Кривите сметки

| от |

Любовните признания рядко бележат исторически поврат. Но думите„Обичам предприемачеството“, отправени през август 2014 г. от нашия министър-председател към Движението на френските предприятия (MEDEF), несъмнено ще бъдат записани в аналите. Сърдечните признания са многозначителни. Как да тълкуваме тези?

Излияния

Един следовник на Шатобриан би търсил корените им в миналото. Да се оцени, предполага да се сравни. През 1945 г. френските индустриалци, обвинени, че са се сдушили с окупатора, просят милост от генерал Дьо Гол, който не е злопаметен и им прощава. Два републикански периода по-късно министър-председателят отива на крака при собствениците на предприятията, за да поиска извинение за миналите си прегрешения, и те не му се сърдят. Услуга за услуга. Вече не бизнесмените ходят при държавниците, а обратно. Йерархията е преобърната.

Последовател на Бурдийо, по-малко склонен към сантименти, би открил в тези думи доказателство, че промишлената и търговската буржоазия е изтласкала административната и интелектуалната посестрима (изместила навремето поземлената аристокрация) от първото място на доминираща класа. Скàлата на доходите вече е по-престижна от скàлата на заслугите. Поради което висшите държавни функционери завиждат на частните мениджъри. Ето защо е обичайно държавният финансов инспектор да се оглежда към частния сектор още на 30, вместо на 60-годишна възраст. Промяна в поведението.

Един ученик на Рене Ремон от Института за политически науки би отбелязал завръщането на сенсимонизма от 1820 г. при нашите изтъкнати мислители и би приветствал справедливото, макар и закъсняло, преклонение на търтея пред работливите пчелички. Управленецът с празни обещания е осъзнал паразитната си същност в свят, в който всичко е стока, и предава факела на реалните производители на блага. Вече познаваме новата, неподлежаща на оповестяване, органиграма на държавната власт: в Президенството (Елисейския дворец) – главният изпълнителен директор на компанията „Франция“, в Министерския съвет („Хотел Матиньон“) – директорският съвет, в Сената (Люксембургския дворец) – надзорният съвет, а в Националното събрание (двореца „Бурбон“) – разширеният управителен съвет.

Понеже не принадлежа към никоя от горните три категории, нека ми бъде позволено да тълкувам събитието както подобава. То бележи културна и по същество цивилизационна промяна. Нашият министър-председател, последователен патриот, обича предприемачеството, защото обича Франция. А Франция е не само благодатен подслон за централните управления на мултинационални компании, самата тя е прераснала в едно голямо и стройно предприятие.

Да обичаш, означава да кръжиш около слънцето. А да смениш слънцето, не е лесно. В случая връзката между политическия ръководител и директорите на компании (частни, тъй като държавните се топят като ланшния сняг) не се основава на ползата, а на заслеплението. Ако се беше задоволил с „оценявам ви“, „уважавам ви“, „предлагам ви договорености от взаимен интерес (нали трябва да се произвежда, преди да се разпределя)“, нямаше да е фатално. Но това, което видях този ден по телевизията, беше дете на нашето време, вцепенено от илюзията на новия век, да прави криви сметки, които скриват истината и засягат самия ни живот.

Инвазията

Нашият речников багаж, притиснат в менгемето на икономиката, постоянно се свива. Всеки ползва икономически термини където му падне: някойуправлява децата си, инвестира в нещо, придобива идеи, посрещапредизвикателства, страда от дефицит на имидж, разполага с капитал от връзки, които промотира, за да остане конвертируем и да запази високата си квота заедно с големите.

Когато нашият министър на културата и комуникацията (втората му роля очевидно предшества първата) приема директора на държавен телевизионен канал, той му нарежда спешно да увеличи аудиторията.„Числата са пред нас, господине, нищо друго не може да се каже.“ И в никакъв случай не става дума за мисия, качество и стойност на предаванията. Изследователят в областта на обществените науки се оценява по броя на публикациите му в англосаксонски списания; министърът на вътрешните работи – по броя на отпратените чужденци годишно; областният управител – по броя на експулсираните месечно; служителят от пътната полиция – по броя на съставените актове; художественият филм – по броя на посетителите в сряда; дадена емисия – по броя на зрителите. Стойността на нашите деца се измерва във „Фейсбук“. Несъмнено, човек трябва да умее да отчита тежестта на положения труд, когато определя цената на нещата.

