зоната на комфорт и комуникацията, с някой, който вече е минал оттам, щеше да направи всичко толкова по-лесно.

Той обаче заспа щом излетяхме и с това и моите блянове за весело и спокойно летене се изпариха.

Трите часа до Лондон сигурно ще си останат най-дългите три часа в живота ми.

Всъщност това май беше последното пътуване от всички прибирания и заминавания, в което бях сама. След това винаги случайно се озовавах в един самолет с някой познат или приятел. Така тези плюс/минус три часа (голям плюс за всеки полет до София, защото до сега нито веднъж не съм стигала с по-малко от час и половина закъснение) бяха отделени за сладки приказки и нищене на политическата ситуация в България и двата основни въпроса: „Колко баница, сирене и кисело мляко мога да изям щом кацнем?” (на прибиране) и „Ако тези на летището ни набарат ракията и луканката, какво можем да им причиним?” (на заминаване).

Самото излитане и кацане обаче все още си оставаше страшно. Така де… просто хич не го харесвам.

И така след като маршрутите ми започнаха да не се ограничават с Лондон-София-Лондон, а полетите зачестиха, нямаше по-логично нещо от това да прочета малко повече за излитането и кацането и кога всъщност наистина бих имала повод за притеснение. Това помогна! Топката непосредствено преди излитане и кацане все още си е там, но, както с всяко нещо в живота, щом веднъж можеш да си го обясниш, щом то стане познато, вече не е толкова страшно!

А пък и винаги ме мотивира това, което ще видя щом кацна: дали ще е някой скъп приятел или куп нови и интересни хора, с които ще мога да прекарам известно време – все ще има нещо, за което си струва да си повтарям „Няма да паднем, няма да паднем”.

За мен, а и навярно за много други студенти в чужбина, летенето към вкъщи е един от най-ценните моменти през годината, за който сме готови да прекараме неограничено количество часове в автобуси и влакове, за да се доберем до летището. Летенето по Коледа е най-приятно, защото самолетът е пълен с твои братя по съдба, решени да забравят за изпитите за малко и да се опитат в рамките на три седмици да наваксат последните (поне) три месеца.

Ако не е към вкъщи, за мен летенето е равносилно на опознаване на нови кътчета от широкия свят; нови култури, нови истории и поводи за усмивки. Но знам, че за други хора, то е нещо съвсем различно: имах приятел, за когото то беше сбъдване на мечта и шанс за живот; запознах се с хора, за които то е професия и съзнателно подлагане на живота им на риск – професия, заради която са летели над някои от най-горещите военни точки в последните години, а в момента говорят за тях просто като за работа; има и хора, които редовно летят, за да могат да съвместяват личния с професионалния живот.

Както с всичко в живота, и в летенето всеки вижда нещо различно.

Открий какво е то за теб; позволи си да рискуваш, да пътуваш и да бленуваш за още нови изживявания.

Летенето може да е и само метафора.

Позволи си да бъдеш окрилен от новото и неизвестното: да напуснеш зоната си на комфорт; да се завърнеш към детското си любопитство. Само така можеш да пораснеш.