Фейсбук държи ключа към журналистиката

| от |

Рави Сомая, Ню Йорк Таймс

Много от хората, които четат тази статия, ще го направят, защото това им носи наслада, както изчислил 26-годишният инженер на Фейсбук Грег Мара.

Екипът на Мара създава кодът, задвижващ приложението за новини на Фейсбук – потокът от информация, снимки, видеа и истории, който потребителите виждат. Той също така бързо се превръща в един от най-влиятелните хора в новинарския бизнес.

Сега Фейсбук има една пета от света, около 1,3 милиарда души, които влизат поне веднъж месечно. Той задвижва до 20% от трафика към новинарски сайтове, сочат данни на аналитичната компания „СимпълРийч“. На мобилните устройства, най-бързо разрастващия се източник на читатели, процентът е дори по-висок и продължава да расте, допълва компанията.

Социалната мрежа все повече се превръща за новинарския бизнес в това, което е „Амазон“ за книгоиздаването – гигант, който осигурява достъп до стотици милиони потребители и има огромна сила. Около 30% от възрастните в САЩ се информират от Фейсбук, показа изследване на института „Пю“. Накратко, успехът на един новинарски сайт може да се увеличи или да намалее в зависимост от това как се представя на News Feed (новинарския поток) на Фейсбук.

Макар че други услуги като Туитър и Гугъл Нюз също могат да упражняват голямо влияние, Фейсбук е на преден план във фундаменталната промяна в начина, по който хората потребяват журналистиката. Повечето читатели сега се докосват до нея не чрез печатните издания на вестници и списания или техните страници в интернет, а чрез социалните мрежи и търсачките, задвижвани от алгоритъм, математическа формула, предсказваща какво може да искат да прочетат потребителите.

Това е свят на фрагменти, филтрирани чрез код и доставяни до поискване. За новинарските организации промяната представлява „голямото разцепване“ на журналистиката, казва Кори Хайк, редакторка в отдел „Дигитални новини“ на „Вашингтон пост“. Както музикалната индустрия до голяма степен премина от продажба на албуми до песни, купувани мигновено онлайн, издателите все повече достигат до читатели чрез индивидуални статии, а не цялостен брой на вестници или списания. Скоро страницата на дадено издание в интернет ще бъде важна повече като реклама на марката, отколкото като дестинация за читатели, казва Едуард Ким, съосновател на „СимпълРийч“.

Промяната подвига въпроси относно способността на компютрите да подбират и организират новините, роля традиционно изпълнявана от редакторите. Тя оказва и по-широко въздействие върху начина, по който хората потребяват информация, а следователно и как гледат на света. В интервю в просторната централа на Фейсбук, която разполага с гигантска самоуправляващата се количка за голф, отвеждаща служителите от една сграда в друга, Мара казва, че не мисли много за влиянието си в журналистиката.

„Ние нарочно опитваме да не се възприемаме като редактори. Не искаме да имаме редакторска преценка върху съдържанието, което е във вашия поток от информация. Вие сте създали вашите приятелства, вие сте се свързали със страниците, с които искате да се свържете, и вие решавате най-добре от какво се интересувате“, казва Мара. В работата на Фейсбук върху новинарския поток за потребителите ние казваме: „Мислим, че от всички неща, с които сте се свързали, това са нещата, които би ви било най-интересно да прочетете“, допълва той.

Веднъж седмично Мара и екипът му от 16 души приспособяват сложен компютърен код, който решава какво да покаже на потребителя, когато той или тя за първи път влезе във Фейсбук. Кодът се основава на „хиляди“ метрични данни, включително какво устройство използва потребителят, колко коментари или харесвания е получила дадена история и колко дълго читателите се задържат върху една статия. Целта е да се установи какво харесват най-много потребителите и резултатите варират в различните части на света. В Индия хората споделят т. нар. от компанията ABCD – астрология, Боливуд, крикет и божества.

Ако алгоритъмът на Фейсбук се усмихне на дадено издателство, наградата от гледна точка на трафик може да е огромна. Ако Мара и неговият екип решат, че потребителите не харесват някои неща като подвеждащи заглавия, които подмамват читателите да кликват още и още, за да получат цялата информация, това може да означава провал. Когато Фейсбук направи промени в своя алгоритъм миналия февруари, за да подчертае висококачественото съдържание, мнозина т. нар. сайтове вируси, които процъфтяваха там, регистрираха голям спад в трафика.

Ръководството на Фейсбук определя отношенията си с издателствата като взаимноизгодни – когато издател рекламира съдържанието си във Фейсбук, неговите потребители имат по-интересни материали за четене и издателите получават повишен трафик в техните сайтове. Много издания, включително „Ню Йорк Таймс“, се срещаха с представители на Фейсбук, за да обсъдят как да подобрят трафика.

