Джордж Фридман: Обама и поведението на провалилите се президенти

| от |

Джордж Фридман е американски политолог, основател и директор на частната информационно-аналитична разузнавателна компания Стратфор. Автор на няколко книги, сред които най-известната е „Тайната война на Америка“ от 2004.

Управлението на американския президент Барак Обама навлезе в последната си фаза. Подобно на мандата на няколко други президенти след Студената война, то завършва с т.нар. състояние на провал. Това не е толкова оценка на президентството му, колкото на политическата конфигурация в него и около него.

Изборите в средата на мандата приключиха. Конгресът и президентът са в задънена улица. Това само по себе си не е от значение. Популярните президенти като Дуайт Айзенхауер също са били в подобна ситуация. Проблемът се появява, когато е налице не само институционално разделение, но и промяна в общественото мнение срещу президента.

Около 40% от електората заема една от страните в тази ситуация. 20% не заемат ничия страна, половината от тях не се интересуват от резултата от политиката.

Докато президентът продължава да се бори за центристите, неговата способност да управлява ще остане непокътната. Нормално е президентът да има рейтинг по-нисък от 60%, но по-висок от 40%, когато рейтингът му падне значително под 40% и остане така за продължителен период от време, динамиката на политиката се променя. Президентът вече не се бори за центристите, а да задържи собствените си поддръжници – и не успява да го стори.

Когато подкрепата за президента толкова е спаднала, че той се бори да възстанови основната си подкрепа. Според мен това е неуспешно президентство – особено когато Конгресът е в ръцете на опозицията. Енергията на президента не може да бъде насочена към нови инициативи. Тя се насочва към възстановяването на основната подкрепа. Президентите, които изпадат в тази ситуация към края на мандата си, не са способни да възстановят подкрепата за себе си.

В исторически план, когато рейтингът на президента спадне до около 37%, неговата позиция не би могла да се възстанови. Това се случи на Джордж Буш през 2006 г. Случи се и на Ричард Никсън през 1974 г., когато аферата Уотъргейт доведе до неговата оставка. Случи се и на Линдън Джонсън през 1967 г. по време на войната във Виетнам, а също и на Хари Труман през 1951 г. главно заради Корейската война, а също и на Хърбърт Хувър преди Втората световна война заради Голямата депресия.

От петте посочени президенти един се провали заради скандал, един – заради икономиката и трима заради войни – в Корея, Виетнам и Ирак. Случаят на Обама не е толкова ясен. 40%, които подкрепят опозицията, му се противопоставиха поради множество причини. В края на управлението му единственият случай, който изпъква и който може да окаже влияние, е надигането на „Ислямска държава“ (ИД) и чувството, дори в собствената му партия, че не е имал достатъчно ефективна реакция. В исторически план продължителните войни, в които президентът не е имал стратегия, са унищожителни за президентството му. Първата световна войната по времето на Удроу Уилсън беше кратка и успешна. Втората световна война при Франклин Рузвелт беше по-дълга и макар че започна с провал, стана ясно, че успешният край е възможен. Войните в Корея, Виетнам и двете в Ирак страдаха не от продължителността си, а от чувството, че президентът няма стратегия за край на войната. Според мен Обама падна в политическата бездна, защото след 8 години на господство във войната, той изглежда въобще не е имал контрол върху нея.

Провалът се разпростира и във вътрешната политика. Контролираният от републиканците Конгрес може да приеме какъвто закон поиска, но президентът продължава да има властта да налага вето. Също както само няколко демократи искаха Обама да се застъпи за кампанията им, така и малко от тях искат да подкрепят президента в налагането на вето срещу мнозинството в Конгреса. Това, което пречупи Труман, Джонсън и Никсън, беше моментът, когато стана ясно, че партийните им лидери в Конгреса искат те да си отидат.

