На всички ли са 7-те рилски езера или не съвсем

| от |

Екатерина Генова за 24 часа

НА БЛИЗО 2 400 метра височина, под най-дълбокото българско езеро Окото има чешма. Казват, че от нея тече най-чистата изворна вода. Точно на тази чешма чух думи от случаен турист, които ми харесаха: “В момента по “Витошка” и в моловете няма толкова хора, колкото тук, на Седемте рилски езера”.

През отминаващото лято езерата наистина привличат мнозина. Компании от семейства, млади майки и бащи, които учат малките си момчета на планинарство, професионални туристи и пишман туристи, студенти, жени тип лелка с дамски чанти и найлонови торбички, възрастни туристки, за които изкачването на върховете е “като песен”. Опашката за лифта в почивните дни е голяма. Хората го предпочитат, защото спестява 1-2 часа изкачване и още толкова слизане. Т.е. едно семейство може да обиколи езерата за един ден, без да се налага да нощува и да харчи допълнително.

Лифтът е сравнително нова възможност за достъп до невероятните рилски езера. Спомням си, че когато започна да работи , се появиха неочаквани противници и коментари. Гледах с очите си един планинар, който обясняваше, че е против лифта, защото с него до езерата щели да се качват и възрастни, и болни хора, и щели да замърсяват енергийното поле. Други твърдяха, че многото хора горе щели да хвърлят и местността да се напълни с боклуци. В кампанията против лифта имаше дори послания, че рилските езера са само за здравите и подготвените.

За да разбере човек, кой крив и кой прав, трябва лично да види. Моята проверка мина през седемте езера по най-дългия маршрут. Потвърждавам – боклуци няма. За 4 часа катерене и слизане видях само 4 (четири) случайно изпуснати салфетки и малко повече фасове (разградим отпадък). Няма пластмасови шишета, няма обелки от вафли. Тези, които сядаха да починат и да се нахранят,прибираха всички отпадъци обратно в раниците и даже си говореха, че с празните бутилки е много по-леко.

Има, разбира се, и дразнещи детайли. Установих, че VEF движението от времето на социализма (ходене на обществени места с включен на мах транзистор VEF), е все още живо. Няколко групи младежи бяха включили съвременните вефове, I pod-и на всеослушание. Минавайки край тях бяхме длъжни да слушаме тяхната музика. Но, поне не беше чалга.

Има и по-глобални дразнещи факти. Докато пътувахме с лифта, планината се раздираше от моторите на джипове, които качват желаещите – по 10 лева на човек. Клиентите са много, защото капацитетът на двуседалковия лифт е малък. Изровените от офроуд машините следи изглеждат като дълбоки рани в планината. За разлика от други години там, където започва Националният парк “Рила” сега има патрул на жандармерията и на управата на парка и автомобилите не се пускат нагоре. Но до 2 000 м височина няма кой да ги спре. Няма и много протести срещу тази груба намеса на коли в планината. Напротив, протестираха срещу лифта, който е видимо по-екологичен транспорт.

Липсата на тоалетни е много дразнещ факт. Но тя не е случайна. Има забрана от Министерството на околната среда и водите за изграждане на постройки, дори и те да са за тоалетни. Поради същата забрана няма и пункт на Българския червен кръст, в който да се оказва първа помощ, макар че вече два пъти е подавано искане. Скалистите ръбове и камъните по пътеките не са от най-безопасните. Неотдавна жена си счупила крака и чакала 4 часа доброволен отряд да дойде и да я свали до болница. След като в августовските дни до езерата се качват средно по 2 000 туристи, а за цялата година броят им е около 100 000, не може да се очаква, че няма да има инциденти. Не може да се очаква и че тоалетните на началната станция на лифта и в хижите, ще са достатъчни. За сметка на това, по пътеките можеш да стъпиш в конски и магарешки изпражнения, за които министерството явно не е измислило регламент.

