Как Латвия го направи, а ние НЕ?!

| от |

Бисер Манолов, www.bissermanolov.com

lat

На 29 април 2005 г. председателят на Европейската централна банка, финансовите министри на държавите от еврозоната и финансовите министри на Дания, Естония, Литва и Словения взеха съвместно решение и на база приетите процедури на Европейската комисия, след консултация с Икономическия и социален съвет дадоха зелена светлина за включване на Латвия към Европейския валутен механизъм (ERM II).

Примерът с Латвия не е случаен. Многократно съм споменавал за множеството прилики между България и Латвия. Категорично не приемам тезата на много родни икономисти, че апликацията (молбата) за участие в „чакалнята на еврозоната“ не зависи само от нас, но и от всички оторизирани институции на държавите от еврозоната. Да, формално тази наша апликация трябва да бъде одобрена от тях, но самото кандидатстване е политическо решение. Спомняте ли си, че още от „далечната“ 2000 г. тази тема се повдига периодично по един или друг повод в публичното пространство? Спомняте ли си колко пъти се пъчихме, че изпълняваме всички маастрихтски критерии? Спомняте ли си многократно заявяваната „държавна“ стратегия от различни отговорни лица, че „сега ще изчакаме, да видим“ или пък „нека в еврозоната да си подредят къщата…“ И ние тогава с бъклица и дрян ще влезем,

танцувайки, през парадния вход

Е да де, ама трънки. Хайде сега някой да обясни от гледна точка на текущата ситуация как изглежда тази идея. Проявата на далновидност в политиката е дългосрочно решение в полза на обществото, което не е базирано единствено на оцеляването като политик на едно или друго физическо лице, а като рамкира стратегическите цели на държавата в период от 10-15 години. „Някой ни канил в еврозоната, но ние сме се дърпали!“ – уважаемите сънародници знаят, че лъжата е втората природа на политическия ни елит от прехода. Да, нали един виден наш политик „напляска“ руснаците и се оказа, че те го взеха на работа в най-голямата си държавна банка. За по-малките държави членки на съюза е от изключителна важност присъединяването към общия банков, фискален и икономически съюз. Това не трябва да става под формата на заявени фрази от общ характер. Категоричната политическа заявка със съответната „пътна карта“ по години е единственият начин.

„Трябвало ни формално разрешение от държавите членки на еврозоната.“ Точно така, трябва ни, но нали си имаме и евродепутати. Тяхната работа не е ли

да защитават българските интереси

в Брюксел и точно в контекста на това да лобират за осъществяването на националните ни приоритети, белким някой от тях вземе да свърши нещо. Латвия вече е член на еврозоната и в този смисъл са активирани най-мощните защитни механизми на финансовата Ӝ система. Ние сме затънали в собствените ни празнословия. Треперим в очакване да видим колко пари ще ни спре Европа поради поредните финансови злоупотреби и нарушени процедури. Стабилността на финансовата ни система зависи от поредния политически махмурлук, а и не само от политическия. След присъединяването на България към ЕС някак увиснахме без общонационална дългосрочна цел. Ако говорим за политически консенсус по темата, може ли да има по-важна национална цел от финансовата и икономическата стабилност? Който не вярва, нека да се завърти за малко на площад „Гарибалди“. Забелязвате ли струпване на хора, господа политици?

Когато Латвия заяви желанието си за присъединяване към еврозоната, впоследствие бе създаден и съответният национален план за въвеждане на еврото. Това е дълъг и задълбочен процес. Под шапката на министъра на финансите беше създаден Управляващ комитет, в който бяха включени и представители от централната банка. Към този комитет бяха

създадени подгрупи със съответните компетенции

Тази на „Държавна администрация“ например отговаряше за съответните законови промени, засягащи държавен дълг, статистическо отчитане и т.н. Под­групата „Парична и платежна система“ отговаряше за пренастройката на цялата платежна система в режим на еврови разплащания; подгрупа „Финансова система“, към която спадат пенсионната система, фондовият пазар и т.н., подгрупа „Институции и потребители“ и подгрупа „Публично информиране и комуникации“.