Действието по принуда не означава, че президентът не може да действа. Това просто означава, че е много по-трудно да действа в сравнение с преди. Джералд Форд, който зае мястото на Никсън, не успя да попречи на Конгреса да спре помощта за Южен Виетнам по време на последното комунистическо нападение. Джордж Буш успя да даде начало на инвазия, но нахлуването имаше ограничен размер, не само заради стратегическите условия, но и защото вече не можеше да накара Конгреса да финансира разширение на войната. При всяко едно неуспешно управление президентът си е връщал способността да действа, но е бил ограничен от двойни заплахи от контролирания от опозицията Конгрес и нежеланието на неговата собствена партия да го подкрепи. В същото време обаче определени чуждестранни дипломатически инициативи могат да продължат. Никсън започна преговори между Египет и Израел, чиято кулминация със съглашението Камп Дейвид беше при управлението на Картър. Труман опита да започне преговори с Китай, но провалът на тази инициатива нямаше нищо общо с несъгласието за споразумение в Корея.

Президентът има няколко възможности за вътрешната политика. Каквото и да направи Обама с властта си във вътрешен план, Конгресът може да гласува за спиране на финансирането. А ако има наложено вето върху неговото действие, президентът поставя демократите в Конгреса в смъртна опасност. Мястото, където той може да действа, е външната политика. Там ограниченото разполагане на войски и дипломатическите инициативи са възможни.

Цялостната стратегия на Обама е да се оттегли от съществуващите конфликти в Близкия Изток и да ограничи руските действия в Украйна. Президентът има способността да оказва военно и друго влияние. Опонентът на САЩ обаче е наясно, че сегашният президент вече няма контрол върху Вашингтон, че той има определен краен срок и че колкото по-непопулярни неща прави, толкова е по-вероятно неговият наследник да ги отхвърли. Следователно при модела Китай – Северна Корея тезата е, че продължаването на конфликта и преговорите с президента наследник са разумни. В същия дух Иран избра да изчака избирането на Роналд Рейгън, а не да се занимава с Джими Картър, който не е сред провалилите се президенти.

Моделът зависи от това дали опонентът има ресурсите и политическата воля са продължи конфликта, за да се спазари с наследника на президента, като се предполага, че наследникът ще бъде по-мек. Резултатът често е такъв, тъй като наследникът може да направи отстъпки много по-лесно, отколкото неговия предшественик. Всъщност, той може да направи тези отстъпки и да получи положителни точки, като посочи необходимостта да сътрудничи с предшественика си. Обама използва тази стратегия, след като зае мястото на Джордж Буш. Провалилият се президент често опитва да стигне до преговори като окаже военно влияние върху врага. Труман, Джонсън и Джордж Буш поеха по този път в търсене на край на войната, която водеха. Това не проработи в нито един от случаите, но те почти нямаха какво да губят в политически план.

Ако следваме историческите примери, Обама ще опита бавно и неумело да засили военните операции в Сирия и Ирак, като в същото време увеличи невоенния натиск върху Русия, или започне в Украйна военни дейности на ниско ниво. Действията ще имат за цел да постигнат бърз преговорен процес, което няма да се случи. Президентството ще се предаде на другата партия, както стана при Труман, Джонсън и Джордж Буш. Ако моделът се окаже верен, републиканците ще поемат властта в президентството. Това не е модел, който не е известен на Конгреса, което означава, че демократите в Конгреса ще се фокусират върху собствената си кампания, възможно най-далеч от Обама и следващия кандидат-президент на демократите.

Периодът на провалилото се управление не е спокоен. Президентът активно се опитва да спаси наследството си в условията на огромна социална слабост. Други държави, особено вражеските, не смятат за нужно да правят отстъпки за провалили се президенти и вместо това предпочитат да се занимават със следващия президент. Тези вражески държави на свой ред използват военна и политическа опозиция в чужбина, за да подпомогнат насочването на следващата президентска кампания в САЩ в посока, която отговаря на техните интереси.