Ако искате да се информирате предварително за маршрута, за разстоянията между езерата и за трудността на катеренето, не разчитайте на сайта на Национален парк “Рила”, нито на табелите на място. Една обща карта на цялата зона, която датира от зората на картографията в България се мъдри и на сайта, и в близост до всяко езеро. От нея не се разбира нищо конкретно за мястото, на което се намирате, но пък се вижда логото на спонсор, с чието съдействие е отпечатан този архаизъм. А би могло да има сайт с интерактивна карта. Би могло, ама надали.

Лъжицата катран в иначе прекрасното прекарване на езерата е пътят от Сапарева баня до лифта. До половината той е истински опасен – тесен с остри завои, без парапети, банкетът е изровен. Две коли се разминават на една боя разстояние. Пет километра преди лифта пътят изведнъж става като в Австрия и Швейцария – обезопасен, достатъчно широк, асфалтиран. Защо само 5 км ли? Защото дори и за този ремонт е подаден сигнал до ЕК в Брюксел срещу общината. На място идват евродепутати, за да проверят как не пазим природата и правим пътища в планината. Сигурно е, че няма да дойдат, ако стане катастрофа.

Обичаме да казваме, че природата е на всички. Голямото желание на стотици всяка година да видят Седемте рилски езера доказва, че хората ги чувстват като място, на което имат право да бъдат. Институциите и разни организации обаче се държат като зли собственици. Все забраняват, не разрешават, ограничават. А са нужни малко усилия и нормално управленско мислене, за да стане и у нас като в Австрия, Швейцария…

 
 

Как да получаваме по-голям сладолед

| от chronicle.bg, БТА |

Струва си човек да прави комплименти в заведенията за бързо хранене, твърдят австрийски икономисти, анализирали големината на 100 порции сладолед и на 800 дюнера, съобщи ДПА.

Учените от университета на Инсбрук изпратиха доброволци да купуват сладолед от машина в заведения за бързо хранене няколко дена. За да бъде преценен ефектът на похвалите и признанието в общуването с потребителите, те е трябвало да казват: „Вашият сладолед е най-добрият в града“. След като си тръгвали с фунийката сладолед, я измервали на малък кантар.

Резултатите показват, че благодарение на похвалата доброволците са получавали средно 10 процента повече сладолед.

Учените са експериментирали и какъв е ефектът на бакшиша. С него клиентът получава средно 17 процента повече, но като се приспадне допълнителната сума, количеството e само 7 процента повече.

През следващите дни порциите на любезните клиенти нараствали все повече.

„Има тенденция нематериалните стимули, като признание и похвала, да се подценяват и да се надценяват паричните стимули“ – каза ръководителят на изследването Михаел Кирхлер.

 
 

Гроздето – сочното удоволствие на късното лято

| от Chronicle.bg |

Сочно, ароматно и толкова вкусно – гроздето вече узря, а зърната му, пълни с полезни витамини и минерали сякаш ни примамват да посегнем към тях от рафтовете на магазина.

В средата на август сме и точно сега е сезонът на най-вкусното българско десертно грозде. Според познавачи един от най-добрите сортове, които виреят у нас е „Велика“. Затова и агрономът Борис Кючуков залага именно на него – то е ароматно, с тънка ципа и има куп ценни качества. Лозята за които се грижи, се намират край село Малко Градище, Хасковска област, и са част от проекта ВILLA градини.

Ароматната долина

Село Малко Градище има хилядолетна история. Още в древността Траките отглеждали по плодородните склонове на долината прочутите лози, от които правели известното в целия древен свят гъсто тракийско вино.

Старото име на селото – Алвъндере, което в превод означава ароматното дере, говори за отличния климат в региона. Тук пролетите са топли, зимите кратки, а цветята в полето разцъфват още в края на март.

Долината, в която прониква топлият средиземноморски климат от Гърция и Турция е едно от най-добрите места в България за отглеждане на грозде, признават специалистите.
„Велика“ наслада за сетивата.

