Изобразителното изкуство като начин да разбереш душата на един народ

| от |

Автор: Роналд Янг за секцията посветена на 100 Years UK in BG в блога на британското посолство в София : http://blogs.fco.gov.uk/100yearsukinbg/bg

След  разказа на Хейзъл Он за поредицата #100UKBG  днес продължаваме с  разказа на Роналд Янг.

Роналд Янг напуска Великобритания през 1991 г. и оттогава досега е на път – първо в Централна Европа, а от 1999 г. – в Централна Азия и Кавказ. След като работи върху различни проекти в Китай, България и Румъния, днес Роналд дели времето си между стара къща в Карпатите и София. Междувременно той се запознава с българското изобразително изкуство и дори става колекционер. Роналд също така поддържа блог, в който разказва за начинанията си, както и за любовта си към изобразителното изкуство, особено на българската и белгийската школа на реалистите през XX век.

„София е любимият ми европейски град. Той притежава приятната за живеене атмосфера, която други столици са изгубили – с прекрасни паркове, ресторанти, галерии и обществен транспорт и само няколко високи сгради в центъра си.” – Роналд Янг

Аз съм нещо като номад. Напуснах Великобритания през 1991 г. и оттогава съм живял в над 10 държави. Наскоро преброих адресите, на които съм живял, и те достигнаха 35. Ние, шотландците си имаме термин за това – „без постоянно местообитание”. За първи път попаднах на този израз през 70-те години на миналия век, когато за известен период от време бях магистрат в едно градче с корабостроителница. В понеделник сутрин председателствах съда, където престъпници излизаха от килията си, за да отговарят за престъпленията си. Удивително е колко от тях бяха „без постоянно местообитание”, но тогава не знаех, че няколко десетилетия по-късно ще се включа в техните редици!

През 1991 г. прекарах незабравим 1-ви май в София (изпратен като представител на Световната здравна организация, но не си бях дал сметка за празничния ден) и поради тази причина имах възможността да изкача Витоша с една млада дама от Министерството на здравеопазването. Но едва след 2007 г. имах възможността да живея тук, благодарение на системата за обществени поръчки на ЕК, заради която попаднах първо в Института за публична администрация, а после (по линия на структурните фондове) в две фирми, които обучаваха общински служители.

София е любимият ми европейски град. Той притежава приятната за живеене атмосфера, която други столици са изгубили – с прекрасни паркове, ресторанти, галерии и обществен транспорт и само няколко високи сгради в центъра си. Няма по-хубаво нещо от енергична сутрешна разходка до басейна или фитнес залата; да покараш колело през почивните дни; да се разходиш безцелно из един от зеленчуковите пазари или антикварните книжарници; раздумка с моите приятели галеристи, често развеселена от малка Кайлъшка ракия… и отпускаща вечеря с превъзходно български вино.

Имам и планинска къща в румънските Карпати и поради тази причина имам база за сравнение, което засилва убеждението ми, че България предлага нещо много специално на посетителите. И двете държави имат прекрасна природа и горд народ. В някакъв смисъл българската гордост е по-непретенциозна. Колебая се да използвам думата „скромна”, тъй като в края на 40-те години Уинстън Чърчил описва лидера на лейбъристката партия с думите: „Скромен човек, който определено има за какво да бъде скромен”. Но това е едно от нещата, които привличат у българите – те не са претенциозни и не са съсипали страната си.

Това, в което бързо се влюбих в България са картините на нейните пейзажисти и маринисти. Не след дълго попаднах на книга, написана през 1932 г. от кореспондента на „Крисчън Сайънс Монитор” за Балканите „Запознайте се с България”, която е илюстрирана с прекрасни снимки и която можете да прочетете, ако последвате линка. Ето какво споделя Р. Х. Маркъм преди цели 82 години:

„Съвсем наскоро един виден българин ме увери, че акварелите на водещите български художници са най-добрите в Европа, а когато проявих известен скептицизъм по отношение на подобно необосновано твърдение, моят събеседник ме „увери”, че оценката му е съвсем прецизна и предложи като доказателство да сравни една по една най-добрите български картини с най-доброто от съвременните европейски майстори на четката. Тъй като не бях запознат с европейските живописци, приех гаранцията на доверие, макар все още да имам известни колебания.

