Мария Стоянова: Освобождаването на Михаил Ходорковски, сега, е изненада за абсолютно всички, които следят отблизо неговата съдба

| от |

maria-stoyanova

Мария Стоянова, дългогодишен кореспондент в Германия, в интервю за Агенция „Фокус”

Госпожо Стоянова, бяхте дългогодишен кореспондент в Берлин. Били сте на събития, свързани със съдбата на Михаил Ходорковски. Какво се случваше на тези събития?

За първи път с темата „Ходорковски”, освен по телевизията, се срещнах на живо именно в Берлин. Това беше през 2005 г. когато беше произнесена присъдата срещу него. Тогава или по-скоро след тази присъда, неговите американски адвокати, събраха в Берлин международната преса, за да поляризират това, което се случва с Михаил Ходорковски в Русия, за да разкажат на света какъв безпрецедентно скалъпен е процесът срещу него. Това беше първата ми среща с темата и първата среща с този политически процес. След това през 2011 г. в Германия на фестивала „Берлинале”, който е един от най-престижните кинофестивали в света, беше показан един документален филм за Михаил Ходорковски, като лентата беше запечатала първото интервю на Ходорковски, изобщо. От този филм, също така, разбрахме, че според Герхард Шрьодер, между Ходорковски и Путин има проблем на мъжка основа, че конфликтът между двамата съперници е, може би, конфликт на мъжка чест и достойнство. Интересното беше, че тази прожекция беше съпроводена с две кражби на монтирания материал. Дори преди самата прожекция на филма, режисьорът е Сирил Туши, той е германец от руски произход, и неговото студио, и неговият екип бяха изключително неприятно изненадани от кражба с взлом, при която бяха откраднати цялата му техника, както и суровия материал на филма. Всичкият този шпионски оттенък върху историята, естествено, стряскаше. Така в Берлин филмът беше посрещнат с толкова голям интерес, че ръководството на фестивала трябваше моментално да търси нова зала, в която да побере огромния наплив от хора, които искаха да видят този филм. В Германия много отдавна се следи съдбата на Ходорковски много от близо. Обществото, дори и в Германия и в целия немскоезичен свят е много добре запознато с множеството процеси срещу Михаил Ходорковски. И неговото освобождаване сега е изненада за абсолютно всички, които следят отблизо неговата съдба. Защото първо, се очакваше да бъде пуснат чак през август догодина и второ, защото последната информация беше, че срещу него се готви трето дело, сега, през декември.

Защо филмът е точно за Михаил Ходорковски? Има и други руски дисиденти, откъде го познават толкова добре? 

Личността на Ходорковски е много спорна, много особена, много многопластова, а самият той е един човек с невероятна харизма. Дори режисьорът на филма Сирил Туши казва, че той има такава аура, която просто е извънземна. Този човек е престоял 10 години в затвора,в трудов лагер дълбоко заринат в снеговете до финландската граница. Вижте го как изглежда сега, вижте го как се усмихва на първите кадри, с които разполагаме. Това, разбира се, е впечатляващо за един човек, който само до преди няколко дни изобщо не е имал надежда, че може някога да излезе на свобода. Имайте предвид, че в затвора срещу него е било извършено покушение. Той е бил нападнат с нож от свой съзатворник, от гигантски милиардер, той се занимава с това да шие ръкавици. И сега излиза от затвора в едно такова доста, поне така на пръв поглед, така както изглежда и това, което каза на онези, които са се видели с него, в доста добро, съобразно обстоятелствата, психическо състояние. А защо Ходорковски е толкова популярен в Германия? Защото 2003 г., която се оказва съдбовна за него, 2003 г. списание „Форбс” го класира в своята листа не само като един от най-богатите хора в света, тогава той е на 26-то място милиардери в света, защото той е много млад. 2003 година, това е преди 10 години, той е на 40 години. Защото той, освен това от списание „Форбс” същата година е класиран сред една от най-влиятелните личности в света, в списъка на най-влиятелните личности в света – защо? Защото той успява въпреки съпротивата на страните от ОПЕК, това е организацията на държавите производителки на петрол, въпреки тяхната съпротива, да държи ниски цените на петрола. Той от комсомолец, чиста проба, се превръща в един финансов магнат и в последствие в петролен магнат. И това е една кариера, която няма как да не прави впечатление. Това е едно развитие на съдбата, което няма как да остане незабелязано, особено и от западния свят, защото в някаква степен отговаря и на класическата мечта, за така наречената американска мечта, класическата мечта за забогатяване. Някой тръгва някъде от низините, в един момент става супер богат, какъвто е случаят с Ходорковски. И същият този човек, обаче, не се задоволява и тук вече става интересното при Ходорковски, защото има много личности, които забогатяват от нищото. Различното при Ходорковски е, че той си дава сметка в каква обстановка живее – икономиката на страната е изгнила от корупция. Той разбира, че той по никакъв начин не може да съществува, да благоденства, ако държавата е изгнила по този начин. Той вижда как държавният, и то от първа ръка го вижда, което е още по-страшно, може би от това да го наблюдаваш отстрани, как държавният концерн „Роснефт” манипулира абсолютно всички продажби. Оттам се завързва и неговият конфликт с шефа на „Роснефт”, един от много близките хора на Путин, а и един човек, който е много властен в Русия. И Ходорковски започва да финансира опозиционни медии и политици. Това вече идва на Путин в повече. Значи това е един олигарх, забогатял от парите на времето, комсомолски пари, след което ги увеличава, става милиардер, един от най-богатите хора в света, обаче се осъзнава и казва: „Така повече не може. Тази държава, за да се развива трябва да стане по-друг начин, това няма да е пътят, по който тя върви в момента.” По този начин двамата с Путин влизат в челен сблъсък, съперничество. И така се стига до 2003 г., до едно заседание в Кремъл, в което Путин и Ходорковски стоят един срещу друг. Путин иска да чуе какво мислят бизнесмените за ситуацията в страната и Ходорковски му казва в прав текст – първи проблем корупцията, втори проблем – надмощието над „Роснефт” и трети проблем – неговият авторитарен режим. И ако не се реши всичко това, нещата няма как да съществуват, на което обаче Путин му отговаря: „А вие плащате ли си данъците? Как си плащате данъците?”. Оттам нататък се завързва конфликтът между тях и малко по-късно – през октомври 2003 г. Ходорковски вече е арестуван. Въпреки че предварително е знаел, че ще бъде арестуван, той по собствено желание, той е бил обвинен първо в укриване на данъци, първоначалното му обвинение. Той е знаел, че ще бъде арестуван и въпреки това не се укрива от правосъдието, а с гордо вдигната глава отива да бъде съден. Защото казва – аз съм невинен и това ще бъде доказано, без да си дава сметка, че докато бъде доказано нещо изобщо, а в случая нищо, ще изкара 10 години. Цялата тази история е много особена, много впечатляваща и много нетипична за Източна Европа. Защото в Източна Европа класическата история, която познаваме е някакъв човек – млад става много богат и след това гледа собственото си богатство, докато Ходорковски започва да гледа и ситуацията в страната, започва да се интересува затова по какъв начин може да се развива и да се подпомага опозицията, по какъв начин може да се бори корупцията. Това разбира се не може да не привлече вниманието, както на Запада, така и на цялата демократична общественост.