„Велика“ е сорт, създаден за да доставя наслада за сетивата, казват специалистите. Гроздовете са сочни, сладки, но не прекалено захарни и с меко семе. Това е много важно, защото сортовете с по-солидни семки могат да предизвикат някои стомашни проблеми.

Гроздето има някои изключително ценни качества, признава Цветан Хубенов, собственик на лозята, за които агрономът Борис Кючуков се грижи. „То е сладко, но леко. Има много добре балансиран плодов вкус, а сорта се гордее и с много едри зърна.“, казва Цветан Хубенов. За него лозето е първо хоби, след това бизнес. Ето защо и градините му са толкова плодородни – просто всичко, което расте там се отглежда с любов.

Но има и още нещо – Цветан е категоричен, че неговото грозде е чиста храна. Той залага на качествени и щадящи природата препарати, за да може да достави до хората чепките грозде вкусни, но и максимално полезни.

Този вкусен, вкусен август

Едрите чепки „Велика“, които ще срещнете на рафта в BILLA зреят до края на август. Затова и точно сега е времето да опитате от това вкусно българско грозде, което освен радост за небцето, носи и много полезни вещества на организма. Малцина знаят и че гроздовият сок е най-богат на хранителни и биологично активни вещества в сравнение с всички други натурални сокове.

В сладките зрънца се съдържа и много калий, който укрепва сърдечния мускул и подпомага отделянето на излишните течности, както и магнезий, калций, фосфор и желязо, които предпазват от анемия.

Гроздето е една от храните, които са особено полезни за спортисти и за хора, чието ежедневие е свързано с големи физически натоварвания.

И ако се питате, както в онази старя басня за лисицата и гарванът, дали гроздето е кисело, да знаете, че това, което отглеждат Борис Кючуков и Цветан Хубенов е сладко и вкусно. Ама много.

 
 

Маргарет Мичъл и отнесеният от вихъра Юг

| от Дилян Ценов |

На 11 август 1949 г. женена двойка върви ръка за ръка по улица в Атланта. Отиват на кино. Докато пресичат прочутата „Прасковена улица“ едно такси приближава с бясна скорост. Той се отдръпва, но тя не успява и таксито я удря. Повече не идва в съзнание. Пет дни по-късно, на 16 август 1949 г., Маргарет Мичъл Марш, авторката на най-популярния роман в американската литература, „Отнесени от вихъра“, умира в следствие на усложненията от катастрофата.

Жената, чието творчество е символ на Стария Юг, е уникален по своето естество феномен в американската литература. Тя твори във времена, когато мъжкото присъствие е не само преобладаващо, но и мнението на писатели, критици и журналисти е онова, което казва колко дълго ще живее дадена творба. Никой не може да премине отвъд бариерата, ако не е одобрен и допуснат от вече доказалите се таланти. И в тези години се появява една никому неизвестна жена, съпруга, домакиня от Атланта, която е написала роман за Американската гражданска война. Годината е 1936. Работното заглавие е „И утре е ден“, но той излиза под познатото на всички име „Отнесени от вихъра“.

Gone with the wind front cover
Първото издание на романа

Пукнатините в системата са моментални. Никой от висшия кръг не одобрява този „феминистки“ и „вреден за обществото“ роман. Никой не харесва идеята да бъде поучаван от провинциална домакиня, която започва да пише, защото си навехва глезена и трябва да си запълва времето с нещо. Публиката обаче е на друго мнение. Противоположното. „Отнесени от вихъра“ още с появата си предизвиква фурор и става една от най-популярните и продавани книги в страната. Всички четат за Скарлет, Ашли, Рет, цялото семейство О’Хара, памуковите плантации, хубавия, идиличен (за белите) Юг и Гражданската война, след която нищо вече не е същото. Независимо от мнението на критиците и писателите, Маргарет Мичъл става новото литературно откритие.

