На „Стрелбище“ с любов и загриженост

| от |

Всяко пространство носи своя дух и въздействие: плажът Ипанема привечер мирише на вълнение, катедралата във Варна – на любов, центърът на Валета – на бъдеще, Паметника на Съветската армия – на Загорка Ретро т.н., т.н. За всеки човек е различно.

Мястото, на което минава детството ни обаче винаги носи идентичен аромат: на сладка носталгия, на обич и безвремие. Предполагам, че няма значение дали човек е роден във Филиповци, в Стара Загора или в Бъкингамския дворец – онова пространство, в което той е посрещал живота с пълни гърди винаги си остава за него своеобразен храм на детството, чието потенциално разрушаване се усеща като взлом в интимното съществуване на един отминал, но незаличим космос. За нас, децата на квартал „Стрелбище“, той се заключва между 126-то училище, пазара „Иван Вазов“, булевард „България“ и Южния парк.

За строителната фирма НИКМИ, която иска да построи при кръстовището на булевардите „България“ и „Петко Тодоров“ 43-етажна сграда, на терен, който според Общият Устройствен план на Столична община е защитен като място за локални паркове и градини, кварталът е място, от което може да се изкарат някакви пари.

Но нека да ви кажа какво още е той: „Стрелбище“ са зелените кестенови тунели, в които се превръщат улиците „Траянови врата“ и „Йордан Йовков“ през май. Той е читалище „Светлина“, където от десетки години децата на квартала играят народни танци и четат комикси в библиотеката. Той е черниците зад „СДС-то“ и крушите зад 40-ти блок. Същият блок, на улица „Тулча“, където навремето беше единственият магазин за риба в квартала и единствената видеотека, от която Митко с брадата ни даваше VHS касети с филми. „Стрелбище“ е тополите зад „Дедеагач 19-21, БЛОКЪТ НЯМА НОМЕР, ТАКА СЕ ВОДИ АДРЕСЪТ“. Аптеката на Любка, чорапите на Таня, фризьорският салон на Цвети, бутикът за месо, 93-ти блок, където живее половината квартал, и магазинът „Хъни“, който преди беше кръчмата на Илия, а още по-преди – сладкарница, в която продаваха божествен кадаиф.

IMG_0349

„Стрелбище“ е пътят към Южния парк, когато го изминаваш на кънки с родителите си. И асфалта, по който си оставял кръвта си, падайки от колелото за девети път. И денонощните аптеки, и корпуса на 126-то, който сме изрисували със собствените си ръце. „Стрелбище“ е малкият фитнес, който беше месарски магазин, и вечният строеж с бездомните кучета, където горяхме контролни, на които имаме тройки – там, където сега се помещава елитната Втора Английска гимназия, чиито възпитаници крадат бири от магазините и тъпчат фасове в градинките. „Стрелбище“ е некрологът на дядото с очилата-лупи и прастарият кокер шпаньол, и некрологът на чичо Серги – пазителят на мира с дъх на тютюн. И градинките с игликите между ниските блокове между „Траянови врата“ и „Йордан Йовков“, където се носи мелодия на пиано.

„Стрелбище“ са сините балкони на блока на леля Дора и всички приятели от „Митничарския“ блок – там, където кучето Джеси живя дълги години, след като стопанката й се метна от върха на блока – още един минус на многоетажните сгради. „Стрелбище“ са катерушките, на които се пребивахме като деца и пързалките, на които си раздирахме панталоните. И не, не казвам, че не трябва да има промяна. Нито че градинките не трябва да се поддържат и обновяват. Нито че е лошо, че в квартала има престижна столична гимназия, макар личната ми неприязън към обитателите й да е осезаема.

Но когато един квартал е устоял на времето и някак се е съхранил като мини вселена в големия град, към неговия дух и облик трябва да се проявява уважение.

IMG_0384

По стария Общ Устройствен план (ОУП), когато НИКМИ става собственик на терена, той е отреден за обществено обслужване – демек там може да се построят само църква, кафене или обществена тоалетна. Заради ъгловото местоположение обаче собственикът може да направи промяна в предназначението – такава възможност дава вратичка в Закона за устройство на територията (ЗУТ).
След 9 години съдебни битки между Столична община и НИКМИ, през ноември миналата година Върховният административен съд (ВАС) решава, че НИКМИ имат право и техният Подробен Устройствен план (ПУП) следва да бъде приет от Столична община без тълкуване и възражения.