Изненада ли е заминаването на Михаил Ходорковски за Берлин, след освобождаването му от затвора?

Толкова много символика има в цялата история, че чак човек в един момент настръхва. Защото, първо – това че идва в Берлин не е случайно, като се има предвид защо е освободен Ходорковски. Ходорковски е освободен, защото бившият германски външен министър, архитектът на обединението на Изтока и Запада, един от архитектите на края на студената война Ханс-Дитрих Геншер, преди две години помолен именно от адвокатите на Ходорковски, да помогне в тази кауза, защото случаят изглежда абсолютно безнадежден. И Геншер се включва като използва възможността 2012 г., да се срещне лично с Путин, когато той идва през юни в Берлин, за да се представи вече като новоизбран президент на Русия. Той се среща с него, буквално, на стълбичката на самолета. След което се среща още веднъж с него в Москва. И Геншер казва, че Путин е знаел прекрасно по какъв въпрос иска да говори с него. Освен това молбата за помилване, която Ходорковски пише е съпроводена от писмо, написано от Геншер. Тоест Геншер допълва молбата за помилване до Путин чрез едно свое писмо и подкрепя тази своя молба. И така Геншер се оказва един от най-известните световни дипломати, един от най-големите майстори на тихата дипломация, защото, разбира се, използва свои контакти в Русия от онова време, използва доверието и авторитета, с който се ползва, за да реши този хуманитарен случай – той самият го нарича хуманитарен, затова използвам тази дума. А иначе ясно е, че Ходорковски е най-сериозният политически враг на Путин. Сега разбираме, че в операцията по освобождаването е била включена цялата германска държава от най-високо равнище – канцлерът Ангела Меркел. Според Гари Каспаров, Меркел е изиграла също много основана и важна роля. Тя самата каза, че след края на срещата на Върха в Брюксел, когато стана ясно, че Ходорковски е помилван, че очевидно усилията, които са положени, а именно всеки път, при всяка среща, за да се поставя въпроса, да се акцентира върху него, са дали резултат. Германския външен министър от предишното й правителство Гидо Вестервеле – също човек, който активно е помагал за решаването на въпроса, както и германския посланик в Москва. Т.е. оказва се, че много сериозно е работено от страна на Германия Ходорковски да бъде освободен, а и както коментират колегите в Германия, в Берлин сега, там където американците и британците и техните възможности спират, там се оказва, че Германия се оказва полезна и това точно е използвано. Така че не е изненадващо защо Ходорковски идва точно в Берлин, още повече, че неговата майка се лекува от рак в берлинска болница.
Солженицин, когато е освободен от лагера в Русия, той първо идва и каца в Берлин, тогава в Западен Берлин. Сега няколкократно системата „Солженицин” сме конфронтирани при освобождаването на Ходорковски. Също Солженицин – най-големият политически дисидент, един от най-големите критици на съветското управление. Солженицин, когато го освобождават, за да го махнат, за да го разкарат, той пристига първо в Берлин. Така че в цялата история, затова ви казвам, има толкова много символика. Някои сравняват сега Ходорковски със Солженицин или по-скоро им се иска Ходорковски да стане като Солженицин.

Какъв е мотивът на Геншер да посредничи за освобождаването на Михаил Ходорковски? 

Това, което знаем от Геншер е това, че се е включил абсолютно чистосърдечно, абсолютно доброволно и абсолютно по убеждение да помогне в този, повтарям още един път неговата фраза, хуманитарен случай. Той самият е човек, който вече веднъж показа, че може дори да помогне за пропукването на Берлинската стена. Това се случи 1989 г., когато като външен министър на Западна Германия отиде в Унгария, където множество източногермански бежанци бяха окупирали западногерманското посолство, той успя да договори с унгарските власти тогава тези хора да напуснат страната, т.е. да могат да минат в Западна Германия. Така Източният лагер, в една от своите части, в Унгария се отвори на Запад. Това отприщи една вълна, която доведе до срутването на Берлинската стена. Сега същият този Геншер отново, помолен от адвокатите на Ходорковски, се включва в неговото спасяване от затвора, защото става ясно, че по друг начин не може да бъде решен случая. Такава е ролята на Геншер, по-скоро идеалистична, отколкото каквато и да е друга.

Какъв е отзвукът в германските медии след пристигането на Ходорковски? 