Въпреки това, бях много впечатлен от факта, че един юрист, който е посветил голяма част от живота си на политиката и в момента се е заел с опити да подобри състоянието българското селско стопанство, се интересува толкова много от изкуство.”

Аз също намирам българското изобразително изкуство за прекрасно и всъщност тук се превърнах в колекционер! Не само на стотина платна на старите майстори, но и на различни съвременни автори, на които също се възхищавам, като например Юлиана Сотирова, Милчо Костадинов, Атанас Мацурев и забавната и притежаваща живо въображение Анжела Минкова.

Photo-Ronald-Young

Като цяло, българските художници (да не говорим за представителите на този конкретен период) не са познати в чужбина. Това едва ли е изненада, като се има предвид, че няма книга за българското изобразително изкуство на английски език (или изглежда никога не е издавана). Невероятната книжарница Posada art bookshop в Брюксел разполагаше с най-богатата колекция от книги за изкуство в Европа и през 2010 г. успях да открия (и купя) една единствена книга за българско изкуство – това беше прекрасно издание от 1947 г. на Art Moderne Bulgare (фр.), публикувана от новото по онова време Министерство на културата.

И така, през 2012 г. публикувах малка книжка с подзаглавие „Да опознаеш българите чрез картините им”, която надявам се по свой непретенциозен начин ще помогне да се промени това схващане. Всичко започна от няколко списъка, написани на ръка от галеристите, с които бързо се сприятелих в малките галерии – толкова прекрасен акцент на дружелюбния и приятен за разходки център на София. Целта ми беше да представя на посетителите „модерния реализъм” в българското изобразително изкуство и да ги накарам да прекарат време (и може би да похарчат пари), разглеждайки галериите тук.

Книгата е написана от абсолютен любител – не съм учил изкуство, нито имам артистични заложби, но винаги когато пътувам из градовете на Европа (и централна Азия), посещението на градската галерия е начело в списъка ми. Книгата няма претенция да е изчерпателен справочник за художниците, които са творили в България през последните 100 години, а по-скоро:

да създаде представа за това какво предлагат българските художници-реалисти
да насърчи посещаващите България да посетят и частните и градските галерии, където като цяло те посрещат като кралска особа
да ги вдъхнови да открият собствени находки и покупки, като се набляга на „достъпността”
Да вникна в душата на една страна за мен се превърна във все по-завладяващо предизвикателство. Неотдавна писах в една малка електронна книжка за Румъния, че съществуват поне 16 различни начина за това и изобразителното изкуство е само един от тях. Въпреки размера на България (или може би заради него) да се вникне в нея изглежда по-трудно в сравнение с по-голямата ѝ съседка на север, но установих, че картините все пак са добър начин да се изследва същността ѝ отвътре. Удивително е, че художниците ѝ са имали само около 60 години свобода преди да се срещнат след 1944 г. с диктата на комунистическите управници, а дори и в наши дни историята на изкуството се формира от фигури, които са имали власт през този 45-годишен период. Библиотеката ми с книги за изкуството, както от този период, така и съвременни, става все по-богата, и мълчанието и празнотите в отразяването са красноречиви.

Българските карикатуристи от първата половина на 20-ти век са били сред най-добрите в света – имена като Илия Бешков, Марко Бехар, Стоян Венев и Борис Ангелушев, много от тях с леви убеждения през 30-те години на миналия век, които десет години по-късно се оказват на властови позиции. Много би ми се искало да можех да присъствам на разговор между Бешков, например, и художници като Борис Денев, Константин Щъркелов и Николай Бояджиев, на които е било забранено да рисуват. Все още, написаното (дори на български език) за този период от живота на страната е недостатъчно…

Photo-Ronald-Young_1_

Това прави още по-ценна книгата с великолепни черно-бели фотографии от онова време (включително прекрасни снимки на Никола Танев), под редакцията на най-добрия български фотограф Иво Хаджимишев.

София притежава старомодна изтънченост, най-вече заради малките магазинчета и галерии в центъра, където и млади, и стари припечелват нещо за несигурното ежедневие, но поне ритъмът на това ежедневие се определя от тях самите.

С парковете и уличните си музиканти, изпълняващи ретро музика, тесните улички, малките магазинчета и атмосферата, собствениците, застанали на вратата с кафе и цигара в ръка, разговарящи с приятели, всичко това би трябвало да превърне София в едно от атрактивните места на Slow Food движението (от англ. бавно хранене).