В заключение – когато се говори за икономическа криза, трябва да се има предвид, че икономиката владее както най-интимната сфера, така и цялостния ни публичен, а вече и интелектуален живот.

Нашите експерти по икономика (псевдонаука, разчитаща единствено на фактора случайност) умеят да правят прогнози само с обратна дата. И подобно на римски гадатели се ласкаят в собствен кръг, без да успеят да убедят когото и да било. Уверено обаче споделят мнението си пред вратите на храмовете и хората ги слушат. Учудващо е, че влиянието им и доверието към тях стремглаво растат от края на „славните тридесет години“, когато икономиката започна да куца поради петролната криза. Някой би казал, че и автомонтьорите стават авторитети, когато колата се повреди. В това има логика. С тази разлика обаче, че последните обикновено знаят как да ремонтират автомобила.

Асимилация

Подривното търсене на полза във всичко тласна Министерството на външните работи към дипломация, фокусирана върху прибирането на валута от външната търговия и присвояването на лъвския пай от туризма. Външнотърговският баланс обосновава укрепването на дружбата между „родината на човешките права“ и Саудитска Арабия, където за изневяра или богохулство всяка седмица публично се режат глави – със сабя, не с нож. Нашият президент се е превърнал в търговски представител. Пазарлъкът е успешен, ако води до „вдигане на борсовия индекс на родните предприятия“. По-тежки са пораженията от приспособяването на въоръжените сили. Те претърпяха драстично орязване на бюджета и числеността си за сметка на оперативния си капацитет (от 1989 г. насам загубиха две трети от личния си състав). Спадът при тях прилича повече на разтуряне чрез свеждане на институцията до модела на стопанско предприятие, с най-тежки последици при сухопътните войски. Край на монопола на легитимното насилие, банализиране на функциите, пълна демотивация и (докато се чакат платежоспособни клиенти) превръщане на „инструмента за отбрана“ в трудово поделение от служители, дегизирани като войници. С алибито на професионалната армия, което е провал на републиканските идеи, войникът се превръща в наемен работник, офицерът – в мениджър, а смъртта по време на бой – в трудова злополука с право на обезщетение. Преминава се към „екстернализация“ на дейности. Частни военни компании по англосаксонски модел (като при борбата срещу пиратството) ще заемат в близко бъдеще пазара на „сигурността“. Парадоксалното при тези крачки с поглед към бъдещето е, че ни връщат назад във времето. Нашият двадесет и първи век води към шестнадесетия. Възстановяване на кондотиерите. Нямаш ли пари, няма швейцарска гвардия. Сянка на армия, сянка на държава.

Възпоминание

Светът се промени, но всеки може да си живее както преди. Използваме същите думи. Фирмата продължава да се нарича Франция, Сена продължава да тече под мостовете. Всичко върви по мед и масло, не берете грижа. Така е, но какво обичаме през 2015 г., когато „обичаме Франция“? На кого служим, когато служим на държавата? На Националната железопътна компания или на Европа? Франция, извоювана с меч, не предизвиква същите чувства като Франция, изкупена в акции. Събуждащите се сутрин под звука на телевизионните новини са различни от вдигащите се на крак със зова на камбаните и бойните барабани.

Когато нацията се подмени с фирма, никой не иска да умира за „Тотал“.Задоволяваме се с предимството, че вместо да пращаме войски, можем да наложим икономически санкции (не е нужно да се ходи до Москва и да се воюва срещу генерал Студ). В свят на взаимна зависимост санкциониращият скоро сам попада под ударите на собствените си санкции. Но какво от това – самата дума има привкус на наказание, което пасва на нашето комично усещане за морално превъзходство. Френската история за щастие познава начело на държавата само личности, попаднали там от рикошет, посредници между Вечното и Актуалното, хора-мостове, проправящи пътя. Между Небето и Земята – синовете на Свети Луи. Между Венсенския дъб [1] и базата „Куру“ [2], между покръстването на Хлодвиг и атомната бомба – Дьо Гол. Между Брюксел и Министерството на икономиката и финансите, между Пакта за стабилност и статистическите отчети – Оланд. Когато „монархът“ се позове на Небесната воля, вечерта му гостува Босюе. Когато се взре в историята, пристига Малро. Когато се вгледа в статистиката, идва Жак Атали.