Оказва се обаче, че ПУП-ът на НИКМИ не е съобразен и с подземната инфраструктура на района, а в близост до имота, трябва да мине третият лъч на метрото в София. Самото кръстовище на бул. „България“ и „Петко Тодоров“ е предвидено да се превърне в кръстовище на две нива, за да бъде облекчен трафикът.

Ако искаме да се върнем отново е миналото, става дума за кръстовището над онзи подлез, в който тийнейджърите на „Стрелбище“ играеха в компютърния клуб MicMouse до колапс.

Вече имаше един протест на хората от квартала, които някак странно не желаят нелепият мастодонт да им скрива гледката към Витоша (планината, не булеварда), нито още стотици хора да се нанесат в един квартал, който вече издиша под натиска на автомобилите в него – квартал, който далеч не е инфраструктурно предвиден за толкова много живущи. На 13 юли от 19ч. жителите на „Стрелбище“ отново ще излязат на протест. Те не искат този абсурден дори на политическо ниво проект (чийто абсурдизъм се доказва от това, че двама главни архитекти са се обявили „против“) да превърне квартала от едно добро място за живеене в обезвъздушен коптор, подобен на китайски плаж, но без морето.

И мнението им следва да се вземе предвид.

Всеки град и квартал трябва да се развива – но ако това се случва с извратена представа за „развитие“ и за сметка на хората, тяхното здраве и комфорт, посредством вратички в закона, то този процес е престъпление. И следва да бъде спряно.
 
 

Кара Делевин играе в новия филм на Люк Бесон

| от chronicle.bg, по БТА |

През 2015 г. Кара Делевин обикаляше телевизионни студиа, за да направи промоция на филма „Хартиени градове“, в който се е снимала. Младата жена току-що бе обърнала една страница – бе приключила с манекенството, за да се посвети на киното.

Две години по-късно тя се превъплъти в образа на Лорелин в суперпродукцията на Люк Бесон „Валериан и градът на хилядите планети“, която днес излиза по екраните в САЩ, а следващата седмица във Франция. Навремето 24-годишната британска актриса се появи в американското сутрешно телевизионно предаване „Добър ден, Сакраменто“ и водещият я попита дали е чела книгата на Джон Грийн, по коята е адаптиран филмът на Джейк Шрайър. Тя отговори, че не само я е чела, но и написала разказ по темата.

„Винаги ще се намерят такива хора – каза сега тя на пресконференция в Бевърли хилс, докато представяше новата лента на Бесон, адаптирана по френски комикси. – Смятам, че това ми предоставя възможност да бележа територията си и да покажа, че съм се справила със задачата си. Работя усърдно и съм решила да докажа на онези, които имат някакви предубеждения, че грешат.“

Кара започва кариерата си като манекенка и бързо става един от най-търсените модели. Тя участва в дефилетата на модна къща „Бърбъри“ и става нейно лице. Истинското й увлечение обаче е киното.
Кариерата й на актриса започва с участие във филма „Ана Каренина“ (2012), в който изпълнява ролята на принцеса Сорокина. Следва участието й в няколко успешни филма, сред които „Отряд самоубийци“, излязъл по екраните през 2016 г.

Когато търсел актриса, която да изпълни ролята на смелата Лорелин, женското алтер его на Валериан, Бесон избрал Делевин. „Тя случайно станала манекенка, защото скаут й казал, че е фотогенична – разказа режисьорът. – Кара постигна успех като манекенка, защото е забавна, но според мен е родена актриса. Бях изумен от способностите й и смятам, че я чака много дълга актьорска кариера.“

 
 

Камбаната бие за Хемингуей

| от Дилян Ценов |

Руснаците имат Чехов, Толстой, Достоевски, британците имат Шекспир, Дикенс, Остин, французите имат Молиер, Мопасан, Саган. Американците имат Хемингуей! Автор толкова голям, че само той е достатъчен, за да бъде емблема на американската художествена литература.

Ърнест Хемингуей омагьосва. Той привлича и тегли към себе си, дори през фотографиите. Това явление няма име. Всеки го нарича по различен начин. Гений, талант, сияние… Каквото и да е то, едно е сигурно – обективът го улавя и образът свети дори от остарелите вече черно-бели снимки. Този огромен мъж, с грубовати черти и силна челюст не може да не събуди интерес у всеки. И същевременно цялата тази мъжка грубост влиза в силен конфликт с двете големи кафяви очи, побрали и видели толкова много неща за 61 години.