Гигантски. Не само в германските медии, а и в немскоезичния свят темата е № 1. Даже, на 21 декември, в Хамбург имаше сериозни сблъсъци между полиция и представители на леви движения. Тази новина дори беше на 2-ро място, отстъпи след новината за срещата на Ходорковски с неговото семейство, защото вчера той се срещна с родителите си. Всички медии в Швейцария също са изключително заинтересовани от това, което се случва не само, защото Ходорковски има банкови сметки там. Неговата дъщеря е завършила в швейцарски интернат, с майка си често са били в Швейцария, даже се предполага, че те живеят в момента там, което от други средства за информация се опровергава и се казва, че те са в Москва. Немскоезичният свят е много заинтересован и много се вълнува от съдбата на Ходорковски, от това, което се случва. Всички следят от близо и с напрегнато очакване на това, което предстои само след няколко часа, а именно неговата първа пресконференция. Този човек за първи път ще можем да видим как мисли, какво казва без той да е зад решетки. Защото документалният филм, интервюто, беше водено на пресекулки през решетките в съда, в онази сибирска действителност, където беше сниман, бяха снимани кадрите, сега ще го видим на живо и ще видим този човек след толкова години затвор. Това е наистина една много голяма новина, затова малкия музей на контролно-пропускателният пункт „Чекпойнт Чарли” в Берлин, където един срещу друг са стояли американски и съветски войници, ще бъде буквално щурмуван от орди журналисти. Интересът е толкова голям към пресконференцията, разбира се, не само в Германия, има огромно желание за предаване на живо, не само от Германия, дори и от Русия, за предаването на тази пресконференция. Не можете да си представите във форумите какво става. Форумите бълват от мнения на хора. Разбира се, едните се питат откъде накъде Ходорковски сега пък бива спасяван, след като той е един олигарх; как се е обогатил той пък е толкова млад. Други приветстват това, че Германия е имала толкова решаваща роля за спасяването на Ходорковски и подкрепят Геншер. Трети казват: Какво ни интересува изобщо? Въобще, хората се вълнуват за това, което се случва.

Какво стои зад понятията „олигарх” и „затворник” в случая? И как един олигарх попада в затвора и как един затворник лети с частен самолет за Берлин след освобождаването си? 

В случая говорим за класическа проба олигарх, поне такава, каквато се разбира зад понятието, което всъщност и между впрочем е руско понятие. Както стана дума един комсомолец от първите часове на този вид организация, един убеден комсомолец, който започва обаче в края преди на Перестройката да се ориентира към частния бизнес, успява да си създаде една фирмичка. Идват промените, той прави една банка. Тази банка се разраства, след което купува, чрез тази банка той успява да купи концерна ЮКОС, 75% от неговите акции. Това е петролен концерн, който става един от водещите в света. И този концерн благодарение на Ходорковски се развива до една империя с 100 000 служители. 2002 г. този концерн, под ръководството на Ходорковски, прави оборот 11 млрд. долара. На 25 октомври този човек, който вече ви казах, в списание „Форбс” 2003 г. е бил на 26 от най-богатите хора на света, който използва своята популярност, за да критикува публично Путин, въпреки че, когато Путин влиза на власт и става президент, той лично се обърнал към Ходорковски с молба политически да се въздържа. Ако си прави бизнеса, да си го прави, но да стои в страни от политиката. Всъщност това е една уговорка, която съществува за всички олигарси. Обърнете внимание – Роман Абрамович, например, Дерипаска – повечето от тях, на голямата, на широката политическа сцена в Москва ги няма. Ако ги има някъде, те са или в Чукотка или някъде в местата, откъдето се добива петрол, или от местата, където се добива дървесина, където те са концентрирали своята бизнес империя, но не в Москва. А Ходорковски прекрачва тази бариера, която е установена от Путин и започва да се намесва на политическата сцена в Москва. И така на 25 октомври 2003 г. той е арестуван на летището в Новосибирск, заради укриване на данъци и измама. Тогава той е осъден на 8 години трудов лагер. Самото обкръжение на Путин тогава говори, че чрез Ходорковски искат да дадат пример на всеки друг, който дръзне.

Т.е. той е нещо като наказателна акция за всички останали?

Точно така. Ако някой му хрумне, да знае какъв е резултатът. Във втория процес, през 2010 г., той е осъден за измама и пране на пари. Обвинен е, че от 1999 до 2003 г., и това е вече едно от най-забележителните неща в цялата история, общо 218 млн. тона е укрил петрол. Освен това е бил прал пари, които били укрити от данъци. Представете си как един човек може да укрие 218 млн. тона петрол. Това са множество влакови композиции. Как и къде могат да се укрият? Всичко това предизвика възмущението на международната общност и показва, че той е един политически затворник. Как стигне той до Берлин? Пак благодарение на Ханс Дитрих Геншер. Ясно е, че той не може да дойде с нормален полет от Сибир. Той, Ханс Дитрих Геншер е много близък с един собственик на електрофирма, електрокомпания. Този човек, Бетерман се казва, той е известна личност, той поддържа контакти с множество политици в Германия и един от тях, от близките му приятели е Ханс Дитрих Геншер, който му се обажда и казва: „Моля ти се помогни.” Този човек, между другото и друг път е предоставел своя самолет по различни случаи и въпроси, но такъв хуманитарен случай за пръв път, разбира се. „Помогни” – този човек има бизнес с Русия, между впрочем, т.е. той не е и неизвестен за Русия, Улрих Бетерман. – „Помогни да транспортираме човека”. И той веднага предоставя своя частен самолет. Неговите пилоти, между впрочем, без виза са допуснати в Русия. Т.е. всичко това говори, че руските власти също са искали да се спасят от Ходорковски. Колкото по-далеч, толкова по-добре.

Как ще се отрази този случай на руско-германските отношения?

За Германия това, че с германско посредничество беше освободен Ходорковски е сигнал, че Путин много държи на отношенията с федералната република. За Германия това е потвърждение, че на Путин не му е все едно какво мислят във федералната република за него и за неговото управление. Имайте предвид, че само преди броени седмици, максимум месец германският президент отказа да пътува за откриването на игрите в Сочи. Той беше първият политик, който отказа това и след него се отприщи една вълна. Разбира се, взетата позиция от германския президент беше критикувана в руския печат. Беше обвинен дори, че не реагира трезво, а се поддава на личностни емоции, защото неговият баща е бил арестуван от руските тайни служби по време на Втората световна война, лежал е в Лубянка, след това се е върнал в Германия, бил е в много тежко състояние. Но така или иначе германският президент, който е известен с това, че основната му житейска тема е борбата за свобода каза, че няма да пътува за Русия до момента, до който там в политическите затвори има политически затворници, до момента, в който в тази страна хората се преследвани заради техните убеждения, дори заради техните сексуални възгледи и желания, той в такава страна няма да отиде. Това също по някакъв начин повлия като отприщи вълна. След това еврокомисарят по правосъдието отказа да отиде в Русия за откриването на игрите в Сочи и други политици последваха този пример. Така че Германия не е без значение за Русия. Двете страни имат още от имперско време, още от фамилията Романови в Русия, много тесни контакти и връзки, като руските императори трябва да си дадем сметка, че почти винаги наполовина са били германци. Защото германските императори са женени, така се случва просто, тогава има много германски княжества и много германски благороднички са се женили за дъщери на такива благородници от Германия. В този смисъл контактите между двете страни са страшно близки. Те се познават прекрасно. Екатерина Велика е германска принцеса. Затова и техните отношения са много особени, заради Втората световна война, разбира се, последвалото след Втората световна война, студена война, всичко, което се случва по време на студената война, доминантността на Русия по това време. Сега автократичният режим на Путин води, разбира се, до критика от страна на Германия. Но той се опитва винаги, през цялото време, знаете, че неговата лична съдба също е свързана с Германия. Той като служител на КГБ е бил известно време в Дрезден, той самият знае немски. Така че цялата тази история е от натрупвания, на лични и на случайни факти, води до това, че двете страни очевидно не са, се интересуват много една от друга и държат на контактите си.