Повишеният трафик означава, че издателството може да увеличи таксата си за реклама или да превърне някои от новите читатели в абонати. Социалните мрежи като Фейсбук, Туитър и ЛинкдИн искат техните потребители да прекарват повече време или да правят повече в техните услуги – концепция, известна като ангажимент, казва Шон Мънсън, доцент във Вашингтонския университет, който изследва пресечната точка между технологиите и поведението.

Представители на Фейсбук казват, че колкото повече време потребителите прекарват на сайта й, толкова по-вероятно е да има оживен обмен на гледни точки и споделяне на идеи онлайн. Други се страхуват, че потребителите ще създадат собствени ехо стаи и ще филтрират съдържание, с което не са съгласни. „Точно тук се сдобиваме с теории на конспирацията“, коментира Мънсън.

Бен Смит, главен редактор на сайта за новини и шоубизнес BuzzFeed казва, че правилото му за писане и информиране във фрагментирана ера е просто: „без филтър“. Новинарските организации, които продължават да издават печатни броеве, имат цепнатина – физически дупки във вестника или виртуални на страницата в интернет, водещ до публикуването на истории, които не са непременно най-интересните или навременни, но са необходими за запълване на пространството. Отчасти за да обезкуражи подобно запълване, BuzzFeed не се фокусира върху страницата си в интернет при създаването си, казва Смит.

Ким от „СимпълРиъч“ предупреждава установени медийни компании, че „е опасно да започнат да преследват социалните мрежи. Ще се окажете като всички останали и ще изгубите отличителните си характеристики“. Въпросът, който си задават старите издания, които не са „родени в дигиталната ера“ като BuzzFeed, е: „Създаваме ли съдържание за начина, по който съдържанието се потребява в тази среда?“, казва Ким.

Хайк от дигиталния отдел на „Вашингтон пост“ ръководи екип, който започнал работа тази година и цели да предостави различни версии на журналистиката на вестника на различни хора въз основа на информация за начина, по който стигат до дадена статия, какво устройство използват и дори, ако е телефон, по какъв начин го държат.

„Питаме дали има различен начин на разказване на история, а не просто идеална презентация“, казва тя. Например, хората, които четат „Пост“ на мобилен телефон през деня, вероятно ще искат различно четиво от тези, които са на Wi-Fi връзка у дома вечерта. „Пост“ влага време и енергия в подобни усилия, защото „в крайна сметка целта е да запазим бизнеса си и да увеличим аудиторията си“, казва Хайк. Над половината от мобилните читатели на вестника потребяват новини дигитално и главно чрез социални мрежи като Фейсбук. Някои издания откриха ниша във възприемането на противоположен подход. Главен редактор на The Browser е Робърт Котрел, бивш журналист във „Файненшъл таймс“ и „Икономист“. Котрел преглежда около 1000  статии на ден и след това публикува пет-шест, които намира за интересни, за около 7000 абонати, плащащи 20 долара на година. Една от скорошните селекции включвала разказ за живота на американски зидар от началото на 20-и век и изследване на големи източни философи.

„Общата идея е да предлагаме няколко материала на ден, които смятаме за приятни и с трайна стойност. Ние сме в другия край на процеса на алгоритмите“, казва Котрел. Изкуственият интелект в крайна сметка може да сметне даден материал за интересен и да поиска да го сподели. Но за момента компютрите разчитат на информация, събрана онлайн „и това ще бъдат много, много оскъдни данни в сравнение с едно човешко същество“, смята Котрел.

Инженерът на Фейсбук Мара е съгласен, че човек редактор за всеки един потребител би бил идеалният вариант. „Но не е реалистично да направим това за всеки човек в света, така че според мен винаги ще имаме тези хибридни системи като News Feed, които помагат да намерим интересуващите ни неща. Това просто е персонализиран вестник“, казва Мара. /БГНЕС

 

 
 

Бруклин Декър и Анди Родик очакват второ дете

| от chronicle.bg по БТА |

Актрисата и модел Бруклин Декър и тенисистът Анди Родик ще стават родители за втори път.

За щастливото събитие е намекнал лично 34-годишният Родик на церемонията за въвеждането си в Залата на славата на тениса.

Изразявайки възхищението от съпругата си, Анди Родик, цитиран от И!Нюз, е споделил: „Ханк някой ден ще осъзнае какъв късметлия е. Дъщеря ни, която е на път, също ще разбере, че има най-добрата майка на Земята“.

Ханк е 21-месечният син на Родик и 30-годишната Бруклин Декър, които са семейство от 2009 г..

В галерията може да видите снимки на прекрасната Бруклин Декър.

 
 

Мишел Пфайфър влиза в „Ант-Мен и Осата”

| от chronicle.bg по БТА |

Холивудската звезда Мишел Пфайфър е най-новото попълнение в актьорския състав на комиксовия филм „Ант-Мен и Осата“.

Съобщението е направено от компания „Марвел“ на изложението Комик-Кон в Сан Диего, САЩ.