Ърнест Хемингуей
Getty Images

Животът на Хемингуей е една непрестанна борба. Битките, които води не свършват до последния му дъх. Всичко в този човек си противоречи. Най-голямото противоречие обаче е това, че това е мъж с душата на пеперуда и тялото на лъв. Онази пеперуда, която е толкова ефирна и усеща дори най-малкия повей на вятъра. Тази, която никога не лети в правя линия, винаги се лута, каца върху някое красиво цвете (в случая жена) за да създаде илюзията, че ще остане върху него вечно, а после за миг отново отлита. На другия полюс е огромният хищен лъв, който живее като цар на Саваната. Лъвът, който ходи бавно по нагорещената земя, убива безскрупулно, и предпочита да умре като цар, отколкото да позволи нещо да не се случи както той иска. Точно такъв е най-великият американски писател. Груб отвън и деликатен отвътре.

Първата битка е тази с майка му. Грейс Хол Хемингуей е музикант по професия. Майка на 4 деца  и амбициозна до краен предел, тя задължава Хемингуей да стане музикант. Когато е дете, тя го облича като момиче, за да прилича на сестра си. Отношенията между тях завинаги ще останат крехки, а в бъдеще синът й дори ще я нарече „кучка“. Типично в негов стил. Рязък и лаконичен. Като книгите му.

Ърнест Хемингуей
Getty Images

Всичко в романите на Хемингуей е изтръскано от ненужното, остава само същественото. Онова, което ще придвижи историята напред, ще хвърли светлина върху героите и ще накара читателя да настръхне. Всичко е толкова реално, че дори днес, в XXI век, имаш чувството, че циганката Пилар от „За кого бие камбаната“ ще излезе от страниците и ще насочи пушката си към теб. Мъжете са груби, водят войни, убиват се като кръвожадни зверове и са безскрупулни. Живеят като за последно, независимо дали убиват или правят любов. Също като създателя си, Робърт Джордан от „За кого бие камбаната“ преминава през крайности, за да докаже накрая, че никой мъж не е толкова силен. Че слабости има всеки, и че дори най-едрият и най-силният може да изчезне и да се погуби в собствената си вселена. Защото когато мъжът намери своята Мария, борбата престава да има значение.

Животът на Ърнест Хемингуей е един безкраен празник точно като заглавието на неговия автобиографичен роман, превърнал се в шедьовър. Геният на американската литература така и не завършва колеж. Започва кариерата си като журналист във вестник. Никога не се разделя с бурния си нрав. Иска да бъде част от въртележката, която върти света. През второто десетилетие на ХХ век тази въртележка е Втората световна война. Не го приемат в армията заради проблем с едното око, но успява да стане шофьор на линейка и за първи път среща ужаса, който години по-късно ще се отрази на страниците на „За кого бие камбаната“ и „Сбогом на оръжията“. Ранен е почти смъртоносно в крака, но след тежка операция се възстановява.

Ърнест Хемингуей
Getty Images

Приключенията в живота му следват едно след друго. След войната започва най-романтичният период в живота му. През 1921 г. със съпругата му, Хадли Ричардсън, се местят от Чикаго в Париж. Градът, който е в разцвета си през 20-те години, обещава на всяка бедна двойка само мизерия, несигурност, алкохол, бохемски живот… и любов. Хемингуей пише разкази и двамата живеят ден за ден. Тук се запознава със своите ментори Езра Паунд и Гертруд Стайн и заформя приятелство със Скот Фицджералд. След години бурният му нрав ще доведе дотам, че ще се скара с всички тях. Но през 20-те години животът е само „Безкраен празник“.

Слънцето в литературната му кариера изгрява през 1926 г. с публикуването на романа „И изгрява слънце“. Талантът на писателя е признат и следват десетилетия, в които той не спира да пътува и да пише. Изключение прави десетгодишната творческа пауза, но накрая, през 1952 г.,  е публикуван „Старецът и морето“. Книгата му донася Нобелова награда за литература.

