Кюрдите отново си позволяват да мечтаят за обединяване в своя държава

| от |

Роузмари Холис, в. „Гардиън“

Сегашните стремежи на кюрдите към държавност датират от края на Първата световна война /1914-1918/, когато останките на Отоманската империя бяха разделени на това, което днес представлява държавната система в Близкия изток.

По време на четири години договаряне, оспорване, конфликт и договаряне на сделки възможността кюрдската автономия в източния Анадол потенциално да се превърне в държава беше допусната /в Севърския договор/, после отменена. Кюрдите не са забравили това, първо предателство към тях от многото, извършени от конкуриращите се чужди и регионални сили.

Оттогава народът на Кюрдистан живее разделен на значителни малцинства в държави като Турция, Ирак, Иран и Сирия. Във всяка от тях кюрдската идентичност е потискана от застъпващите националистическа програма държави, която ги изключва.

Ирак на Саддам Хюсеин позорно прибягна до използването на химическо оръжие срещу кюрдите в своя напън да арабизира иракски Кюрдистан през 80-те години на миналия век. Сирия на Хафез Асад определи десетки хиляди кюрди като чужденци и ти лиши от основните им граждански права, като ги вкара в т. нар. укрития. В Турция от десетилетия те са подлагани на покоряване от въоръжените сили и на асимилиране.

Кюрдското национално самосъзнание и сепаратистки движения неизбежно използваха момента за да отговорят на дискриминацията. Най-известна е Кюрдската работническа партия /ПКК/, която се вдигна оръжие срещу държавата в Турция, прегръщайки комунистическата идеология и прилагайки тактика, която доведе до класифицирането й като терористична организация от Анкара и Вашингтон.

Кюрдските движения за съпротива бяха използвани и от правителствата на съседни държави за да подкопаят основите на тезите противници. Например иранският шах в началото на 70-те години на миналия век подкрепи /с одобрението на Щатите/ кюрдите срещу иракското правителство, но ги изостави в момента, в който Багдад и Техеран стигнаха до приспособяване помежду си.

Иракските кюрди обвиняват САЩ за това предателство, само за да го изстрадат отново през 1991 г., когато президентът Джордж Буш призова иракчаните да се вдигнат на бунт срещу Саддам и после просто стоеше и гледаше, докато неговите войски се обърнаха и ги изтикаха към границата с Турция.

По това време все пак САЩ и техните съюзници промениха тактиката си и създадоха зона, забранена за полети над иракски Кюрдистан и създадоха основите за превръщането му в автономен район след американската инвазия от 2003 г. Кюрдите подкрепиха свалянето на Саддам, въпреки че техните отношения с последвалите правителства в Багдад бяха обтегнати.

В Сирия режимът на Асад подпомагаше ПКК за известно време като начин да подкопава стабилността в Турция. Но след залавянето на лидера на ПКК Абдула Йоджалан на турците се удаде да обезвредят създавания от ПКК проблем и да започнат мирен процес. Под натиска на Евросъюза правителството на Ердоган създаде възможност за възстановяване на кюрдския език и култура. По същото време Реджеп Тайип Ердоган изкова сближаване с Башар Асад. Това обаче приключи веднага, след като Асад с жестокост смаза демонстрациите по време на арабската пролет. Ердоган се посвети от тогава на свалянето на Асад от власт и е обвиняван за това, че е разрешавал както на бойци от Ислямска държава /ИД/, така и на други въоръжени групировки, насочили действията си срещу Асад, да пресичат турската граница и да влизат в Сирия. Сега ИД се обърна срещу кюрдите.

Те изживяха повишаване на тяхното благосъстояние, след като Асад изтегли войските си от кюрдските райони покрай границата с Турция, което им позволи да симулират създаването на автономен район в Сирия по подобие на формирания от кюрдите в Ирак. Но изправени лице в лице с напредването на ИД към Кобане бегълците се насочиха към турската граница. На много им беше позволено да я преминат, но турските власти издигнаха прегради пред кюрдски доброволци да пресичат границата в обратна посока и да влизат в бой с ИД.

В същото време до напредъка на силите на ИД в Ирак през това лято Иракски Кюрдистан процъфтяваше като регион на относително спокойствие и просперитет в сравнение с останалата част от Ирак. Турция прие това, не на последно място, тъй като трансграничната търговия е привлекателна.

Сега обаче Турция е променила своята позиция в противопоставяне на всяка крачка на кюрдите, която може да доведе до извоюването от тях на независимост. Както винаги те се страхуват за интегритета на Турция. И остава неясно къде стоят САЩ по отношение на кюрдските стремежи, но досега те са се противопоставяли на разпадането на регионалния ред, наложен след Първата световна война. /БГНЕС

 
 

Честър Бенингтън – депресираният урод, изоставил шест деца

| от |

Вероятно вече сте попаднали на колажа със снимка на Getty Images, на която вокалистът на Linkin Park, Честър Бенингтън, е с шестте си деца, а върху нея пише, че „Any father that kills himself leaving behind six children is a pathehic excuse of a man“.