Нарочно изброих подгрупите към комитета подробно, тъй като самата му структура дава информация за етапите и системите, през които преминава подготовката на ниво държавно управление. Повярвайте, че най-малкият проблем е да получим съгласието на държавите членки за включването ни в „чакалнята на еврозоната“. Представяте ли си такъв дебат да се води в парламента от сегашните народни представители. За повечето от тях всяко нещо, което е по-сложно, е глупаво и ненужно. Темата „еврозона“ за тях се заключава с краткия коментар: „Да, да за какво ни е това членство – да се повишат цените и да им спасяваме на гърците банките.“ Да сте чули различен аргумент от този? Аз лично не. Знаете, че хората масово не вярват на политиците. Кажете ми тогава не е ли по-добре да имаме различни механизми, които да сложат решенията на родните политици, които засягат финансовата и икономическата стабилност, под все

по-засилен
европейски контрол

Аз съм категорично „за“. Активното участие на България в пълното финансово-икономическо и политическо интегриране в Европа до голяма степен е политически процес. Лошото е, че образователното ниво на политиците ни е такова, че за повече от тях, за да осъзнаят това, им липсват поне десет години. Надали има друга държава в Европа, в която народните представители да имат толкова екзотични прякори, които напълно съответстват на умствения им капацитет!

Ситуацията в страната в момента е сложна. Политическа криза, природни бедствия, банки под особен надзор. Повярвайте ми, нищо не е случайно. Обществото има нужда от катарзис, даже и природата ни го показва. Не спазваме абсолютно никакви обществени норми, а искаме децата ни да ги спазват. Точно в този момент политиците ни се разбягаха. Какво да се прави, такива сме си избрали, а е толкова просто – малко повече почтеност и много работа

 
 

Нов трейлър на „ТО“ по Стивън Кинг. Студено е.

| от chronicle.bg |

С мощно нетърпение очакваме 8 септември, когато на голям екран ще се появи новата филмова адаптация на романа на Стивън Кинг „ТО“.

Първият трейлър ни напомпа с добри предчувствия, а сега излезе и втори, който затвърждава впечатленията ни. Надяваме се, че този път във филма ще е застъпена не само хорър частта, а и всичко останало, което присъства в романа.

Няма да ви бавим повече. Завийте се с едно одеяло, защото ще ви втресе. И гледайте новия трейлър. You`ll float too…..

It-Poster-SDCC-790x1171

 
 

Ван Гог срещу реалността

| от Chronicle.bg |

Винсент ван Гог е роден на 30 март 1853-а в Холандския град Зунден.

Великият художник-импресионист е живял в редица европейски столици като Лондон, Брюксел и Париж, но най-креативният му период е, когато живее в Арл.

Именно провансалският град край река Рона вдъхновява някои от най-известните му произведения.

Вижте как изглеждат в реалността местата, вдъхновили художника да нарисува някои от най-безценните си произведения.

Звездна нощ над Рона (1888 г.)
Това е може би най-известното произведение на Ван Гог. То изобразява крайбрежието на Рона при Арл под светлините на нощното небе. Сцената на картината не е далеч от апартамента, където импресионистът е живял под наем – „Жълтата къща“ на площад Ламартин.

Кафе-тераса през нощта (1888 г.)
Друга изключителна картина, изобразяваща нощния Арл. Кафенето, вдъхновило художника е реставрирано в началото на 90-те, за да прилича на образа от картината и дори е преименувано на името на Ван Гог.

Жълтата къща (1888 г.)
Периодът, в който Ван Гог живее в Жълтата къща на площад Ламартин №2 в Арл, е най-плодотворният в живота му, който е така кратък и трагичен. Той е наел четири стаи в мезонет във въпросната сграда, която се намира в центъра на картината. За нещастие Жълтата къща е пострадала сериозно при бомбардировките по време на ВСВ и е била съборена.

Спалнята в Арл (1889 г.)
Когато пристига в Арл Ван Гог е в доста по-оптимистичен период от живота си и се надява там да твори заедно със своите приятели артисти като Пол Гоген. Затова и украсява стаята си с пъстри цветове. Снимката разбира се не е на стаята му във вече несъществуващата Жълта къща, а е на реплика, създадена по картината от Института по изкуствата в Чикаго. Стаята присъства и в Airbnb, като нощувката там струва 10 долара.