Заслепление

Това обяснява проамериканското подражателство и факта, че нова Европа е обезличен доминион в НАТОландия, чийто върховен главнокомандващ е в Белия дом. Той решава, ние изпълняваме (не правим нищо по своя воля). Такава е стратегическата формула на промяната в начина на мислене. Самите французи, навремето по-оригинални, не получават в това отношение никакъв интелектуален, роден прилив. Нашите центрове за стратегически проучвания и анализ следват модела на англосаксонски мозъчни тръстове, чиито ръководители, обучени в САЩ, имат единствено амбицията да получат прием в Пентагона или Държавния департамент (или похвална бележка написана на ръка, поставена в рамка и закачена на стената). За какво ни е френска позиция, след като трябва да се защитава Западът? САЩ са загубили всички войни от 1945 г. насам (с лек нюанс за Корейската), но лоялният партньор не си задава подобни въпроси. Виетнам, Сомалия, Афганистан, Ирак, Либия и т.н. нямат никакво значение. Решаващото е, че нашата американска метрополия спечели битката за душите, парите, езика, безпилотните самолети, за нормите и мечтите. Заслуга за което имаме и ние, със своята активна подкрепа… в периферията.

Римският елит говореше гръцки и именно имперският Рим елинизира Запада. Американският елит е едноезичен, а нашето есперанто се нарича глобиш.

Извеждането в орбита на нашите нови поколения, които още с излизането си от гимназията се стремят към родината на Стив Джобс, е резултат от осмозата на две екосистеми. Нашата, уви, не може да излезе победителка в това преливане на ценности, поради две прости причини. Първата е генетична – икономиката властва в Америка, защото там тя исторически предшества държавата, докато във Франция е обратното – държавата е цивилизовала гражданското общество и обединила нацията. Втората причина е духовна – Америка разполага с гражданска религия, а ние сме загубили нашата. Библейско-патриотичната вяра доминира, регулира и поддържа небостъргача и „Уолстрийт“ не е върхът му, а мецанинът. На този метафизичен гръбнак се дължи фактът, че американската демокрация не е обикновена плутокрация. На нашето евро няма изображение на божието око.

Вътрешен взрив

Независимо дали човек е треньор, или президент, папа в Рим, или издател в Париж, политиката се състои в превръщане на купчината в цяло, на населението – в народ, на бандата смешници – в отбор. Икономическото суеверие има точно обратен ефект – то разгражда цялото и го превръща в купчина. Първата сглобява, второто разглобява. Обединителят, за да създаде спойка и съответния устрем, си служи (ако може да се каже така) със символи. Какво е символ? Мишена, към която всички се стремят – полюс, надарен с магнетична сила. Прогрес, Справедливост, Революция, Нация, Равенство – нещо невидимо, неподлежащо на изобразяване, защото се намира отвъд хоризонта и над непосредствения и осезаем свят. Нещо, което обаче има свойството да споява.

Чувството за общност или доминира над всичко, или отсъства. Факт е, че хората се обединяват само около нещо, което ги надвишава. Без вертикална ос, по хоризонтала няма нищо солидно, а само разплута, раздробена, безгръбначна маса. Сегрегация и зониране. Клетки и ниши. Конкуренцията между региони, възрастови групи, университети, памет разкъсва всичко, което историята е успяла да обедини, спои, смеси и оплоди. Европа страда от своята хоризонталност и се разпада на парчета (Каталуния, Ирландия, Фландрия и т.н.), понеже нищо не стои над закона на цифрите. Франция не се разпада на княжества, а на гета, мрежи, лобита, етноси, религии. И всичко попада в това радостно раздробяване – шестдесет милиона, които следват модата, шестдесет милиона самотници, които не знаят на кой господ да се кланят. Сякаш интернет връзката може да породи братство между тях.

Отчуждение

Половин век мир в Европа не успя да излъчи личности от магмата на интелектите. Последните излюпени от Националния институт по администрация, които никога не са държали оръжие в ръка и не са минали през всеобщата военна служба, са невежи по въпросите на отбраната. Оттам и лекотата, с която решават да започнат войни, и неумението им да ги приключат (какво ще стане впоследствие не ги вълнува). Слабо информирано за историята на религиите и културната география, убедено в идеята, че историята на човечеството започва с падането на Берлинската стена, а историята на Франция – в деня на дебаркирането в Нормандия, това поколение не е в крак със съвременността, основана върху дълбините на времето. Оттук и грешките в прогнозите му, по-специално в Близкия изток.