Може би дори сте я лайкнали или сте я споделили. Защото обичате децата, защото смятате, че нито едно дете не заслужава да живее без баща или защото искате да сте смели в изразяването на различна гледна точка и ви е писнало от всички онези мрънкала, които оплакват Бенингтън, който в крайна сметка, сам се е обесил. Демек – сам си е виновен. Егоист.

В съзнание, в което битува схващането, че „депресия-мепресия – лигавщини са това, що не вземе да се стегне“, се освобождава място за такива мисли. И това не зависи от географските ширини. Има го в България, има го в Европа, има го в Щатите. Светът е пълен с хора, чието разбиране за депресията е сгънато в дефиниции като „лигавщина“, „слабост“, „ексцентричност“ и „сдух“. И това е толкова тъжно, че може да отключи депресия и при човек, който е психично здрав като бик.

Нека ви кажа какво не е депресията. Тя не е белег за разглезеност. Не е арт претенция. Не е лошо скалъпено оправдание за темерутщина. Не е предизвикана по собствено желание. Не е лесна за терапевтиране. Не е признак за слабост. Не е лошо настроение.

20139645_164370974108005_8893276490458308721_n

А сега нека уточним какво Е депресията. Депресията е клинична потиснатост – дистимия. Тя е безрадостност и загуба на интереси. Повишена уморяемост. Безапетитие. Безсъние. Загуба на телесно тегло. Мисли за вина. Анхедония (неспособност за изпитване на удоволствие). Влошена концентрация на вниманието. Двигателна потиснатост, понякога и депресивен ступор (пълно отсъствие на двигателна активност). Депресията е мисли за вина, безперспективност, разоряване. Песимистична нагласа. Понижено или отсъстващо либидо. Безпричинни болки и усещание в различни части на тялото. Социална дисфункция. Изолация. Невъзможност за досег до останалия свят. Плач, уморяемост, тъга, безпомощност, мисли за непотребност, суицидни желания, порив към смърт. Депресията е болест. От най-тежките.

Представете си да обитавате свят, паралелен на реалния. Свят, в който няма радост, нито светлина, нито удоволствия, нито удовлетворение, нито спасение. Депресията е една чудесна алегория на Ада – не този на Данте, в който дяволи пекат човеците в казани с лава и ги разпъват на средновековни уреди за мъчение. А такъв, в който ужасът се ражда от дълбините на собственото съзнание и обладава всяка негова част. Депресията, мили хора, които смятате, че Бенингтън е изрод, защото е оставил шест деца, е нещо като автоимунно заболяване на психиката. Такова, което атакува собственото съзнание, сякаш го възприема за враг, и го разрушава из основи.

Елементарната журналистическа етика изисква изключително внимание към темата на самоубийството – онази тема, която стои в центъра на повечето философски трудове на големите философи от нашето и отминалото време. Въпросът за правото на човека да отнеме собствения си живот, е сложен, многопластов и няма ясен човешки отговор. Както казва проф. Николай Михайлов, човекът е въпрос без човешко решение. Той има само божествено такова. Същото се отнася и до самоубийството.

В по-големия процент от случаите, хората с депресия са фини, широко скроени и мислещи. Доц. Поли Петкова, която преподава клинична психология в СУ, казваше, че човешката душевност е като музикален инструмент. Някои души са пиана – обширни, с големи възможности, акорди. Други са като балалайка. Трети пък – като конец за зъби. Боледуващите от депресия са рояли. Те не са слаби, нито безхарактерни, и в повечето случаи са виждали света от един ъгъл, от който онези, здравите, спортуващите три пъти в седмицата веселяци, никога не са зървали. Болните от депресия заслужават уважение. А не обвинения, стигматизация и набутване в крайните квартали на социума.

Те водят своята битка всеки ден, всеки час, всяка минута, и често я печелят. Те трябва да знаят, че има изход, има лечение, има спасение и път. Той не е лесен, но е път. И води обратно към живота.

Това е посланието, което всеки разумен човек трябва да отправя към милионите хора с депресия по света. Че някъде там, на подходящото място, с подходящото лекарство, с подходящия терапевт, с подходящите хора, има спасение, има възкресение.

И ако обществата по света бяха достатъчно зрели, за да предложат рамото си и хората в депресия да могат да се опрат на него, изходите, в които тези хора се връщат към живота, щяха да са по-чести. Вратата на изхода щеше да е по-широка.

Хайде да направим разлика между „присъда“ и „диагноза“. Можеш да бъдеш осъден, когато си извършил престъпление. Когато си болен, заслужаваш опора.

Ако сте чели гениалния роман на Е.Е.Шмит  „Оскар и розовата дама“, може би си спомняте думите на маминка Роза, която казва на 10-годишния Оскар, който умира от рак, че „…Болестта е факт. Тя не е наказание“. Това е валидно както за физическата, така и за психичната болест. Тя е факт, а не наказание. Тауирайте си го.