Какъв е символът на пресконференцията на Михаил Ходорковски на бившата граница между Източен и Западен Берлин?

Това място, на което ще се случи пресконференцията на човек му спира дъха само като знае какво се случва там – по време на Студената война един срещу друг застават съветски и американски танк. В продължение на два часа тези танкове с насочени дула едни срещу други стоят на границата, това е не само границата между Източен и Западен Берлин, тогава това е границата между соц лагера и НАТО, между Варшавския договор и НАТО. Това е границата, на която е могло да се случи най-лошото, а именно Студената война да се превърне в „гореща” и тогава и нашият свят, в който ние тогава сме живели, този соц лагер, Варшавския договор, да бъде изправен пред голямото предизвикателство да води война с натовския лагер, което и нас, в България, щеше да се отрази лошо. Защото на нашата граница се намираше втората по сила армия в НАТО – турската. Там, на този „Чекпойнт Чарли”, на този контролно-пропускателен пункт в продължение на 24 часа стоят американски и съветски войници с насочени дула един срещу друг. И е трябвало само на някой от войниците в танковете нервите да не издържат, за да се стигне до първия изстрел. Докато 24 часа след тази игра на нерви съветският танк не се обръща изведнъж и се оттегля, просто изведнъж. До ден-днешен не се знае дали руснаците са се опитали да покажат сила и да пробват издръжливостта на американците, но е факт, че това място е заредено с много енергия. Общо са три такива пунктове около Берлин, който са гранични пунктове, но това място е специално, защото са минавали предимно дипломати. Оттам минават политически затворници, оттам минават семейства, много са и бягствата, които са реализирани успешно през „Чекпойнт Чарли” и затова там още на времето, още преди Берлин да бъде обединен, Райнер Хилдебранд, един западногерманец, купува една от къщите, които се намират съвсем близо до стената и започва да дава възможност от там хората да наблюдават както се случва от източната част. Така тази къща постепенно прераства в музей, който събира цялата история на стената, личната история на хората, на онези, които успешно са успели да преминат през стената, на онези, които са успели да се скрият в тонколона и по този начин да преминат границата, на онези, които са успели по някакъв друг изключително фантастичен начин да се скрият и да избягат – цялата тази история е събрана там. Въпросният Райнер Хилдебранд се жени за една украинка, която в момента е шеф на този музей. И ето отново връзката с Русия – Ходорковски идва не случайно точно в този музей, за да даде своята пресконференция. Музеят до ден-днешен работи за това да се разкрива съдбата на онези, които са дали живота си на стената, на онези, които са загинали, независимо къде в Европа, на една от границите, включително и българската, защото и на българската граница са загивали хора, които са се опитали да бягат от режима в соц лагера на Запад. На това място Ходорковски ще даде своята пресконференция. Денят е много специален ден за всички, не само, които са следели неговата съдба, но и онези, които сега тепърва ще се запознаят със съдбата му, ще разберат колко специално е това, което се случва. След края на Студената война, само преди 10 години един човек по политически причини е бил държан в затвора и сега излиза на свобода. В един такъв шпионски трилър, буквално,какъвто ние сме чували само да ни разказват от времето на студената война и сега това се случва пред очите ни и ние сме съвременни на това. Чакаме с вълнение това, което ще ни разкаже Ходорковски. Очакваме да сподели информация за своите бъдещи планове. Това, което знаем, че е призоваван от руски правозащитни организации да се включи така, както Солженицин го е правил, в подкрепа на опозицията в Русия, той самият заяви, че иска да подкрепи всички онези, които продължават да бъдат в затворите, политическите затворници. Между другото неговият съратник и съдружник Платон Лебедев продължава да бъде в затвора. Той е в много тежко здравословно състояние, с който заедно са работили в ЮКОС, и ще продължава да работи за неговото освобождаване.

 

 
 

„Математика“, из „Автобиография на Бранислав Нушич“

| от chronicle.bg |

Миналата година отбелязахме рождения ден на големия сръбски писател Бранислав Нушич като публикувахме главата „География“ от неговата велика автобиография.

Днес публикуваме главата „Математика“ и ви пожелаваме приятно четене. Няма как да не е.

— Аз бих ви помолил, господин докторе, да прегледате всестранно детето, защото неговото състояние започва да ме безпокои.

— Какво впрочем ви безпокои, какви промени сте забелязали в него?

— Детето беше бодро, весело, в добро настроение и изведнъж стана мрачно и мълчаливо. Разсеяно е, дори не може да разговаря както преди, не чува какво го питам и спи лошо. Казва, че сънува някакви страшни сънища и така се стряска насън, че често пъти скача от кревата и едва можем да го успокоим.

— Хм! Хм! — размишлява загрижено докторът и добавя: — Доведете ми малкия пациент, да го прегледам лично.

Влиза млад и изпит младеж, лекарят го преглежда, чука го по гърдите, гледа езика му, обръща клепачите му.

— Лошо спиш, така ли?

Ученикът потвърждава.

— Би ли могъл да ми кажеш какви са тия страшни сънища, които сънуваш?

Ученикът се озърта плахо наоколо и започва да разказва поверително:

— Явява ми се насън едно отвратително женище, с остри стоманени зъби, със змии вместо коси, с артилерийски снаряд вместо сърце, с ръце като стоманени вили и с очи от фосфор, които светят в мрака като котешки, със стомах от говежда кожа, пълен с разни цифри, които бълва из устата си.