Именно в такава ситуация вниманието се насочва към вътрешните работи. Президентът си възвръща ветото, и ако внимава, може да го задържи. Обама ще се ангажира с ограничена вътрешна политика под силния натиск на демократите в Конгреса, като се противопостави сам на себе си за едно-две неща. Основната му задача ще бъде да се справи със Сирия, Ирак и Русия заради кризите там и заради желанието му да остави нещо след себе си. През последните две години от неуспешното управление се обръща внимание най-вече на външната политика, като това не е много приятно за гледане. /БГНЕС

 
 

Doctor Who е жена? И къде да я гледате, преди да я гледате в шоуто

| от |

Това ли е началото на края, в което красивите мъже със секси акцент в киното и телевизията ще бъдат заместени от еквивалентни им жени, които ще правят нещата почти като тях, ама не точно? Това е въпросът, който всеки нормален фен на Doctor Who си задава в последната една седмица, след като беше обявено, че 13-тият Доктор ще бъде жена. Първата в историята на най-дълго излъчваното британско шоу.

Защо това е нужно? Никой не знае. Дали това е добро? Отново ще получите същия отговор.

Половата подмяна на персонажи започна още от новата версия на „Ловци на духове“, мина през „Бандата на Оушън“ и финишира на малкия британски екран. И да, това е едва началото! То би било добро и интересно като промяна, ако не носеше в себе си дъх на самоцелност и претенция, каквото лъщи и мирише, така както миришат неприятните парфюми.

Нуждата от равенство и тъжна безполовост се влива в така наречения ентъртеймънт, с бавни, но сигурни крачки.

Някои хора и фенове реагираха остро на появата на младата британка Джоди Уитакър в ролята на 13-тия Доктор в Doctor Who. Някои бяха шокирани, а онези възпяващи равенство, безсексие и безполовост, провъзгласиха британците за откриватели на топлата телевизионна вода.

Истината е, че избирането на женски образ, който да замести мъжки във вселената на Doctor Who e нещо, което е правено вече, при това успешно и феновете го знаят. Най-големият архи-злодей и нечовешки копелдак Мастъра беше мъж дълги години, преди в неговите обувки да влезе подлата Миси (в ролята чудесната шотландка Мишел Гомез).

Телевизията познава и други такива промени – Уотсън стана жена, както и Мориарти. Благодарим, за което NBC!  Но истината е, че на екип на Elementary им се получи добре. Не блестящо, но прилично. Което най-вероятно се дължи най-вече на Луси Лиу и Натали Дормър, които влизат в ролите.

Но да се върнем на Doctor Who. За първи път от близо 60-годишната история шоуто си позволява да промени пола на основния си персонаж. То е правило всякакви глупости – някои успешни, други не – и е доказало, че нищо не е в състояние да го спре.

Новият Доктор бележи и появата на нов шоурънър в редиците на сериала. Стивън Мофат, който водеше сценарния екип от няколко години насам, поел щафетата но Ръсел Т. Дейвис, изпява лебедовата си песен на финала на тази година. С оттеглянето на 12-тия Доктор и Питър Капалди в ролята му, Мофат дава капитанското място на сценариста Крис Чибнал. Именно тогава Джоди Уитакър официално влиза в обувките и ТАРДИС-а на Доктора.

След нова година Doctor Who ще бъде направо чисто нов, както се случи преди време, когато Мат Смит пое ролята от Дейвид Тенант. Всяка регенерация на Доктора е трудна за зрителите и феновете, а някак вярваме, че тази специално ще бъде най-хард. Още не знаем дали идеята жена да бъде Доктора е добра, но знаем, че леко ни плаши.

Самата Джоди Уитакър е приятно момиче, което прави големите си крачки към по-комерсиалното кино. И докато я чакаме като Доктора, в галерията горе може да видите няколко нейни роли, които й се получават добре.

 
 

Камбаната бие за Хемингуей

| от Дилян Ценов |

Руснаците имат Чехов, Толстой, Достоевски, британците имат Шекспир, Дикенс, Остин, французите имат Молиер, Мопасан, Саган. Американците имат Хемингуей! Автор толкова голям, че само той е достатъчен, за да бъде емблема на американската художествена литература.

