Какво няма да научим за ИД

| от |

Шариф Нашашиби, Ал-Джазира

Въпреки цялостното отразяване на борбата срещу групировката „Ислямска държава“ (ИД), медиите не присъстват в същинските конфликтни зони.

Предвид рисковете за живота това е разбираемо. Ако жестокостта на ИД срещу цивилни и екзекуциите на журналисти не са достатъчна причина да разубедят кореспондентите, то тогава обявените правила на ИД, които медиите трябва да спазват, правят не само опасно, но и невъзможно отразяването на събитията от този регион на света.

Журналистите трябва да се закълнат във вярност към лидера на ИД Абу Бакр Ал-Багдади, а тяхната работа трябва да бъде наблюдавана под строгия контрол на медийните органи в групировката. Журналистите нямат право да работят с телевизиите от черния списък, сред които са „Ал-Джазира“ със седалище в Катар и „Ал-Арабия“ от Обединените арабски емирства (ОАЕ). По-тревожното е, че „правилата не са окончателни и подлежат на промяна по всяко време“, т.е. журналистите не могат да бъдат сигурни дали не нарушават правилата.

Опасността идва не само от ИД, а и от различните сили, които бомбардират позициите на групировката. Армиите на Ирак и Сирия показаха крайно незачитане на живота на цивилните, макар че има разкази от очевидци за зверствата, извършени от водените от Иран шиитски групи, които завзеха територии от ИД.

Журналистите освен това рискуват да бъдат улучени от въздушните удари на водената от САЩ международна коалиция. При тези нападения умират цивилни, както се нападат и цивилни обекти. Всеки, който си мисли, че това са единични инциденти, трябва да помисли по-задълбочено. Белият дом призна в края на септември, че строгите правила, наложени миналата година от американския президент Барак Обама за превенцията на живота на цивилните при нападение с безпилотни самолети, не се отнасят за американските военни операции в Сирия и Ирак.

Това е достатъчно тревожно и без да се взема предвид фактът, че почти 90% от въздушните удари са извършени с американски самолети. Така страданието на цивилните под въздушните удари е не само неизбежно, но според Вашингтон е дори приемливо.

Предвид тези опасности, на журналистите може да им бъде простено, че гледат на работата си в конфликтните зони като на самоубийствена мисия. Най-близкото място, до което се приближават, е да виждат облаците дим на хоризонта и да могат да чуят стрелбата или експлозиите. Те не се приближават достатъчно близо, за да видят какво или кой е нападнат. По-често те правят репортажите си от съседни държави.

Резултатът от това е, че хората получават крайно непълна картина. Медиите трябва да разчитат на изявления от воюващите страни на фона на цялата пропаганда и вторични източници, чиято достоверност не може да бъде проверена. Без възможността да се потвърдят твърденията или контратвърденията медиите се превръщат повече или по-малко в говорители, без значение дали искат да бъдат такива или не.

Вместо репортажи от мястото на събитието, има изобилие от пресконференции, публикации в Туитър, специалисти по телевизията и кадри, заснети от въздуха. Има скрит замисъл зад всички тези пътища на разпространение на информацията. Медиите знаят за това, но не могат да направят кой знае какво поради изброените по-горе рискове.

Някои издания искат да играят заедно, без значение дали са собственост на държави, участващи в борбата срещу ИД, или просто поради патриотични чувства и в подкрепа на „нашите войски“.

Ставаме свидетели на поредната нагласена, режисирана война, в която най-често срещаният образ е как Обама застава зад микрофона. Снимките на лъчезарната жена пилот на изтребител от ОАЕ са навсякъде, поощрява се нейното участие като жена. Къде са обаче снимките на сирийски цивилни, включително на жени и деца, убити в бомбардировки на коалицията? Не знаем нищо за тях, за тяхното минало, постижения, надежди и страхове. Те са просто статистика, нещо по-лошо – те са неудобство за пиар-а.

Липсата на медиен достъп винаги е проблем по време на война, но тук това се случва на едно ново ниво в сравнение с останалите конфликти в региона. Вкарването на журналисти във войските се превърна в отличителен белег на репортажите след войната в Персийския залив през 1991 г., въпреки очевидните проблеми по отношение на достъпа и безпристрастността. Вкарването на журналисти е в полза на силната във войната страна. За репортерите е по-безопасно да бъдат с военни по време на бомбардировка, отколкото да бъдат бомбардирани.

Дори при конфликти с осезаем дисбаланс на властта медиите са успявали да имат присъствие зад редиците на врага. „Ал-Джазира“, например, изгради името си в Ирак и Афганистан, като нейните кореспонденти често съобщаваха информация от горещите точки, които за други са твърде опасни или нежелани. Въпреки строгите ограничения на правителствата след началото на Арабската пролет, медиите успяха да стигнат до историите на хората навсякъде. Липсата на медии на място в Ирак и Сирия днес е особено очевидна.

Социалните медии и градската журналистика поеха тази вакантна функция. През годините се зароди тенденция, в която традиционните медии губят влиянието и значението си. Макар че все повече хора използват социалните медии като източник на новини, тези мрежи си остават до голяма степен платформи за дезинформация на информацията. Твърде често слухове, лъжи и конспиративни теории бързо се разпространяват и не се подлагат на съмнение. Макар че гражданската журналистика се доказа като безценна, когато достъпът до медиите бива ограничен, не бива да се разчита твърде много на нея по отношение на обективността и професионализма. В крайна сметка всеки може да бъде граждански журналист, ако се окаже на правилното място в правилното време с мобилен телефон в ръка. Тези хора не са по-малко податливи на скрити интереси от всеки друг източник на новини.

Отразяването на кампанията срещу ИД е обилно, но това не означава, че хората са добре информирани./БГНЕС

 
 
Коментарите са изключени за Какво няма да научим за ИД