— Това е математиката! Да, това е математиката — клати загрижено глава лекарят, припомняйки си своите младини. — Познавам тази болест, много добре я познавам, и аз съм боледувал от нея. А какво настроение имаш, момко, когато си буден, когато не спиш? Свежа ли е паметта ти? Можеш ли например да ми издекламираш нещо?

— Можех, но сега съм забравил.

— Може би си спомняш някоя народна песен?

— Знаех, но съм забравил.

— Или може би нещо друго, каквото и да е друго стихотворение. Кажи ни, каквото знаеш.

Момчето мисли, мисли и изведнъж започва:

На квадрат хипотенузата —

туй го знае и детето —

се равнява на квадратите

на двата катета.

Сянка на загриженост ляга върху челото на лекаря и той се обръща към родителите, като човек, който вече е поставил диагнозата.

— Сварете му компот от сухи сливи, запишете го в някой спортен клуб и се примирете с мисълта, че тая година ще бъде скъсан на изпита.

Ето такива пациенти бяхме всички ние, когато ни хванеше тая болест — по-опасна и от тетануса, и от втвърдяване на вратните жили. Всички ние можехме спокойно да ядем компот от сухи сливи и да се примирим с мисълта, че ще пропаднем на изпита. За всички нас математиката беше нещо като призрак, който нощем ни стряскаше насън, плашеше ни в тъмнината, а посред бял ден треперехме, когато чуехме името й. На всички ни математиката ни изглеждаше някак си като море без хоризонт и без дъно, в което са ни хвърлили и ние се давим или с отчаяни и безумни усилия се опитваме да се спасим; приличаше ни на лабиринт, в който са ни натикали, и объркани, се лутаме, блъскайки се ту в едната, ту в другата му стена; приличаше ни на непроходими джунгли, пълни с кръвожадни зверове, в които сме се заблудили и не можем да намерим изход. Поради това, изглежда, ние мислехме, че тоя предмет е онова проклятие, с което господ-бог заклеймил човека, изпъждайки го от рая, като наказал жената за първия грях с родилните мъки, а мъжа с математиката. Нима е чудно тогава, че се стряскахме насън, че бяхме забравили не само народните песни и „Отче наш“, но и собственото си име, месторождението си и името на родителите си.

— Къде си роден, Спиро? — пита учителят по математика Спиро Найданович.

Спиро мълчи, трепере и гледа в тавана.

— Къде си роден, Спиро? — повтаря учителят.

Спиро мълчи, мига с очи и гледа в тавана.

— Нима не знаеш, за бога, къде си роден?

— Забравил съм.

— Е, какво знаеш тогава? Хайде, кажи ми да чуя какво знаеш, щом не знаеш дори къде си роден?

— А плюс Б на квадрат е равно на А на квадрат, плюс АБ, плюс Б на квадрат! — отговаря Спиро като картечница.

И докато учителят се чудеше как Спиро е могъл да забрави родното си място, ние му се удивлявахме, че така добре знае този биномен израз, защото самите ние не знаехме и толкова.

А ако знаехме нещо, то беше само онова, което по-старите поколения, предишните генерации, ония, които преди нас си бяха блъскали главата с математиката, бяха наредили в стихове. Защото — трябва да се каже — ние се бяхме върнали към хубавата традиция на средновековието да предаваме всяка наука в стихове, което бе единственият начин да бъдат научени наизуст разните теореми, принципи и закони.

— Какво става със скобата, когато пред нея се намира знакът плюс? — пита учителят.

Ученикът веднага си преповтаря на ум стиха: „Когато знакът плюс пред скобата стои, не се колебай, а скобата разкрий!“ — и извършва съответното действие.

Питагоровата теорема в стихове звучеше по следния начин:

На квадрат хипотенузата —

туй го знае и детето —

се равнява на квадратите

на двата катета.

А злополучната теорема на Карно гласеше:

Квадратът на страната

в триъгълника — запомни:

е равна на квадрата

на другите страни.

Ако не бяха тия хубави и така гладки стихове, кажете ми кой би се наел да научи наизуст същия тоя закон на Карно, който в проза има следния вид: „Квадратът на едната страна на триъгълника е равен на сбора на квадратите на другите две страни, минус удвоеното произведение от тези две страни и косинуса на ъгъла, който те образуват.“

Но колкото и да си помагахме и да се улеснявахме със стихове, все пак тия теореми ни създаваха много големи главоболия. Спомням си например колко много се измъчих с хипотенузата на Питагор, колко, много си блъсках главата с нея и все пак ето и до днес не зная какво е това хипотенуза. Останалото е само в паметта ми, че тя е равна на сбора от квадратите на двата катета. Винаги съм мислил, че хипотенузата е братовчедка на хипопотама.

Спомням си веднъж, че в часа по обща история учителят ме попита:

— Я кажи ми ти имената на деветте музи от митологията?

Аз имах особена склонност към богините на изящните изкуства и бях положил усилия да науча тоя урок по-добре от друг път. И все пак бях забравил името на едната от тях и затова отговорих:

— Ерато, Калиопа, Клия, Мелпомена, По-лимния, Талия, Терпсихора, Урания и Хипотенуза.

Впрочем аз не бях единственият, на когото хипотенузите и катетите бяха нарушили хода на нормалното мислене. Имаше и други, които бяха съвсем затъпели от математиката. Един мой другар, Ненад Протич, нарече например основателя на известната френска династия Людовик Катета и упорито твърдеше, че всички френски Людовици са катети.

Тази хипотенуза ми беше станала така отвратителна, че аз започнах да гледам на нея като на обидна дума. С това значение я употребих аз веднъж и това ми донесе големи семейни неприятности.

Беше дошла у нас на гости някаква си наша леля, една стара мома на 40 години, която не се беше омъжила, защото „не могла да се реши“. Тази нерешителна леля беше иначе едно необикновено досадно създание, което ни засипваше като виелица с въпроси. Тя се интересуваше от всичко, като се почне от това, кой съблича митрополита вечер, когато си ляга, и се свърши с въпроса дали кокошката чувствува някакво удоволствие, когато снася яйца.