Непретенциозната улична мрежа на нейния център, проектиран след бомбардировките през Втората световна война, създава малки пространства, които млади и стари могат да използват, за да преследват мечтите си – било то чрез магазини, в които да продават създадени от тях дрехи, малки галерии или магазини за тютюн и вино. Разбира се, недостатъкът на това очарование е, че собствениците на тези малки магазинчета и галерии едва си изкарват прехраната. Но атмосферата, която създават, е безценна и заслужават повече подкрепа.

Photo-Ronald-Young_-500x375

P.S. Включените снимки на картини са предоставени от Роналд Янг.

 
 

Изобразителното изкуство като начин да разбереш душата на един народ

| от |

Астероидът Флорънс, който ще премине край Земята на 1 септември, ще може да бъде наблюдаван и с любителски телескоп, стига той да е с диаметър минимум 10 сантиметра, предаде ТАСС.

Агенцията цитира мнението на научния сътрудник Сергей Нароенков от отдела за изследвания на Слънчевата система към института по астрономия на Руската академия на науките.

Астероидът ще бъде най близко до нашата планета в 15:06 часа българско време на 1 септември 2017 г. Той ще може да бъде наблюдаван както от професионалистите, така и от любителите, притежаващи съответните телескопи. Космическият обект няма да бъде видим по това време заради дневната осветеност на небосвода. Най-подходящ за наблюдение ще бъде няколко нощи преди и след максималното му доближаване.

Обектът 3122 Флорънс ще премине на минимално разстояние от нашата планета от 7 милиона километра. Това се равнява на 18 разстояния между Земята и Луната.

Астероидът не представлява опасност за нашата планета. По-рано това космическо тяло се е приближавало до Земята през 1890 година. Флорънс е открит през 1981 година. През 2017 година той ще може да бъде наблюдаван с телескоп в края на август и началото на септември в съзвездията Южна Риба, Козирог, Водолей и Делфин.

 
 

Изобразителното изкуство като начин да разбереш душата на един народ

| от |

Музикантът от популярния шведски поп квартет АББА Бени Андершон ще издаде албум със свои композиции и изпълнения на пиано, предаде Контактмюзик.

Тавата е озаглавена „Пиано“ и ще види бял свят на 29 септември. В нея са включени 21 популярни хита на музиканта от АББА, изпълнени на пиано. „Композициите, включени в албума, са неразделна част от мен! По време на записите имах чувството, че изпълнявам своите мемоари!“, коментира новата си продукция Андершон.

Шведската група АББА се раздели през 1982 година, но Бени след това издаде девет албума със своя състав „Бени Андершон Оркестра“.

 
 

Изобразителното изкуство като начин да разбереш душата на един народ

| от |

Психолозите от години се опитват да обяснят на какво се дължи тревожността от липсващия смартфон. Според китайски и корейски специалисти причината за нея е, че хората вече ги възприемат като свое продължение, съобщи Прес асосиейшън.

Тревожността от липсващия смартфон се нарича номофобия. Учени от университета в Хонконг и университета в Сеул се опиха да определят на какво се дължи тя с помощта на 300 доброволци. Те установиха, че тревожността заради невъзможността човек да използва смартфона си няма нищо общо с телефонните обаждания в спешни случаи, а се определя от ролята им в ежедневието ни за нашата идентичност, като наше продължение, с което записваме дигитално спомените си.

Роля за тази тревожност имат и социалните платформи като Фейсбук, Инстаграм и Туитър – обявяването на това, което правим в интернет, вече е част от преживяването на събитията.

Учените са установили също, че страдащите от номофобия по-често се оплакват от болки в китката и врата от останалите.

 
 

Изобразителното изкуство като начин да разбереш душата на един народ

| от |

Много се говори за темите-табу, които трябва да спрат да бъдат такива: психичните заболявания, абортите, причините за срив в семейството, разводите, детската агресия, трудностите на родителството и още, и още. На другия полюс обаче, стои един набор от теми, чието непрекъснато дъвчене по медии и социални мрежи предизвиква вълна от повтаряемост, а отговорността за това остава неосъзната или размита.

Може би ви е направило впечатление колко случаи на изоставени бебета има напоследък. Почти през ден, отваряйки някой новинарски сайт, ще попаднете на поредната новина за малолетна/пълнолетна/многодетна/малцинствена/“съвсем нормална“ майка, която е изоставила бебето си до някоя кофа за боклук. Присъдата на Върховният Facebook Съд не закъснява: под новината започват да се роят коментари за акъла на българките, клетви, съвети, мнения и прочувствени, сърцераздителни, псевдочовеколюбиви отзиви.

