На Сан Сиро ни се виде сеиро

| от |

football-books-footer

Станислав Рангелов

Това беше времето, когато бях трети курс студент и още ходех доста запалено по мачове, главно в София. Но жребият за Европа беше леко „благосклонен“ спрямо любимият ми ЦСКА и ни се падна Милан, след като вече бяхме елиминирали украинския Миньор в епохален сблъсък.

Тогава играеха Владо Манчев, Любо Пенев се беше завърнал у дома, на вратата имахме вездесъщия Ненад Лукич. И така се случи, че с брат ми решихме да се запишем на екскурзията за Милано за първия мач от сблъсъка. Взехме благословията от родителското тяло (майка ми не знаеше отначалото, защото беше заминала някъде) и багажа беше приготвен набързо за приключението.

Беше един хубав и топъл октомврийски ден, когато пристигнахме пред Армията. Лудницата беше пълна, едвам си сложихме багажа и се качихме в рейса. Имаше 10-12 автобуса, които чакаха да потеглят към Италия. Дучето и всички там главатари бяха в нашия автобус и купона предвещаваше да е пълен – и си беше!

Проблемите обаче започнаха още на границата, където необяснимо ни държаха повече от 3 часа, всички бяха страшно изнервени, но мисълта за Милано и за любимия отбор надделя и след като преминахме Калотина настроението се оправи. Хърватите се опитаха да ни попречат, но не им се получи. Пътуването беше изпълнено с клубни песни и настроение.Както може да се досетите при влизане в Италия се бавихме точно…20 минути.

Отправихме се направо към Венеция и по-точно Лидо ди Йезоло, едно курортче преди самия град. Там ни беше хотела и веднага след като се настанихме поехме да разгледаме града на Дожите въпреки тъмнината. Трябва да призная, че нямах никаква представа и нагласа за града, затова беше интересно. Първо едно рейсче ни откара до ферибота, с който отидохме до града. Лошото беше, че се стъмни и не можахме да видим всичко в целия му блясък.

Някои от нашите туристи веднага избързаха да седнат на по кафе точно на площада и се опариха с цените. Успяхме да разгледахме някои църкви в тъмата, както и да усетим вонята и миризмата от каналите. Беше ужасно, но пък обстановката и атмосферата на Венеция успяват до известна степен да притъпят уханията от водните улици. И неусетно дойде време да се връщаме, за да не останем за през нощта в града.

На сутринта закусихме прилично и се отправихме към града на Модата. Пътят дотам мина сравнително бързо, но точно преди да влезем в града стана ясно, че рейсът ни има проблем и то голям. Всички се надявахме да не е толкова сериозно, за което по-късно ще стане ясно, че не беше така.
Пристигнахме на паркинга пред стадион „Джузепе Меаца“ и гледката беше уникална. Все едно бяхме изправени пред космически кораб. Много красив и умно направен стадион, определено. Иначе извън него беше малко като на Илиянци. Разни субекти продаваха шалчета, шапки, фланелки и всякакви футболни атрибути. Ние си бяхме подготвени за мача, но имаше такива, които си взеха фланелки на Интер :)
Отправихме се към центъра на Милано и се изсипахме на площада, Ла Скала почервеня от хора. Дори гълъбите се изплашиха и разбраха кои са пристигнали. След около час трябваше да се връщаме за началото на мача.
Когато влязохме на стадиона и съответно отидохме на трибуната зад вратата – там са принципно феновете на Интер, се наслаждавахме как се пълни стадиона, особено от многото българи. Всъщност стадиона беше полупразен, защото имаше около 20 хиляди души, а капацитета е за 85. Това е най-големият стадион в Италия, поне по онова време беше.

Бяхме около 2 хиляди българи от цялата страна, както и от такива, живеещи в Италия. До нас имаше хора от Дупница, които не си бяха идвали 10 години и като им дадохме по едно шалче засияха направо. В такива моменти ти става леко мъчно за това какво изпитват тези хора. Пяхме песни, опънахме клубните знамена и еуфорията беше пълна, страхотна атмосфера.