И ето една такава леля, с такива навици, се озова у дома точно когато се готвех за поправителен изпит по математика и когато главата ми вреше от разни синуси, косинуси, конуси, паралелепипеди, сегменти, тангенти и т.н. Аз търпях, докато можеха да се търпят нейните безконечни въпроси, но когато ми омръзна, когато нерешителната леля премина всяка граница, нещо у мен прекипя и за да я смиря с някаква тежка обида, аз й казах:

— Вие сте хипотенуза.

— Ау, ау! — писна и без друго твърде чувствителната леля и се олюля, като че ли ще падне в безсъзнание.

Чула нейния вик, от другата стая дотича майка ми и леля започна с болка да й се оплаква:

— Аз, която обичам твоите деца като свои, аз трябваше да доживея това! — Тя хълцаше и в очите й се лееше порой от сълзи, като от решетката на душ, когато се дръпне синджирът.

— Безобразнико, какво си, й казал? — запита мама с отчаяние.

— Казах й, че е хипотенуза.

— Ау, а какво е това?

— Какво го питаш, това е някаква стонога, ако не и нещо още по-гадно! — пищеше леля.

— Какво е това, кажи веднага, какво е това? — напираше мама с намерение да заличи някак си обидата.

— Недей да мълчиш, ами кажи, какво е това?

— Квадратът от хипотенузата е равен на сбора от квадратите на двата катета.

— Ето, ето, казвам ли ти аз, че това е някаква стонога! — продължаваше да пищи леля и чак до смъртта си не ми проговори нито дума заради тая тежка обида, оставайки с дълбокото убеждение, че хипотенузата е някакво отвратително влечуго.

На моята леля само това единствено математическо понятие приличаше на стонога, а представете си как би й изглеждала цялата математика, щом и на самите нас приличаше на някакво кръвожадно животно. И ако трябва да се намери за математиката подобие в животинското царство, тя преди всичко трябва да бъде сравнена с отвратителния октопод, протегнал осем пипала, всяко от които смуче кръвта на нещастната жертва, попаднала между тях. Тези осем пипала са аритметиката, алгебрата, геометрията, тригонометрията, стереометрията, гонеометрията, планиметрията и аналитичната геометрия. Заповядайте, изберете си сега сами кое от тези пипала искате да се забие в мозъка ви и кажете може ли човек да се спаси от смъртта, когато попадне в лапите на тоя отвратителен октопод.

Представете си например един такъв октопод да протегне само едно от своите пипала и да ви клъвне по главата. Вярвайте ми, ще изохкате, като че ли в мозъка ви са се забили петдесет змийски жила. И когато се запитате какво е това, което така тежко ви е ранило, вие ще разберете, че това са неопределените величини.

Ах, тези неопределени величини, какви ли не мъки ни създаваха те! Било тогава, било по-късно в живота неопределените величини винаги създават грижи на човека, защото, навярно всички сте забелязали това, в живота те играят често много по-голяма роля, отколкото в математиката. Така например в политиката неопределените величини имат понякога решаващо значение; в обществения живот те достигат до доста високо положение. И в литературата неопределените величини тук-таме повдигат високо глава. Най-после и самият брак, като основа на човешкия живот, не е нищо друго освен сбор от неопределени величини.

Така е в живота и когато човек навлезе в него, той, ще не ще, се примирява с това обстоятелство. Ние в училище обаче никак не можехме да се примирим с неопределените величини, а още по-малко с факта, че цяла една наука е построена върху тях. Когато един път в своята наивност запитах защо ни са необходими тези неопределени величини, след като има определени, които много добре ни служат, учителят по математика ми отговори:

— Ако всички величини бяха определени, тогава математиката не би била никаква наука.

Ако математиката се състоеше само от неопределени величини, човек лесно би могъл да се примири. Но тук владее такъв хаос, такава бъркотия от най-различни и всевъзможни величини, че човек по-лесно би могъл да обхване с поглед всички планети във вселената, отколкото с ума си тези математически величини. Така например освен известни и неизвестни величини в математиката има още позитивни и негативни величини, безкрайни (безкрайно малки и безкрайно големи), имагинерни (въображаеми) и най-после комплексни, т.е. такива, които не са нито реални, нито въображаеми, а нещо като половин риба, половин рак. И най-лошото е, че тия величини се събират, изваждат, умножават, делят, степенуват, въобще намират се в такива сърдечни отношения, че не може да се разбере кой е кум и кой сват. И от това смесване възникват едни такива отвратителни чудовища, такива чудновати закони и принципи, че при всеки друг случай оня, който ги извежда, би бил изпратен най-малко в болницата за преглед. Както сапунът се получава от смесването на сода, лой и дъждовна вода, точно така от смесването и съотношенията между тези различни величини се получават чудновати правила, стоящи на хиляди километри от здравия разум като например: „Разделена с нула, нулата може да даде нула, а може да даде и 1, и 2, и 3, и 4, и 5, и колкото си искаш.“ Или пък: „Четири, разделено на нула дава безкрайно голямо число.“ Или: „Имагинерна величина, степенувана с имагинерна величина, дава реална величина.“

След като за тая наука няма невъзможни неща, след като тя може да произвежда неопределени величини от определените и от имагинерните да добива реални, тогава защо да не е възможно да разрешим и една такава задача: „Шофьорът на господин министъра на социалната политика е на четиридесет години, три месеца и дванадесет дена, а мостът в град Квебек в Канада е дълъг петстотин седемдесет и седем метра. Следователно колко жълтъка трябва да се разбият в една супа с фиде, приготвена за четирима души на различна възраст, като се има пред вид, че ширината на платното на Босанската теснолинейна железница е 0,70 м?“ А нима е невъзможно да бъде решена и една такава задача от висшата математика като тая, която неотдавна прочетох в един вестник: „Моята рождена дата, умножена с номера на телефона ми, повдигната на корен квадратен и намалена с годините на моята тъща, дава точно номера на квартирата ми.“

Вие може би ще се засмеете на тия задачи, мислейки, че са измислени само за да бъде дискредитирана математиката като наука, но ако искате да се уверите, че в математиката тия неща съвсем не се отнасят към областта на измислиците, то обърнете се към първия срещнат математик и го помолете да ви обясни закона на Зенон. Но искрено ви препоръчвам, преди да направите това, да вземете една доза бром за успокоение на нервите, защото математикът ще ви доказва такива неща, че вашата ръка съвсем несъзнателно ще започне да търси наблизо някакъв предмет, бирена чаша, стол или просто някоя керемида, за да го ударите по главата.