Мостът Ланглоа в Арл (1888 г.)
Японските дърворезби са вдъхновили много от художниците-импресионисти, сред които и Ван Гог. Според него Мостът Ланглоа изглеждал като японски и често го е рисувал в свои картини или скици.

Богомолци напускат църквата в Нюнен (1884 г.)
Това е една от ранните творби на художника. Семейството му живее в Нюнен (южна Холандия) между 1883-1885 г., а баща му Теодор, отговарял за църквата. Платното е откраднато от музея на Ван Гог в Амстердам през 2002 г. и бе намерена едва миналата година от италианските власти. През 2017 г. тя бе върната в музея.

Църквата в Овер (1890 г.)
След престоя си в Арл Ван Гог прекарва известно време в близка болница за психично болни в Прованс. След това той се мести в Овер, в близост то Париж. Към края на живота си той изпитва силна носталгия по времето, което е прекарал в Нюнен. Рисува църквата в Овер само няколко седмици преди да се самоубие на 29 юли 1890 г.

 
 

Честър Бенингтън – депресираният урод, изоставил шест деца

| от |

Вероятно вече сте попаднали на колажа със снимка на Getty Images, на която вокалистът на Linkin Park, Честър Бенингтън, е с шестте си деца, а върху нея пише, че „Any father that kills himself leaving behind six children is a pathehic excuse of a man“.

Може би дори сте я лайкнали или сте я споделили. Защото обичате децата, защото смятате, че нито едно дете не заслужава да живее без баща или защото искате да сте смели в изразяването на различна гледна точка и ви е писнало от всички онези мрънкала, които оплакват Бенингтън, който в крайна сметка, сам се е обесил. Демек – сам си е виновен. Егоист.

В съзнание, в което битува схващането, че „депресия-мепресия – лигавщини са това, що не вземе да се стегне“, се освобождава място за такива мисли. И това не зависи от географските ширини. Има го в България, има го в Европа, има го в Щатите. Светът е пълен с хора, чието разбиране за депресията е сгънато в дефиниции като „лигавщина“, „слабост“, „ексцентричност“ и „сдух“. И това е толкова тъжно, че може да отключи депресия и при човек, който е психично здрав като бик.

Нека ви кажа какво не е депресията. Тя не е белег за разглезеност. Не е арт претенция. Не е лошо скалъпено оправдание за темерутщина. Не е предизвикана по собствено желание. Не е лесна за терапевтиране. Не е признак за слабост. Не е лошо настроение.

20139645_164370974108005_8893276490458308721_n

А сега нека уточним какво Е депресията. Депресията е клинична потиснатост – дистимия. Тя е безрадостност и загуба на интереси. Повишена уморяемост. Безапетитие. Безсъние. Загуба на телесно тегло. Мисли за вина. Анхедония (неспособност за изпитване на удоволствие). Влошена концентрация на вниманието. Двигателна потиснатост, понякога и депресивен ступор (пълно отсъствие на двигателна активност). Депресията е мисли за вина, безперспективност, разоряване. Песимистична нагласа. Понижено или отсъстващо либидо. Безпричинни болки и усещание в различни части на тялото. Социална дисфункция. Изолация. Невъзможност за досег до останалия свят. Плач, уморяемост, тъга, безпомощност, мисли за непотребност, суицидни желания, порив към смърт. Депресията е болест. От най-тежките.

Представете си да обитавате свят, паралелен на реалния. Свят, в който няма радост, нито светлина, нито удоволствия, нито удовлетворение, нито спасение. Депресията е една чудесна алегория на Ада – не този на Данте, в който дяволи пекат човеците в казани с лава и ги разпъват на средновековни уреди за мъчение. А такъв, в който ужасът се ражда от дълбините на собственото съзнание и обладава всяка негова част. Депресията, мили хора, които смятате, че Бенингтън е изрод, защото е оставил шест деца, е нещо като автоимунно заболяване на психиката. Такова, което атакува собственото съзнание, сякаш го възприема за враг, и го разрушава из основи.

Елементарната журналистическа етика изисква изключително внимание към темата на самоубийството – онази тема, която стои в центъра на повечето философски трудове на големите философи от нашето и отминалото време. Въпросът за правото на човека да отнеме собствения си живот, е сложен, многопластов и няма ясен човешки отговор. Както казва проф. Николай Михайлов, човекът е въпрос без човешко решение. Той има само божествено такова. Същото се отнася и до самоубийството.