За самият мач няма какво толкова да се каже, освен, че ни биха 2-0 и нашите почти нищо не можаха да направят.
На излизане започна ужаса, който трябваше да преживеем на паркинга. Оказа се, че проблемът с рейса изобщо не е малък и нямаше как да продължим. Бяхме принудени да гледаме как всички се изнасят, само ние като наказани стояхме и се чудехме какво да правим. Беше четвъртък вечер и единственото сигурно бе, че нощта оставахме там. Всички се притесниха, защото нямахме много излишни пари, но се надявахме, че на следващия ден рейса да се оправи.
Да, ама не както се казва, но за това след малко. Хубавото беше, че имахме цял петък да разгледаме града и се възползвахме – не че имахме голям избор. Шматкахме се по улиците на града, сувенири, ядене, разглеждане и така стана време да се връщаме. Тогава разбрахме, че автобусът все още не е оправен. Вече почнахме да се изнервяме, защото идваше уикенд и нищо не работеше, което се досещате какво значеше. Някой се пошегува, че оставаме за дербито Милан – Интер в неделя, но на мен лично не ми беше много до такива шеги.
По едно време спря една кола и оттам слезе една наша волейболна легенда, която живее в Италия от 20 години – Цеца Божурина, с нейна помощ успяхме да вземем някаква част за съединителя, защото рейса беше от старите и не беше лесно да се намери. С Божията Помощ, а и не само, малко след 20ч. вечерта потеглихме обратно към София.
Облекчението беше огромно и дали от умората, дали от вълнението, а може би от двете проспах почти целия път наобратно.
На Калотина имахме леко забавяне познайте от кого, но след половин час или малко повече бяхме вече на родна земя.
Така приключи второто ми пътуване извън България, но това беше началото от преживявания през новия век.
 
 

Портретът на съвременния джентълмен

| от |

Съвременният джентълмен все още демонстрира добрите маниери на предшествениците си, но същевременно спазва изискванията на модерния етикет, пише в. „Сънди експрес“, позовавайки се на резултатите от проучване, направено във Великобритания по поръчка на компанията за мъжко облекло Moss Bros.

В духа на рицарските традиции джентълменът на новото време е почтителен, вежлив и любезен. Той прави път на другите, изслушва ги, а вместо да лъска доспехи, полира обувките си до блясък. Същевременно модерният етикет изисква от него да поставя мобилния си телефон на масата за вечеря, да носи спретнат костюм и да ходи на фитнес.

Въз основа на резултатите от проучването е изготвен портрет на съвременния джентълмен. Ето как изглежда той:

1. Съвременният джентълмен прави път на другите
2. Слуша, когато други хора говорят
3. Поставя телефона си на масата за вечеря
4. Поддържа добра лична хигиена
5. Пристига навреме за социални събития и срещи
6. Поддържа дома си спретнат
7. Услужва на дамата с връхната си дреха, когато навън е студено
8. Знае кога е моментът да признае, че е сгрешил
9. Лъска обувките си
10. Поддържа се в добра форма

 
 

Volkswagen представя дългоочаквания T-Roc утре

| от |

T-Roc e градски автомобил, който комбинира високото самочувствие на SUV моделите със спортен дух и компактност.

Дизайнът съчетава атрибутите на офроуда с ърбън динамика и елегантност. Освен това T-Roc притежава и ясно разпознаваемите типични за Volkswagen характеристики. Широката предна решетка с интегрираните двойни фарове задава стила на модела, а мигачите и дневните светлини лежат в специални гнезда в бронята и това създава неповторимо светлинно лице на T-Roc през нощта.

Гледайте премиерата наживо утре от 21 ч. тук.

 
 

На какво се дължи тревожността от липсващия смартфон

| от |

Психолозите от години се опитват да обяснят на какво се дължи тревожността от липсващия смартфон. Според китайски и корейски специалисти причината за нея е, че хората вече ги възприемат като свое продължение, съобщи Прес асосиейшън.

Тревожността от липсващия смартфон се нарича номофобия. Учени от университета в Хонконг и университета в Сеул се опиха да определят на какво се дължи тя с помощта на 300 доброволци. Те установиха, че тревожността заради невъзможността човек да използва смартфона си няма нищо общо с телефонните обаждания в спешни случаи, а се определя от ролята им в ежедневието ни за нашата идентичност, като наше продължение, с което записваме дигитално спомените си.

Роля за тази тревожност имат и социалните платформи като Фейсбук, Инстаграм и Туитър – обявяването на това, което правим в интернет, вече е част от преживяването на събитията.

Учените са установили също, че страдащите от номофобия по-често се оплакват от болки в китката и врата от останалите.

 
 

„Не работиме, КАЗАХ!“: прочутото гостоприемство на банскалии

| от |

Ако играете на асоциации и ви кажат „Банско“, вероятно в главата ви ще се завъртят фразите „Бански старец“, „ски курорт“, „джаз фестивал“, „хотели“, „пирински върхове“ др. Банско е всичко това и още много. И никой не очаква от града на Паисий Хилендарски, Неофит Рилски и Никола Вапцаров да произлизат сервилни хора, чиято цел в живота е доброто обслужване на клиенти.

И все пак, щем – не щем и щат – не щат, освен град на горди българи с богата и славна история, Банско е и туристическа дестинация. А всяка туристическа дестинация неизбежно се нуждае от обслужващ персонал, който да посреща нуждите на туристите, без да ги мрази. В повечето световни курорти персоналът е обучен да възприема клиентите като източници на пари, към които човек трябва да се отнася с умерена любезност и внимание. В най-лошите случаи клиентите се приемат като необходимо зло.