Резултатът? Два дни по-късно отново имаме случай с изоставено бебе. Никой от коментиращите и никой от журналистите не чувства вина. Те просто отразяват и коментират действителността, не й въздействат. Но дали?

Хората масово не си дават сметка, че освен Големия брат, който не спи и наблюдава, много „малки братя“ също дебнат. И новини за хора в тяхната или подобна на тяхната ситуация им дават подтик да постъпят по същия начин.

Спомняте си невероятно широкия медиен отзвук, който получи опитът за самоубийство на гимнастичката Цвети Стоянова през юни миналата година. Слава Богу, неуспешен. Три седмици по-късно психиатърът д-р Захари Зарков каза, че вследствие на раздухването на случая, се е получила такава мощна вълна на суицидни опити, извършени по същия начин, че психиатрите в София едва смогват да овладеят положението.

За пациентите с тежка или дълбока депресия, суицидният опит на едно красиво, успяло, привидно щастливо момиче, е мощен ритник в и без това болезненото отчаяние, в което се е удавил целия им психичен свят. И новите опити не закъсняват.

Поради това, отразяването на суицидните опити, както и на реализираните самоубийства, е тема, която не трябва да се нищи безразсъдно в публичното пространство. Принцип, който ни е трудно да възприемем, когато гледаме поредната еуфорична репортерка, която със смесица от прискърбие и превъзбуда разказва за случая „там, зад нея, точно на това място“.

Разбира се, не става дума за заклеймяване на темите и упорито избягване на този тип проблематика. Не става дума да се лъже, че Крис Корнел е загинал в катастрофа с тротинетка, а Честър Бенингтън е намерил кончината си след задавяне с парче сладкиш.

Лошите неща се случват и когато не говорим за тях. Но понякога, в някои случаи, говоренето мултиплицира риска те да се случват, и го мултиплицира неимоверно.

Навярно си спомняте случаите със самозапалванията през 2013г. На 18 февруари 2013, 26-годишният Траян Маречков се самозапали на една от главните улици в Търново по време на зимните антиправителствени протести в страната. На 26 февруари 2013г. в Раднево се самозапали 53-годишният Венцислав Василев. Последва смъртта на Пламен Горанов, който загина на 3 март 2013г., а на 13 март 51-годишен мъж се запали през президенството. На 1 април пред Община Варна 70-годишната Елена Златева се опита да се самозапали от отчаяние поради бедност и отказана социална помощ от общината.

Въпреки призивите да не се романтизира самозапалзването и да не се героизира самоубийството, медийната политика по отношение на отразяването на гражданските протести, не се промени.

Важно е да си дадем сметка, че не само варицелата и грипът са заразни. Някои психични състояния също се предават от човек на човек. Подобно на инфекциозните заболявания, те се прихващат по-лесно от хора с имунокомпрометиран организъм, като в случая ролята на отслабналата имунна система се поема от психиката, натоварена с особен дистрес в съответния момент.

Психолозите са наясно с тези факти. Неслучайно онези от тях, които работят с наркозависими например, задължително посещават психотерапевт, тъй като инстинктът към смъртта при наркоманите е много мощен. А той също е заразен. И неслучайно повечето студенти по психология стават „психо-хипохондрици“. И неслучайно някои психотерапевтични школи задължават терапевтите си самите те да ходят на терапия. Защото досегът до чуждото психично може да ни опари. Той неизбежно предизвиква сблъсък със собственото ни психично. Провокира въпроси, поражда страхове и разбива удобната илюзия за „познаване на себе си“.

Накратко казано: нещата не са прости. И във времена, в които всеки с достъп до интернет и профил в социалните мрежи е един мини журналист, коментарите под статии трябва да се пишат с усещане за отговорност. Същото усещане за отговорност, което трябва да носят и официалните медии.

Да, още се учим да живеем в света на свръхинформацията и често сме като деца, в чиито ръце е попаднал M16 и те не знаят какво да правят с него – дали е за игра, дали е за убийство…Нормално е да се лутаме и интуитивно да разбираме какво е редно да се пише онлайн и какво – не е.

Но колко жертви трябва да паднат, докато усвоим базисните уроци?