Ърнест Хемингуей омагьосва. Той привлича и тегли към себе си, дори през фотографиите. Това явление няма име. Всеки го нарича по различен начин. Гений, талант, сияние… Каквото и да е то, едно е сигурно – обективът го улавя и образът свети дори от остарелите вече черно-бели снимки. Този огромен мъж, с грубовати черти и силна челюст не може да не събуди интерес у всеки. И същевременно цялата тази мъжка грубост влиза в силен конфликт с двете големи кафяви очи, побрали и видели толкова много неща за 61 години.

Ърнест Хемингуей
Getty Images

Животът на Хемингуей е една непрестанна борба. Битките, които води не свършват до последния му дъх. Всичко в този човек си противоречи. Най-голямото противоречие обаче е това, че това е мъж с душата на пеперуда и тялото на лъв. Онази пеперуда, която е толкова ефирна и усеща дори най-малкия повей на вятъра. Тази, която никога не лети в правя линия, винаги се лута, каца върху някое красиво цвете (в случая жена) за да създаде илюзията, че ще остане върху него вечно, а после за миг отново отлита. На другия полюс е огромният хищен лъв, който живее като цар на Саваната. Лъвът, който ходи бавно по нагорещената земя, убива безскрупулно, и предпочита да умре като цар, отколкото да позволи нещо да не се случи както той иска. Точно такъв е най-великият американски писател. Груб отвън и деликатен отвътре.

Първата битка е тази с майка му. Грейс Хол Хемингуей е музикант по професия. Майка на 4 деца  и амбициозна до краен предел, тя задължава Хемингуей да стане музикант. Когато е дете, тя го облича като момиче, за да прилича на сестра си. Отношенията между тях завинаги ще останат крехки, а в бъдеще синът й дори ще я нарече „кучка“. Типично в негов стил. Рязък и лаконичен. Като книгите му.

Ърнест Хемингуей
Getty Images

Всичко в романите на Хемингуей е изтръскано от ненужното, остава само същественото. Онова, което ще придвижи историята напред, ще хвърли светлина върху героите и ще накара читателя да настръхне. Всичко е толкова реално, че дори днес, в XXI век, имаш чувството, че циганката Пилар от „За кого бие камбаната“ ще излезе от страниците и ще насочи пушката си към теб. Мъжете са груби, водят войни, убиват се като кръвожадни зверове и са безскрупулни. Живеят като за последно, независимо дали убиват или правят любов. Също като създателя си, Робърт Джордан от „За кого бие камбаната“ преминава през крайности, за да докаже накрая, че никой мъж не е толкова силен. Че слабости има всеки, и че дори най-едрият и най-силният може да изчезне и да се погуби в собствената си вселена. Защото когато мъжът намери своята Мария, борбата престава да има значение.

Животът на Ърнест Хемингуей е един безкраен празник точно като заглавието на неговия автобиографичен роман, превърнал се в шедьовър. Геният на американската литература така и не завършва колеж. Започва кариерата си като журналист във вестник. Никога не се разделя с бурния си нрав. Иска да бъде част от въртележката, която върти света. През второто десетилетие на ХХ век тази въртележка е Втората световна война. Не го приемат в армията заради проблем с едното око, но успява да стане шофьор на линейка и за първи път среща ужаса, който години по-късно ще се отрази на страниците на „За кого бие камбаната“ и „Сбогом на оръжията“. Ранен е почти смъртоносно в крака, но след тежка операция се възстановява.

Ърнест Хемингуей
Getty Images

Приключенията в живота му следват едно след друго. След войната започва най-романтичният период в живота му. През 1921 г. със съпругата му, Хадли Ричардсън, се местят от Чикаго в Париж. Градът, който е в разцвета си през 20-те години, обещава на всяка бедна двойка само мизерия, несигурност, алкохол, бохемски живот… и любов. Хемингуей пише разкази и двамата живеят ден за ден. Тук се запознава със своите ментори Езра Паунд и Гертруд Стайн и заформя приятелство със Скот Фицджералд. След години бурният му нрав ще доведе дотам, че ще се скара с всички тях. Но през 20-те години животът е само „Безкраен празник“.