Понеже не чете книги, не ходи на театър и разчита само на кратките новини, резюметата, SMS-те и плакатните послания, това поколение е обладано от реактивна неграмотност, находчива по форма, но глуповата по съдържание. Разполага с малко опит и никакви убеждения. За да успее в кариерата, му стига да се приспособи към това, което смята за най-истинско – Пари Мач и интернет. Медии и бизнес. Тези индивидуалисти, които убиват всичко обществено, дискредитират професиите и гонят най-добрите, в крайна сметка поверяват на телевизионния водещ Патрик Себастиен и на футболистите от националния отбор грижата да бъде задоволявана неизменната нужда от национален възторг и солидарност.

Но бизнесът не осигурява щастие и човек изпитва нужда от важни непотребни неща. Става така, че някои тукашни младежи ходят на военна служба другаде – кой в Сирия, кой в Израел, кой в Украйна. От това плахите настръхват. Има защо да се страхуваме както от нихилизма на елитите, така и от фанатизма на „париите“. Кръстосват се фобии и изкупителни жертви от двете страни – и сред отчуждените от американската мечта, които мечтаят да се скитат из Сан Франциско и Ню Йорк, и сред отчуждените от видения в сънищата халифат, които пък мечтаят да парадират по улиците на Мосул или Ракка. Първите се отчуждават от своята култура, а вторите се отдават на далечно безумие.

Да не губим надежда. Връщане към конкретното тук и сега не е невъзможно в по-далечно бъдеще. Стига интелектуалният завет на Просвещението да срещне морална воля. Не всеки ден е неделя, но както се казва, най-лошото невинаги е сигурно.

LE MONDE DIPLOMATIQUE


 

Режис Дебре e писател и философ. Последна публикувана книга – Modernes Catacombes(Модерни Катакомби), Gallimard, coll. „Blanche“, Париж, 2013. Пространна версия на материала „Кривите сметки“ излиза от печат в края на месец октомври 2014 г. в издателство „Cerf“.

 
 

Невероятната истoрия на 20th Century Fox

| от chronicle.bg |

През 1987 година Fox стана първата телевизия, която предизвика ABC, CBS и NBC.

 

През 1935 година холивудските филмови студия Fox Pictures и 20th Century Pictures се сливат и по-късно стават една от най-доминиращите компании в шоу бизнеса – 20th Century Fox. Първоначално финансите на компанията растат колебливо през 60-те и 70-те, но се стабилизират през 1977, когато тя пуска най-печелившия филмов франчайз в историята: Star Wars.

С добри банкови сметки Fox излиза на пазара и бързо е купена от двама милиардери – Марвин Дейвис и Марк Рич. Един от новите собственици обаче има проблеми и то какви!

През 1985 година Рич напуска САЩ, защото се разбира, че е правил незаконни сделки с Иран по време на кризата със заложниците от 1980, а също така и че дължи 100 милиона долара данъци (Забавен факт: тогавашният президен Бил Клинтън помилва Рич часове преди да напусне длъжността на президент през 2001 година). Оставен сам и с огромно филмово студио Дейвис дава компанията на News Corporation собственост на австралийския магнат Рупърт Мърдок.

Мърдок наема бившия вицепрезидент на ABC Бари Дилър за шеф на 20th Century Fox. Дилър е телевизионен човек, откривател на снимането на филми специално за телевизията и по-късно помогнал за създаването на сериали като „Taxi“ и „Cheers“. Неговите плановете не са студиото да снима филми, а да стане нов телевизионен канал. И получава зелена светлина.

Въпреки че News Corp. има достатъчно пари да налее в новия канал, Мърдок не иска да атакува трите големи телевизии директно в прайм тайма, когато излъчват най-силните си програми. Затова първото предаване на телевизия Fox е „The Late Show With Joan Rivers“, излъчено на 9 октомври 1986 година, в 23:00 часа.

То не е особено успешно, но поставя телевизията в публичното пространство и до пролетта тя вече е готова за превземане на праймтайма. Започва плахо като излъчва само две програми в неделя, най-малко гледаното време тогава. На 5 април 1987 година, в 20:00 започва първата от тях – „Married…With Children“. След него, в 20:30 идва „The Tracey Ullman Show“ – модерно вариате предаване. И двете постигат успех – „Married…With Children“ има 11 сезона, а „The Tracey Ullman Show“ само 4, но сегментът с анимацията продължава да се излъчва и след него, та до днес, като става един от най-великите анимационни сериали в историята – „The Simpsons“.