Тоя Зенон, някакъв си уж знаменит гръцки философ, живял няколко столетия преди Христа, е бил математически маниак. Още тогава, преди 24 века, той измислил една математическа задача, решена отдавна от всички, които не знаят математика, над която и до ден-днешен си блъскат главата всички, запознати с математиката. Зенон доказал математически, че заекът никога не може да надмине костенурката. Според него ако костенурката тръгне от една точка, а заекът, да кажем, потегли в същата посока на 100 метра след нея, то докато заекът извърви половината от стометровото разстояние, за същото време костенурката ще направи две-три стъпки и ще увеличи първоначалната дистанция; докато заекът преодолее половината от новото разстояние, в същото време костенурката ще направи още две-три стъпки и с това ще постави нова дистанция между себе си и него. И така до безкрайност. В живота, разбира се, е ясно като бял ден, че докато се обърнете, заекът ще настигне и ще остави костенурката зад себе си, но в математиката не е така.

Имах един приятел математик. Колко пъти съм го молил и заклинал в името на приятелството, в името на здравия разум и човещината да признае, че заекът е в състояние да надмине костенурката — той упорито стоеше все на своето:

— В живота може, но в математиката — не? Когато вече се отчаях, въпреки че бях взел предварително две дози бром, аз просто го заклех в името на нашето приятелство и той най-после едва се съгласи да поотстъпи малко:

— Е, би могло! Може би би могло да се до каже и математически, че един ден след многогодишно бягане заекът ще настигне костенурката. Само че това изисква едно безкрайно дълго и много сложно изчисление и преди то да бъде завършено, ще умрат и заекът, и костенурката, и ученикът, на когото е била зададена задачата, и учителят, който е я задал.

Случаят със заека на Зенон и костенурката не е единственият пример за това, как математиката не признава очевидни неща. Ето например тя взима топката и ви пита:

— Тази топка кръгла ли е?

— Съвсем кръгла — отговаряте вие със сигурност.

— Не е! — казва ви математиката. — Математически тя не е кръгла.

Тя ще ви каже също така, че една права като стрела линия не може да бъде призната за права линия, ча гладката като стъкло повърхност не може да бъде призната за равна и в своята упоритост да отрича, тя ще стигне най-после и дотам, че ще оспори и това, на което сама ви е научила. Докато в геометрията вие сте учили, че успоредни линии са ония, които отстоят на еднакво разстояние една от друга и никъде не се пресичат, то висшата математика твърди, че успоредните линии се пресичат в безкрайността.

Когато попитах моя приятел математик, как е възможно математиката да не признава онова, което може съвсем ясно да се види с око и да се пипне с ръка, той ми отговори:

— Математиката не се доверява на сетивата!

В началото никак не можех да се примиря с факта, че една наука може да не признава сетивата и да твърди, че не съществува онова, което виждаш с очите. Но по-късно се сетих, че това често се случва и в живота. Спомням си например една математическа любов от тоя род на моя приятел бай Илия Станоевич, доайена на белградските бохеми. Той имаше една приятелка, която беше доста млада за неговите години и за изтощеното му от творчески пориви тяло. Поради тая, причина вероятно, връщайки се веднъж след полунощ в къщи, бай Илия намерил пред вратата на стаята си един чифт фелдфебелски ботуши. Можете да си представите как тези чизми са разтърсили душата на артиста. Разгневен, той се втурнал в стаята и там на своя собствен креват, на своята собствена възглавница видял със своите собствени очи да лежи фелдфебелът без чизми. Отново се разтърсило цялото му тяло от гняв и пред очите му заиграли червени кръгове. Само за минута, само за миг размишлявал той как да отмъсти за обидата. И видял само два начина, по които може да стори това: или да излезе в коридора, да донесе ботушите и да помоли фелдфебела да ги обуе и да му направи малко място, за да може да легне и той, или да се върне, без да го безпокои, в кръчмата и да потърси там утеха. Той избрал втория начин като по-тежко и по-сурово наказание за неверницата и без да хвърли дори и поглед върху своето собствено възглавие, върху което почивали техните две глави, той излязъл. Отишъл и продължил да пие три дена и три нощи, чувствувайки постоянно неутолима жажда. Сменял кръчмите, но желанието му да пие не изчезвало. На четвъртия ден той получил по пощата едно писмо, адресирано: „До господин Илия Станоевич, артист, Белград, кръчмата «Руски цар». Пострестант“. Писмото било от нея и в него пишело: „Драги бай Илия, онова, което видя, хич не е истина“ и т.н.

Както виждате, в тоя любовен случай математическият принцип за игнориране на сетивата бе намерил своето най-добро приложение. И понеже бай Илия беше човек, уважаващ дълбоко науката, във всичките й клонове, то не му оставаше нищо друго, освен след едно такова математически убедително доказателство да си иде и къщи.

Но освеи тия неопределени и определени, безкрайно големи и безкрайно малки, имагинерни и полуимагинерни величини, които, както видяхме, разклатиха до основа нашата способност за логично мислене, в математиката имаше още и други страшилища, змейове, стоножки, песоглавци, гущери, крокодили, медузи, скорпиони, цербери и акули. Но отгоре на всичко това като седмоглава ламя, бълваща огън през всяка една от седемте си глави, стои въпросът за ректификацията на кръга. Тоя въпрос се възвишаваше над нас като недостъпен хималайски връх, на който са се опитвали да се изкачат различни експедиции, но или са загивали, сгромолясвали са се в пропасти, или са били затрупвани от лавини, или са умирали от глад в преспите, докато хималайският връх си оставал все така неизучен и непознат за човечеството.