Слънцето в литературната му кариера изгрява през 1926 г. с публикуването на романа „И изгрява слънце“. Талантът на писателя е признат и следват десетилетия, в които той не спира да пътува и да пише. Изключение прави десетгодишната творческа пауза, но накрая, през 1952 г.,  е публикуван „Старецът и морето“. Книгата му донася Нобелова награда за литература.

Истината е, че този автор няма най-добра книга. Всичко от „И изгрява слънце“ до романите му издадени след смъртта му е най-добро. Всичко свети по своя уникален начин. „Безкраен празник“ например говори за лудостта на младостта и вярата, че морето наистина е до колене, „За кого бие камбаната“ е разказ за каузата на бореца и любовта, „Старецът и морето“ е борбата за оцеляване и приятелството… Геният живее навсякъде между хилядите изписани страници, написани на крак и редактирани с часове, докато бъдат намерени верните думи.

Ърнест Хемингуей
Getty Images

Битката със себе си. Вечната, най-важна, най-трудна и непрестанна – това е битката на Ърнест Хемингуей. Кой знае къде започва тя? Кой знае каква е причината за 61-годишната война в душата на писателя. Едва ли и той самият е знаел. Можем ли да кажем дори , че я е загубил? На 2 юли 1961г. Хемингуей се самоубива с любимата си пушка – „Винченцо Бернардели“. Това е краят на неговата борба, но дали е загуба?

Както пише Е.Е.Шмит в чудесния си роман „Оскар и розовата дама“, „Болестта е като смъртта – тя не е наказание, тя е факт.“ Самоубийството на Хемингуей е факт – физическият край на една личност, живяла бурен бохемски живот, опитала от всички сладости и гадости, които може да поднесе животът.

Трябва ли изобщо да има загуби и победи? Може би за Папа трябва. За всички хора на литературата обаче със сигурност е по-важно, че животът, благодарение на литературния му талант, е един безкраен празник, в който и слънце изгрява, и всички казваме сбогом на оръжията сред зелените хълмове на Африка, плачем и се смеем със „Старецът и морето“ и няма значение за кого бие камбаната. Защото тя бие за нас.

Благодарим ти, Папа!

 
 

Глиобластома: смъртна присъда ли е тази диагноза?

| от chronicle.bg, по Washington Post |

Миналата седмица сенаторът на Аризона, Джон Маккейн, беше диагностициран с глиобластома – един от най-агресивните видове рак на мозъка. Новината дойде като шок за всички американци. Маккейн е един от обичаните политици на САЩ. Водещи американски политици в момента изказват подкрепата си към Маккейн в борбата с болестта.

Какво обаче стои зад сложното название „глиобластома“?

Глиобластомата е агресивен вид рак, от който преди време починаха сенатор Едуард Кенеди и Бо Байдън, синът на бившия вицепрезидент на Америка Джоузеф Байдън.

Какви са нейните характеристики и възможните методи за лечение?

Глиобластомата е най-често срещаното злокачествено образувание на мозъка. Около 12 400 нови случая се очаква да възникнат през 2017 г. според American Brain Tumor Association. Заболяването е последната и най-опасна от 4-те вариации на атроцитомата – тумор, който се образува в звездообразните клетки, формиращи съединителната мозъчна тъкан. Понястоящем попада в списъка на нелечимите ракови заболявания.

Около 23 хил. възрастни, повечето мъже, ежегодно биват диагностицирани с различни видове рак на мозъка, по данни на сайта cancer.net. Заболяването засяга повече пациенти в третата възраст и по-малко млади. За разлика от повечето видове рак, злокачествените мозъчни тумори не се разпространяват в други части на тялото. Тяхната „атака“ се състои в засягането на функциите на тялото и съзнанието, в зависимост от това кои части от мозъка са засегнати.

Симптомите на глиобластомата най-често са припадъци, силни главоболия, замъглено зрение и съзнание. Ако туморът засяга частите от мозъка, които отговарят за физическата сила пациентът може да изпитва слабост в мускулите, проблеми с говора, понякога двойно зрение, и дори неспособност за разбиране на това, което чува. Често обаче тези симптоми са разпознати, когато вече е прекалено късно.