След първата неделя Fox започва да добавя ново предаване всяка неделя, докато изгражда програма от 3 часа. Първо е едночасовата полицейска драма „21 Jump Street” с Джони Деп, следват комедиите „Mr. President“ и „Duet“.

Програмите за останалите дни от седмицата също се пускат по подобен начин. Събота – след 3 месеца, през юли 1987, понеделник се запълва през 1989, вторник и петък – през 1990, а програма за цялата седмица има през януари 1993.

Но въпреки че Fox има популярни предавания, телевизията все още не получава заслуженото уважение от другите ТВ канали. Поне до 1994 година, когато успява да купи правата за излъчване на National Football League. Телевизията дава повече пари от CBS, която излъчва мачовете от 1952.

През 2003 Fox става най-гледаната телевизия, основно заради хитовото риалити „American Idol“.

 

 
 

Пинк оглави британската класация за албуми

| от chronicle.bg, БТА |

Пинк оглави за втори път в кариерата си британската класация за албуми.

Изпълнителката покори върха в седмичния чарт, след като от седмия й студиен албум „Beautiful Trauma“ за периода на отчитане са продадени 70 000 единици.

Пинк, истинското име на която е Алиша Мур, оглави за първи път британската албумна класация през 2008 г. с тавата „Funhouse“.

Второ място в седмичния чарт заема първенецът от миналата седмица Лиъм Галахър с албума „As You Were“. Следва рок музикантът Робърт Плант с новата си тава „Carry Fire“.

Челната петица в британската класация за албуми се допълва от певците Ед Шийран с „:“ (Divide) и Бек с „Colors“.

 
 

Питър Динклидж е станал татко за втори път

| от chronicle.bg, БТА |

Питър Динклидж, познат с ролята на Тирион Ланистър в хитовия сериал „Игра на тронове“, и съпругата му, театралната режисьорка Ерика Шмид, са станали родители за втори път.

Двойката е известна с това, че изключително ревниво пази личния си живот. 48-годишният Динклидж и 42-годишната Шмид са семейство от 2005 г. и имат 5-годишна дъщеря, чието име не са съобщавали официално. Съпрузите не са оповестявали публично, че очакват второ дете. Единственото свидетелство, че фамилията ще се увеличи с още един член, е появата на Ерика с наедряло коремче на светско събитие по-рано през годината.

Според сп. US Weekly второто отроче на звездната двойка, чиито пол и име са неизвестни, през септември вече е било родено.

 
 

9 значения на женското „Нищо“

| от chronicle.bg |

Когато жена ви каже „Нищо“, това е проблем. Знаете. „Нищо“ не е НИЩО. То е нещо, и то нещо голямо.

Ще се опитаме да дефинираме една малка част от значенията, които влагат жените, когато отговарят на въпроса „Какво има, какво ти е“ с „Нищо“. Без претенцията за изчерпателност, разбира се.

1. „Ужасно ме издразни, че преди 48 дни си лайкнал снимката на твоята бивша колежка и сега обмислям дали да не подам молба за развод“

2. „Имам бенка на гърба, която май се е възпалила. Страх ме е да отида на лекар, но 100% е меланом и вече имам метастази в черния дроб. Животът ми приключва, но се чудя как да ти го съобщя“

3. „Онзи ден се зарадва на детето на съседите, което значи ,че искаш дете, а ние още нямаме, значи или не искаш дете от мен или искаш, но смяташ, че не мога да ти родя, защото имам твърде тесен ханш. Имаме огромен проблем“.

4. „Усещам с женската си интуиция, че мислиш за бившата си. Не мога да го обясня, но знам, че е така. Мисля, че още си влюбен в нея и връзката ни е обречена. Тъжно ми е и затова мълча“.

5.  „Гладна съм пак, но не мога да го кажа, защото ще си помислиш, че съм лакома и затова имам няколко кила отгоре“

6. „Струва ми се, че те обичам малко повече, отколкото ти обичаш мен. Това е проблем.“

7. „Струва ми се, че ме обичаш малко повече, отколкото аз те обичам. Това е проблем.“

8. „Притеснявам се за мама, вчера се оплака, че я боли главата. Няма да ти кажа обаче, защото ме обвиниш, че съм прекалено близка с майка си.“

9. „Имам вагинален сърбеж. Наистина ли очакваш да ти го споделя, изрод?“