Всички онези, които демонстрират своята оригиналност и напредничавост, споделяйки становището, че Честър Бенингтън е урод, защото е увиснал на бесилото по собствено желание и е оставил шест деца сираци, трябва да се срамуват. И то да се срамуват жестоко. Защото нулевото разбиране на психичните драми, които преживява един човек, са причината милиони хора по света да страдат два пъти повече, отколкото е необходимо. Махленското оплюване на човек, който е в състояние на страдание, независимо дали става дума за депресия, диабет, нещастна любов, банкрут или рак, е бъркане в раната с мръсни ръце, недопустима инвазия в едно безумно нежно интимно пространство, престъпление спрямо човешката душа и свободния избор.

Засрамете се от този колаж, смирете се. И покажете малко уважение.

 
 

Почина Джон Хърд, бащата от „Сам вкъщи”

| от chronicle.bg |

Американският актьор Джон Хърд е починал на 72-годишна възраст.

Хърд нашумя най-вече с ролите си в „Сам вкъщи“ и „Гладиатор“, но записа още над 150 участия в Холивуд във филми и телевизионни сериали.

Причина за смъртта на Хърд все още не е оповестена. Тялото му е било открито в хотелската му стая в Пало Алто, Калифорния, а той е отседнал там след операция на гърба.

Актьорът изигра бащата на главния герой в „Сам вкъщи“ и това си остава най-разпознаваемото му превъплъщение, но в редица други филми се утвърди като майстор на поддържащите роли.

За появата си като корумпиран детектив в сериала „Семейство Сопрано“ Хърд беше номиниран за „Еми“.

Той оставя три деца след смъртта си.

 
 

Linkin Park направиха изявление след смъртта на Честър

| от chronicle.bg, БТА |

Музикантите от групата Linkin Park заявиха, че са с разбити сърца след смъртта на водещия й вокалист Честър Бенингтън.

Бандата отбеляза, че „вълни от мъка продължават да заливат семейството ни, докато се опитваме да си дадем сметка какво се е случило“.

41-годишният Бенингтън се обеси в спалнята в дома си близо до Лос Анджелис миналата седмица.

Групата увери, че Бенингтън е засегнал може би повече животи, отколкото човек може да си представи.

Linkin Park планираше да тръгне на турне тази седмица, но го отмени след смъртта на вокалиста й.

 
 

Онова, което не ми липсва, ме прави по-силна

| от Chronicle.bg |

Знаете ли какво става, когато две стоножки се прегърнат? Много просто – става цип. Няма да ви питаме с какво се храни папата (с папая, разбира се), защото отиваме да гледаме „Наистина любов”. Заедно с Мари, една от трите симпатични героини на „Първият ден от остатъка от живота ми”.

Шегата настрана, тази книга е много забавна. Разказва историята на Ан, Мари и Камий – три жени, чиито съдби се пресичат в най-подходящия момент от живота им – когато се нуждаят от кураж. Мари е на прага на четирeсетте и грубите забежки на съпруга й Родолф й идват в повече. След като собствените й дъщери започват да я умоляват да предприеме нещо, тя набира смелост и го напуска. В навечерието на рождения му ден.

По време на околосветското пътешествие на борда на специален лайнер Мари не намира усамотение, но среща младата Камий, затрупана от комплекси заради някогашното си тегло, и шейсетгодишната Ан, по-точно останките на разбитото й сърце. Трите се сприятеляват и скоро стигат до съгласие, че раят се намира в Пукет. Или в Сан Франциско, но на кого му пука, когато е в добра компания?

Скоро от навалицата с нови познати изплуват Лоик – кисел вдовец с необяснимо поведение, и Франческа – свадлива италианка, чието его е на висотата на Бурж Халифа. Към тях можем да добавим Арнолд, Анжелик и „нелегитимната” възрастна двойка Мариан и Жорж, заплашени да напуснат кораба преждевременно.

„Бих искала да отговаря, че съм много сериозен човек, зрял и организиран, но близките ми веднага ще ме изобличат. Обичам всекидневието да е леко, засмяно и приятно. Защото това ми позволява да неутрализирам сериозната и тревожна част, която се спотайва дълбоко в мен.”

Virginie-Grimaldi

Думите са на Виржини Грималди, авторката на книгата. Известна блогърка с няколко хумористични романа в биографията си. Знае що е тъга, но вярва, че „колкото по-дълбоко тъгата дълбае съществото ни, толкова повече радост може да се побере в него.” Още с появата си, „Първият ден от остатъка от живота ми” я изстрелва в орбитата на знаменитостите и се превръща в любимо четиво на всеки, който има нужда от „глътка кислород”.

Между другото, списъкът с любимите филми на Мари започва с „Дневникът на Бриджет Джоунс”, минава по „Мостовете на Медисън и стига до „Добрият Уил Хънтинг”. А някъде към края на круиза в него влиза и „Наистина любов”. Само че с обновен сюжет, като този път режисьор е Животът.