Въпросът, около който няма единодушно мнение, и над който медицината още работи, е как може да се лекува глиобластомата? Оперативният метод е единият вариант. При него се премахва колкото е възможно по-голяма част от тумора. Но микроскопичните ракови клетки засягат и здравата мозъчна тъкан около тумора, неподатливи са на премахване, и в по-късен етап слагат началото на ново злокачествено новообразувание. За премахването на тези клетки обикновено пациентите се подлагат на 6-седмична орална химиотерапия и лъчетерапия.

Понякога, при по-възрастните хора, курсът на лечение е скъсен до три седмици. След края на периода пациентите се подлагат на химиотерапия – процедурите се повтарят няколко пъти в месеца, в продължение на половин година.

Средната продължителност на живота след приключване на лечението е от 12 до 16 месеца, твърдят експертите. Но периодът винаги е различен при всеки пациент и на това влияят много фактори. Най-важният от тях е, къде в мозъка е разположен туморът и какви щети нанася по организма. Не повече от 30% от засегнатите живеят повече от две години и едва 10% живеят повече от 5 години. По данни на учените има пациенти, живели от 15 до 20 години след лечението, но това са изключения.

Възрастта играе ключов фактор при продължителността на живота. По-младите пациенти имат по-голям шанс. След това идва физическото състояние на пациента преди поставянето на диагнозата, и молекулярната структура на тумора.

В последните години се говори за имунотерапията и други модерни методики за лечение на глиобластомата. Нови методи, които подсилват имунната система, могат да подпомогнат лечението на някои видове рак, като меланома (вид рак на кожата), рак на белите дробове и рак на пикочния мехур. Въпреки че медицината непрестанно тества резултатите от имунотерапията при глиобластомата, засега тя не се нарежда сред методите на лечение.

Друг метод за лечение включва устройство, което праща променлив електрически ток в скалпа. Някои медицински центрове го използват, но той още не е масово разпространен. При него главата на пациента трябва да е обръсната, на нея се поставя въпросното устройство, наподобяващо каска, и то трябва да бъде носено в продължение на 18 часа. Това прави процедурата трудна и болезнена, особено при по-крехките пациенти.

Сенатор Едуард Кенеди беше диагностициран с глиобластома през май 2008 г., три дни след като получи мозъчен удар. Той незабавно се подлага на тричасова операция в Университета в Дюк. Умира през август 2009 г. на 77 години. Бо Байдън, най-големият син на вицепрезидента на САЩ, и главен прокурор на щата Делауеър, беше диагностициран през 2013 г, след което се подложи на операция, химиотерапия и лъчетерапия преди да се върне обратно на работа. Той умира пред май 2015 г. на 46 години.

 
 

Сара Хъкъби Сандърс е новият прессекретар на Белия дом

| от chronicle.bg |

Мястото на подалия оставка прессекретар на Белия дом Шон Спайсър ще бъде заето от неговия заместник Сара Хъкъби Сандърс, предаде Fox News.

„Заместник прессекретарят на Белия дом Сара Хъкаби Сандърс ще поеме неговите задължения“, заяви новоназначеният директор-комуникации на Белия дом Антъни Скарамучи.

Спайсър подаде оставка в знак на протест срещу назначаването на Скарамучи.

Шон Спайсър сподели пред ABC News, че се чувства „облекчен“, след като подаде оставка от поста на прессекретар на Белия Дом. На въпрос за причините за оттеглянето си той отговори, че „организационно Белият дом има нужда от ново начало”.

Спайсър беше много популярен сред журналистите в Съединените щати, които често му се подиграваха. Прочу се още в самото начало на работата си, когато преувеличи броя на хората, дошли на встъпването в длъжност на президента Тръмп.

Пресконфренциите му бяха осмивани от комедийните програми в Америка, а в отговор Спайсър започна да се появява все по-рядко пред телевизионните камери.