 gonewiththewind2
Кадър от филма „Отнесени от вихъра“ (1939)

„Отнесени от вихъра“ е роман за оцеляването. Всяка ситуация стои под тази обширна тема. Това е Гражданската война, която Югът загубва и трябва да се издигне отново, макар и не същия. Това са семейство Уилкс, които загубват плантацията си и разчитат на Скарлет. Това са всички онези роби, които си мислят, че ще бъдат освободени от янките, но свободата се оказва мираж. И тук разбира се е любимата на всички жени и мъже Скарлет О’Хара. Яркочервена, също като името си, нейният живот не е нищо повече от оцеляване, сила и кураж. Това несъмнено е една от най-силните жени в литературата изобщо. Най-дръзката, смела, глупава, на моменти луда, безпардонна – Скарлет е кучката от литературата, която не можеш да не обичаш.

„Отнесени от вихъра“ е роман и за миналото, което никога няма да се върне. За идиличния свят на памуковите плантации, големите имения, в които кринолините на дамите се блъскат един в друг, всяка си има ухажор. Всяка се жени преди 16-тата си годишнина, на 20 и неженена означава стара мома. Свят, в който си щипеш бузите и хапеш устните, за да почервенеят. Всички са щастливи и живеят в безгрижие, граничещо с безвремие. Робите вършат всичко, те издържат плантаторите. Всичко това приключва с Гражданската война. Конфедерацията не удържа янките и четири години по-късно, през 1965 г., Югът остава само спомен. А с него си отиват и всички негови порядки. Но момичето с ирландска кръв не се предава и избира куража пред репутацията. Скарлет О’Хара хваща оръжието на своето време и побеждава с него. Разбира се тя винаги остава капризното дете, което иска да получи всичко на всяка цена. Затова понякога действа хаотично и импулсивно и това й коства много. Но тя е такава. Неслучайно е една от любимките на читателите. От другата страна е нейният антипод, Мелани Хамилтън, съпругата на Ашли, на която Скарлет, заслепена от егоизма си, така и не осъзнава колко много дължи. Разбира го накрая, но прекалено късно.

 Author Margaret Mitchell
Маргарет Мичъл в Ню Йорк през 1938 г.; Getty Images

Маргарет Мичъл пише „Отнесени от вихъра“ в продължение на десет години. Няма други издадени книги. Никога не свиква с популярността и дори я отхвърля. Тя е Грета Гарбо на литературата, която живее уединено до самия си край, отказва да дава автографи, отказва да дава името на героите си за комерсиални цели (като сапун за ръце „Скарлет“) и не обича да говори публично.

Единствената й книга говори вместо нея. Книгата, между чиито страници е запечатен мирисът на пролетта, лекотата на памука, сълзите на стотици момичета и майки, гадния вкус на ямса, въшките и вечният шум на десетките бални рокли, идващ от някоя плантация в далечината.

 
 

Дамите най-много си падат по мъже, ухаещи на зеленчуци

| от chronicle.bg, БТА |

Жените си падат най-много по мъже в добро здраве, ухаещи на зеленчуци, установиха учени от университета Маккуори в Австралия, цитирани от в. „Метро“.

По време на тестовете били изследвани млади мъже в добро здраве, като било отчитано колко зеленчуци и плодове те включват във всекидневната си консумация. За целта бил прилаган спектрофотометър върху тяхната кожа. Уредът може да отчете какъв е приемът на всеки индивид на каротеноиди.

Участниците с по-голяма консумация на зеленчуци и плодове се оказали с по-голяма концентрация на каротеноиди в кожата. След това те били помолени да извършат физически упражнения, носейки чисти фланелки, които им били раздадени. Доброволки трябвало да помиришат потното горно бельо и да дадат оценка за това колко им се струва атрактивно. Хората с високи концентрации на каротеноиди получили най-високи оценки за привлекателно ухание. Тяхната пот била с по-плодов и сладък мирис.