Истината е, че този автор няма най-добра книга. Всичко от „И изгрява слънце“ до романите му издадени след смъртта му е най-добро. Всичко свети по своя уникален начин. „Безкраен празник“ например говори за лудостта на младостта и вярата, че морето наистина е до колене, „За кого бие камбаната“ е разказ за каузата на бореца и любовта, „Старецът и морето“ е борбата за оцеляване и приятелството… Геният живее навсякъде между хилядите изписани страници, написани на крак и редактирани с часове, докато бъдат намерени верните думи.

Ърнест Хемингуей
Getty Images

Битката със себе си. Вечната, най-важна, най-трудна и непрестанна – това е битката на Ърнест Хемингуей. Кой знае къде започва тя? Кой знае каква е причината за 61-годишната война в душата на писателя. Едва ли и той самият е знаел. Можем ли да кажем дори , че я е загубил? На 2 юли 1961г. Хемингуей се самоубива с любимата си пушка – „Винченцо Бернардели“. Това е краят на неговата борба, но дали е загуба?

Както пише Е.Е.Шмит в чудесния си роман „Оскар и розовата дама“, „Болестта е като смъртта – тя не е наказание, тя е факт.“ Самоубийството на Хемингуей е факт – физическият край на една личност, живяла бурен бохемски живот, опитала от всички сладости и гадости, които може да поднесе животът.

Трябва ли изобщо да има загуби и победи? Може би за Папа трябва. За всички хора на литературата обаче със сигурност е по-важно, че животът, благодарение на литературния му талант, е един безкраен празник, в който и слънце изгрява, и всички казваме сбогом на оръжията сред зелените хълмове на Африка, плачем и се смеем със „Старецът и морето“ и няма значение за кого бие камбаната. Защото тя бие за нас.

Благодарим ти, Папа!

 
 

Умните хора е по-вероятно да се провалят на шофьорските изпити

| от chronicle.bg, БТА |

Умните хора са с по-голям шанс да се провалят на шофьорските изпити, тъй като прекалено много се замислят над предизвикателствата, които им предстоят.

За разлика от хората с академичен ум, кандидат-шофьорите с по-нисък ценз е по-вероятно да вземат книжка от раз. Креативните умове от сферата на изкуствата се справят по-добре с шофьорските изпити в сравнение с представителите на науката и математиците.

Проучването е проведено сред 1 564 британци от фирмата Privilege DriveXpert.

Изследването е установило пряка връзка между интелекта, професионалното израстване и вземането на книжка от първи път. Оказало се, че колкото по-добре се е представил на матурите и на приемните изпити в университета даден индивид, толкова по-зле е преминал през шофьорските тестове.

Авторите на проучването са установили също, че хората с по-ниски оценки и неакадемично мислене проявяват значително по-голяма практичност, която е от съществена полза при изкарването на шофьорска книжка.

Изследването показва, че 59 процента от хората с ниска квалификация вземат свидетелство за управление на МПС от раз.
За сравнение само 39 на сто от корпоративните началници успяват да вземат шофьорските си изпити от първия път. Хората със собствени бизнес пък се сдобиват с книжка средно при четвъртия опит.

 
 

Двойка достига до невероятни оргазми само чрез гушкане

| от chronicle.bg, по БТА |

Тексаската двойка Мелани и Скот Маклюр достигат до невероятни оргазми, само чрез нежно прегръщане, благодарение на постигнатата химия между тях, пише в. „Метро“.

Ако единият от тях достигне любовен екстаз в същата стая, дори и без да се докосват, и другия започва да изпитва висшата наслада.

47-годишният Скот доверява, че благодарение на специфичните тантрични техники които използват заедно с Мелани, могат да достигнат до оргазъм без секс, а само чрез дишане, прегръщане и допир. Дори само звукове и определени споделени вкусови усещания могат да ги пратят в полов екстаз.

Сега двойката преподава в специални курсове на другите хора как да достигнат до тяхното състояние на пълен синхрон в половите изживявания. Докато тренирали с двама приятели на открито, Мелани, Скот и новото попълнение получили оргазми от разразили се светкавици.

Скот и съпругата му се хвалят, че оргазмите им траят с часове. Но не всичко въвряло по мед и масло за тексасеца. Преди години той страдал от преждевременна еякулация. Захванал се с тантричните практики, за да стане по-добър любовник. Той и съпругата му така се усъвършенствали, че стигали до екстаз по най-необичайни за околните начини.