В по-големия процент от случаите, хората с депресия са фини, широко скроени и мислещи. Доц. Поли Петкова, която преподава клинична психология в СУ, казваше, че човешката душевност е като музикален инструмент. Някои души са пиана – обширни, с големи възможности, акорди. Други са като балалайка. Трети пък – като конец за зъби. Боледуващите от депресия са рояли. Те не са слаби, нито безхарактерни, и в повечето случаи са виждали света от един ъгъл, от който онези, здравите, спортуващите три пъти в седмицата веселяци, никога не са зървали. Болните от депресия заслужават уважение. А не обвинения, стигматизация и набутване в крайните квартали на социума.

Те водят своята битка всеки ден, всеки час, всяка минута, и често я печелят. Те трябва да знаят, че има изход, има лечение, има спасение и път. Той не е лесен, но е път. И води обратно към живота.

Това е посланието, което всеки разумен човек трябва да отправя към милионите хора с депресия по света. Че някъде там, на подходящото място, с подходящото лекарство, с подходящия терапевт, с подходящите хора, има спасение, има възкресение.

И ако обществата по света бяха достатъчно зрели, за да предложат рамото си и хората в депресия да могат да се опрат на него, изходите, в които тези хора се връщат към живота, щяха да са по-чести. Вратата на изхода щеше да е по-широка.

Хайде да направим разлика между „присъда“ и „диагноза“. Можеш да бъдеш осъден, когато си извършил престъпление. Когато си болен, заслужаваш опора.

Ако сте чели гениалния роман на Е.Е.Шмит  „Оскар и розовата дама“, може би си спомняте думите на маминка Роза, която казва на 10-годишния Оскар, който умира от рак, че „…Болестта е факт. Тя не е наказание“. Това е валидно както за физическата, така и за психичната болест. Тя е факт, а не наказание. Татуирайте си го.

Всички онези, които демонстрират своята оригиналност и напредничавост, споделяйки становището, че Честър Бенингтън е урод, защото е увиснал на бесилото по собствено желание и е оставил шест деца сираци, трябва да се срамуват. И то да се срамуват жестоко. Защото нулевото разбиране на психичните драми, които преживява един човек, са причината милиони хора по света да страдат два пъти повече, отколкото е необходимо. Махленското оплюване на човек, който е в състояние на страдание, независимо дали става дума за депресия, диабет, нещастна любов, банкрут или рак, е бъркане в раната с мръсни ръце, недопустима инвазия в едно безумно нежно интимно пространство, престъпление спрямо човешката душа и свободния избор.

Засрамете се от този колаж, смирете се. И покажете малко уважение.

 
 

Коко Шанел – модата отмина, стилът остана

| от chronicle.bg |

Изглежда, че света на модата все по-често се обръща към дизайните на първите гиганти в индустрията.

Последната колекция на модна къща Диор е вдъхновена от култовата първа колекция на Кристиян Диор, New Look (1947), и предизвика фурор на седмицата на модата в Париж миналия месец. В парижкия музей Musée des Arts Décoratifs пък в началото на месеца беше открита изложба, посветена на творчеството на „Дизайнера на мечти“.

В духа на тези носталгични нотки, които ни заобикалят, се сещаме и за останалите стожери на модната индустрия, които не просто създават дрехи – те създават епохи. Тук непременно присъстват Живанши, Баленсиага, Версаче, Ив Сен Лоран и разбира се Коко Шанел – моделиерът, който оставя най-дълбока следа в индустрията. Не само с моделите си, но и със самата си личност. За 87 години Коко Шанел преминава през множество връзки с различни мъже, повечето от които богаташи или кралски особи, никога не се жени, винаги остава рязка и непримирима и не се страхува от конфликти. Когато моделите на Кристиян Диор са критикувани, защото са неудобни за носене, тя допълва: „Само мъж, който никога не е докосвал жена, може да причини такова неудобство на жените.“

Ако сте от хората, които свързват Шанел само с числото 5 или с известното лого на марката, можете да разгледате нашата галерия, в която сме събрали 15 факта от живота на френската дизайнерка. Как тя промени модата и остана ли жив стилът(на това всеки сам може да си отговори)?