Едва сега, предполагам, можете да си представите какви свръхчовешки усилия бяха необходими, за да се мине през тези трудности и да се достигне до зрелостното свидетелство. Нима всички тия усилия, този подвиг, този труд не ви приличат на огромна състезателна пътечка, на края на която блести победният пиедестал, а ние, нещастните ученици, изучаващи математика, на състезатели в началото на пътечката, чакащи да бъдат пуснати, за да тичат няколко години към финиша, задъхвайки се, падайки, преобръщайки се, чупейки по пътя крака, ръце и ребра или падайки насред пътя в несвяст от изтощение. И всички тия непреодолими препятствия са така разположени по тая пътечка, че бегачът обезателно да си счупи врата. Нима извличането на корен не ви се струва първото страшно препятствие по тая състезателна пътечка? Поне на нас учениците то съвсем ни приличаше на ваденето на корен на кътник, и то на здрав кътник, теглен с нескопосани ковашки клещи. Ако не вярвате, моля ви се, заповядайте сами да извадите корен квадратен от минус четири и вие ще се слисате, когато учителят ви каже, че корен квадратен от минус четири не е нито положителен, нито отрицателен, нито изобщо някакво число.

А това беше само първото препятствие. Какво да кажем за останалите! Представете си един широк и дълбок ров, из който се подава цяла гора смъртоносни остриета от синуси, косинуси, логаритми, диаметри, сегменти, секанти, сектори, нормали, конуси, пирамиди, паралелепипеди, тангенти, хиперболи, параболи; диференциали, интеграли и т.н. И тази гора от смъртоносни остриета, намираща се в рова, ние трябваше да прескочим с цената на живота си. А след като извършите това, натъквате се на трето препятствие. Това бе едно обширно пространство, осеяно със скали и камънаци — безкрайните и имагинерни величини. Да прескочиш една безкрайна или имагинерна величина, е много по-тежко, отколкото да прескочиш една неимагинерна величина. А след като извършите с успех и това, тогава пред вас се изпречва една огромна стена, която не може нито да се заобиколи, нито да се прескочи, нито да се разбие с глава. Това е ректификацията на кръга — едно изчисление, което може да решаваш цял живот, да предадеш преди смъртта си тебешира на сина си, за да го довърши, той да го предаде на своя син и все пак този безкраен въпрос на безкрайните величини да си остане неразрешен дори до седмо коляно. Сега възниква един интересен въпрос: как можахме да преминем ние през всички тия препятствия и да достигнем до матурата и как успяхме да се докопаме до зрелостното свидетелство? Тоя въпрос е още по-интересен, като се има пред вид, че и самият аз не мога да обясня тоя факт и до ден-днешен, а вероятно не могат да го обяснят и всички останали, както от моето поколение, така и от онова след нас.

В природата съществуват явления, които въпреки всички усилия на науката си остават необясними за човечеството. Такива са някои светлинни, психологически и редица други явления. Вероятно към тоя род явления, които завинаги ще останат необясними за човечеството, спада и фактът как можах аз, въпреки всички тия препятствия, да премина през математиката и да се добера до зрелостно свидетелство.

Все пак аз бих желал да отдам тук заслуженото на математиката като наука. Тя даде на нашата млада литература много и много ценни таланти, тя даде на нашето младо театрално изкуство много и много великани, с които то и до днес се гордее. Ако не беше тя, тия добри хора, днес поети и артисти, щяха да продължат своето учение и сега може би щяха да бъдат големи и щастливи чиновници.

Един от тях — който бе лиричен поет, не можеше в училище да реши дори и следната най-обикновена задача от низшата математика: „Ако печелиш по 5 динара на ден, а харчиш по двадесет, каква разлика се получава в края на месеца?“ — Не се научил да я решава в училището, той не можа да я реши и в живота.

А един наш известен трагик, който успя да достигне до горните класове на гимназията, така че можа да вкуси и от висшата математика, та и до ден-днешен води трагична борба с непознатите и въображаеми величини.

Както виждате, значи, математиката има и своите добри страни.

 

 

 
 

Лиъм Галахър спечели две награди на сп. „Q“

| от chronicle.bg, БТА |

Лиъм Галахър спечели две награди на сп. „Q“ – за най-добро изпълнение на живо и „Икона“, съобщи Прес асосиейшън.

Бившият фронтмен на „Оейзис“ издаде първия си самостоятелен албум „As You Were“ само преди две седмици и веднага оглави британската класация.

Ед Шийран, който се появи на церемонията в Лондон с шина на счупената си китка, получи наградата за най-добър изпълнител в света. Неговият трети албум „Divide“, който излезе през март, стана седем пъти платинен. С него певецът постави рекорд, като зае първите пет места в британската класация за сингли, а всичките му 16 песни попаднаха в топ 20.

Грайм певците Стирмзи и Уайли също спечелиха награди. Стормзи се наложи в категорията за най-добър самостоятелен изпълнител, като успя да измести Шийран, Галахър, Лана Дел Рей и Сейнт Винсънт. Уайли беше отличен за иновационно звучене.

Група „Горилаз“ спечели наградата за най-добър албум за „Humanz“, а „Касейбиън“ – за най-добра песен – „You’re In Love With A Psycho“. Сред победителите беше и Раг ен Боун Ман, чийто албум „Human“ му донесе наградата за пробив.

Хедлайнери на шоуто в зала „Раундхаус“ бяха „Маник стрийт прийчърс“, отличени с наградата „Вдъхновение“, както и „Слийфорд Модс“.

Актрисата Мейзи Уилямс и певицата Палома Фейт бяха сред връчващите наградите.

Носителите на наградите на сп. „Q“ се определят чрез гласуване на читателите.

 
 

Кейли Куоко зарадва феновете си с голо видео

| от chronicle.bg |

Кейли Куоко зарадва феновете си и всички почитатели на женската красотата с видео, което сама заснема в гримьорната.

По някаква причина звездата от „Теория за Големия взрив” решила, че докато се преоблича, е перфектно време да извади телефона си и да заснеме видео.

Ние, лично, одобряваме.

В официалния си профил в Instagram – @normancook, Куоко рядко пуска толкова секси снимки или видеа, но за наше щастие, най-големите й фенове често запълват тази празнина.

Вижте някои от тях в галерията горе.

 
 

Любимите ни вещици от филмите

| от chronicle.bg |

Вампирите и върколаците може и да се радват на краткотрайна популярност, но вещиците са много по-важни за поп културата, а и за живота ни.

Хелоуин е след седмица (има-няма) и затова решихме да направим галерия с любимите ни вещици. 

Разбира се, първите две дами, които ни идват наум, са Хърмаяни Грейнджър и Бъфи. Затова ще започнем с едната и ще приключим с другата.