Пфайфър ще се превъплъти в ролята на Джанет ван Дайн, за която беше спрягана друга холивудска звезда – Шарън Стоун. Джанет е майката на Хоуп ван Дайн/Осата (Еванджелин Лили) и изчезналата съпруга на Ханк Пим (Майкъл Дъглас).

Зрителите отново ще видят Лили и Дъглас в познатите им образи от оригиналния филм „Ант-Мен“.

В ролята на Човека-мравка ще се завърне актьорът Пол Ръд. Режисьорът на „Ант-Мен“ Пейтън Рийд ще застане зад камерата и за продължението. Актьорският състав включва също Майкъл Пеня и Лорънс Фишбърн.

Филмът „Ант-Мен и Осата“ трябва да излезе на екран на 6 юли 2018 г.

 
 

Тайният двойник на Ема Уотсън

| от chronicle.bg |

 Изглежда, че всеки на Земята има своя двойник. Някъде там. Някои имат късмета да се срещнат с двойниците си, докато други остават в неведение за „изгубените си близнаци”.

Разбира се, най-често обръщаме внимание на хора, които приличат поразително на звездите. В този случай говорим за Ема Уотсън, или по-скоро за нейната двойничка.

Запознайте се с Кари Люис – майката от Индиана, която прилича поразително на любимата ни Хърмаяни.

Съдейки по профила й в Instagram, който наброява повече от 14 000 последователи, Кари е луда по cosplay и обожава да използва, в най-позитивния смисъл на думата, приликата си с Уотсън.

Кари пуска редица снимки, в които се преобразява не само в магьосница от Ходуортс, но и в една от последните роли на Ема Уотсън – тази от „Красавицата и звярът”.

„Не знаех коя е Ема Уотсън, когато няколко момичета за първи път ми казаха, че приличам на Хърмаяни Грейнджър. Не знаех и коя е Хърмаяни, тъй като това се случи горе-долу, когато излезе първият филм за Хари Потър. Така започнах да чета книгите и някак си нямаше как да не ми харесат. Супер е, че приличам на Хърмаяни, защото винаги съм се отъждествявала с героинята, докато четях книгите”, споделя Кари.

Вижте повече в галерията и се опитайте да разпознаете коя е Кари и коя Ема.

 
 

„Дюнкерк“ е епичен!

| от |

 Има нещо, което Кристофър Нолан прави добре, и това е наистина епично кино. Независимо дали харесвате „Интерстелар“, или не, ако обичате киното, сте гледали поне един негов филм и той ви е впечатлил.

За някои хора Нолан е фугатната структура на киночука „Мементо“, за други е леко подценяваният „Инсомния“, за трети е Батман. Колкото и различен да е Нолановия Батман от комиксовите версии, много хора го предпочитат именно такъв. И, разбира се, Нолан е Inception и дори „Интерстелар“. Но едно е сигурно – Кристофър Нолан е кино и някак го разбира това изкуство.

Три години след „Интерстелар“ Нолан влиза рязко и с бутонките в летните блокбастър заглавия с „Дюнкерк“. Историята разказва за реални събития случили се по време на Втората световна война, когато войници от Белгия, Франция и Англия биват притиснати от германската армия в Дюнкерк и трябва да бъдат или спасени, или избити.

Подобно на почти всичко, което обича да разказва, и тук Нолан не спазва линейната структура на историята. Защото на зрителя не винаги трябва да му е лесно. Той избира да разкаже тази история от три различни позиции, не персонажи, а позиции – тази на армията, която се опитва да откара максимално много войници през вълнолома, тази на изтребителите – пратени, за да свалят колкото се може повече вражески бомбандировачи, и тази на малките лодки, пълни с обикновени граждани, призовани да се включат в спасителната мисия. Нолан избира да няма една конкретна и плътна сюжетна линия, с дълбоки и ярки образи, а разпределя даденото му време, този пък само някакви си 1 и 45 минути, между трите без да акцентира.

Освен всичко друго трите сюжетни линии са разказани по различен начин времево – едната се случва в рамките на седмица, другата за ден, а третата само за един час. Като умел физик и човек, за когото времето и пространството са триизмерни, Нолан успява логично и хомогенно да разпредели сюжета времево и дори да вплете различните линии една в друга, когато това е необходимо. Човекът владее времето, физиката и визията.

В трите си сюжета, съставляващи този епичен филмов шут, той набутва хора като Кенет Брана, Марк Райлънс, Килиън Мърфи и Том Харди. Добавя им Джеймс Д`арси, гласът на Майкъл Кейн и няколко млади звезди от британското и френското кино и телевизия. И ги пуска на бойното поле.

„Дюнкерк“ не е филм за войната, макар реално да е такъв. В случая обаче тематиката е просто спомагателно колело към онази епичност, която той носи сам по себе си. И онази трогателност и дори онази горчиво-сладка подправка, която седмото изкуство така обича, за да може по-лесно да акцентира и мелодраматизира, когато това му е нужно. Но тук всичко това стои добре и винаги на място.

Да, „Дюнкерк“ е епичен. Не мислете друго.