Не и в Банско обаче. Там може да разберете защо на английски думата „hospitality“ (в превод – гостоприемство) има в корена си „hospital“ (болница). 

Попадам там по време на тест-драйв на нов автомобил, резервирали сме хотел за една вечер и всичко е супер. Рецепционистът е видимо недоволен от пристигането ни и с отегчение, граничещо с депресия, взима личните ни карти. След около час слизаме обратно долу с наивното намерение да отидем на вечеря.

„Само момент ако може да изчакате да ви впиша личните карти“, отсича рецепционистът, който този път е видимо зает с по-важни неща, както явно е бил и през последния час. Изчакваме и поемаме към центъра на Банско гладни като вегани, които току що са проумяли, че от 10 години не са вкусвали месо.

Ако вечерята в механа в Банско през лятото ви се струва като проста теорема, трябва сериозно да размислите. Тътрейки се по главната улица, сме силно привлечени от разкошна градина на една механа, в която сякаш влизаш в приказка. Намъкваме се вътре със замечтани погледи и се лутаме като Ахасфер в продължение на десетина минути. По едно време заета сервитьорка ни изтръгва от ступора, изблъсквайки ни с лакът, тъй като очевидно й пречим, и казва, че няма места.

Продължаваме към известната механа „Дядо Пене“, където сядаме обикновено, когато сме в Банско. Влизаме в градината, в която има три свободни маси, без надпис „РезервЕ“ или друга индикация за заетост на масите. Настаняваме се щастливи и започваме ентусиазирано да обсъждаме менюто. Вече саливирам обилно над идеята за огромна овчарска салата, когато мъжът ми се отправя „все пак да пита“ сервитьора дали всичко е наред с масата ни. „Не, не, не“ – отсича келнерът. „Четирима души сме…“, заеква мъжът ми в опит да получи съдействие. „Не, не, не, казах НЕ, всичко е заето.“, бълва сервитьорът в някакво умопомрачение.

Ставаме и излизаме с подвити опашки, леко наплашени. Вече минава 21ч. и рискът да не намерим кухня, която работи става все по-голям. С което нараства и вероятността да си легнем гладни, а дори банскалии не биха искали да се сблъскват с гладни софиянци.

Една пряка по-надолу виждаме оазис: отворена механа, народна музика, която не е наживо, миризма на храна. Влизаме предпазливо, отиваме в градината – пет празни маси и една заета. Йес. Все пак изчакваме келнера, за да не попаднем в тъпа ситуация отново.

И той наистина се задава, носейки в двете си ръце две чинии с катино мезе. Видът му ни действа по-превъзбуждащо от новия епизод на „Game of Thrones“. Той обаче ни подминава като в зла шега и просъсква: „Не работиме.“. „Ама как така не работите? А какво е това катино мезе?“, понечвам да възроптая. „Не работиме, КАЗАХ“, отсича човекът и ни насочва към изхода.

Докато излизаме, приятелят ни промрънква, че „на тия май не им се работи“. И тогава пада лавината. Не, не от Вихрен. Вербална помийна лавина се изсипва от устата на гневния сервитьор, който ни обяснява на висок обертон, че „не работят, защото ИМАТ ПАРТИ“ и „не са ТИЯ, нито са ОНИЯ“.

Бързо се изсулваме от механата, имплицитно заплашени от побой, а сервитьорът върви след нас с една визитка и ни обяснява как „ако толкова искаме, може утре да дойдем, но да имаме предвид, че те не са ТИЯ и ОНИЯ“. Взимам визитката за всеки случай, ако спешно ни се наложи да бъдем навикани на другата вечер.

Изморени, наритани и гладни се влачим в посока хотела с надеждата някъде да ни приемат. Вече съм готова да чукам по вратите на къщите и да моля някой да ни нагости с къшей хляб като в добрите стари времена, когато попадаме на Мицурината механа. Влизаме плахо. Никой не ни крещи и не ни пъди. Оказва се, че едни хора тъкмо стават и можем да седнем на тяхната маса. Натъпкваме се с храна и оставяме на момичето, което ни обслужва бакшиш, който сигурно ще й стигне да си плати висшето образование. Не защото храната е била някакво кулинарно чудо, нито защото тя е била много внимателна, а просто защото не ни изгони. Благодарни сме.

На прибиране влизам в супермаркета в близост до хотела, за да си купя минерална вода. „Бързо, бързо, по-бързичко“, проехтява гласа на касиерката. „Затваря магазинът вече, така че ако може да се задействате малко“. Мамка му. Тичам към хладилника за вода, взимам една „Горна баня“ и се препъвам към касата, преди касиерката да ме извлачи навън за косата.

Прибираме се в хотела малко уморени, но сити и доволни. На другата сутрин отварям прозореца и виждам Вихрен, Голям Полежан и Газей, облизани от слънцето. Банско си струва. Въпреки хората.