До Мордор* и назад

| от |

Аделина Марини

Първо един дисклеймър, провокиран от, за мен необяснимата, логика на мнозина в България да обожават вътре в страната да се оплакват, да плюят и да описват отвратителната ситуация, но в мига, когато това направи някой, който е напуснал родината, започват обвиненията в предателство, непатриотизъм, на какво основание, как така, нямаш право, спомни си откъде си тръгнала и пр. Та, всичките ми критики, споделяния на впечатления (мои и чужди), както и тази бележка не са предназначени да обиждат националната гордост, а да провокират към размисъл какво може да се направи по-добре и какво ужасно не е наред. Погледът отвън е винаги доста по-обективен (аксиома). Всеки от вас си избира сам дали да се включи към групата на тези, за които се отнася или да каже „това не е за мен, аз съм различен, затова не обобщавай“.

По-малко от 2 седмици след ходенето ми до София се наложи за 24 часа да отида пак по работа. Този път обаче водехме с нас двама хървати. Млади момчета, които ни вдъхновиха още по време на първата ни среща – с отношението им към работата, ангажиментите, непушачите, абеее цяла палитра от „ценности“, които мнозинството в България не разбират и не уважават. Те тръгнаха по-късно от нас от Загреб. Ние ги изчаквахме в София, за да вечеряме заедно и да се подготвим за срещата, за която отивахме. Още веднага след Белград обаче започнаха да ни звънят да ги напътстваме да не объркат накъде точно трябва да се движат. Бтв, точно в Белград с половинката се сменяме и той поема шофирането, защото аз отказвам да шофирам в тази част на света – шофьорската и техническа култура са сведени до pure survivalism, уважението към правила е напълно неразбираемо по тези ширини, а желанието да натриеш носа на някой тъпак, който се придържа към правилата е неустоимо. Та, чухме се на няколко пъти, за да ги упътим.

Трябва да кажа още в самото начало, че винаги се старая да не говоря с лошо за България. Не от някаква носталгична любов по родината, а защото на хората им е трудно да разберат защо човек може да е толкова отвратен и толкова силно да си мрази родното място. Не говори добре за мен, един вид :) Избирам обикновено извинителния ъгъл – комунизма, беднотията, влиянието на Русия и т.н. С хърватчетата досега сме обсъждали България единствено в контекста на това къде условията за бизнес са по-добри и като цяло България печели чисто номинално. Обяснявала съм им, че Хърватия е прекрасно място и че не разбирам какво не им харесва в Загреб, както и че трябва да са щастливи къде живеят, въпреки доста по-неблагоприятната бизнес-среда.

Като се видяхме на вечеря, едното момче започна с думите „Сега разбирам какво имахте предвид. Загреб е наистина прекрасно място“. Първият им културен шок настъпва още след слизането от магистралата при Ниш, но се задълбочава с влизането в България – страна-членка на ЕС от 2007-а година (не че това значи нещо, но у хората създава очаквания, че предстои нещо поне малко приближаващо се до Германия). В България ги поразява тоталният мрак, пустошта, неадекватната маркировка и знаци. Липсата на достатъчно упътващи табели. Бяха озадачени, че не са видели нито една табела на хотела, който им намерихме в центъра на София (доста симпатичен впрочем). На следващия ден тези дребни за широкоскроената българска душа, която вика и крещи с пълно гърло „Е, какво толкова?“, неща се превърнаха в абсолютен шок и неразбиране, след като момчетата се сблъскаха с шофьорската и изобщо всякаква култура в София. Недоумяваха как така има толкова скъпи автомобили при положение, че беднотията е очеизвадна. Защо хората са толкова агресивни? Свършихме си работата и плановете бяха те да си тръгнат веднага, а ние имахме да свършим още 1-2 нещица преди да си тръгнем на обратно. Те обаче поискаха да си тръгнем заедно, за да не губят време, ако се загубят в търсене на пътя за Калотина. На няколко пъти се губехме в тежкия софийски трафик в 6 часа вечерта на Тодор Александров, защото неудържимата българска природа постоянно се опитваше да ги стъпче, прескочи, избута, изобщо да ги накара да изчезнат от пътя. Всичко това съчетано с постоянно друс-друс, изгубване на ориентация дали си в правилната лента, защото маркировка почти няма или е нелогична, странното устройство на движението, което оставя цяла една лента свободна за завой надясно например, но от която масово коли продължават направо, избутвайки останалите, защото няма място напред за тях. Предреждане, клаксони, зли погледи, жестикулации, пълен хаос, шум, прах, смрад. На няколко пъти бяха останали с впечатление, че или нас ще ни ударят, или тях. Криво-ляво се добрахме до границата, но оттам до Ниш ситуацията само се влошаваше със залеза на слънцето (на всички ни желанието беше да успеем да стигнем до магистралата преди да се стъмни, но, уви, не успяхме). Изпреварвания на забранени участъци, нелогични и резки ограничения на скоростта; докато изпреварваш, изпреварваният дава газ, масово каране на дълги или с нерегулирани фарове, странни превозни средства от началото на автомобилната индустрия, които будят недоумение как изобщо са в движение …

На първата бензиностанция OMV след Ниш спряхме за почивка и вечеря. Очите им бяха широко отворени и не им се приказваше. Имаше само няколко възгласа, които започваха с: „Абе видяхте ли го това/този/онова …“ и не завършваха. До Белград, където се сменихме с моя партньор, ми беше свит стомахът от огромния стрес. Изпреварвам белградско беемве, защото се движи по-бавно от мен, но той започва да дава газ и така до 180 км/ч. Накрая успявам да го изпреваря, след мен успяват и хърватите, но тогава той светва дългите и ни изпреварва нас. Или пък изпреварва те някакъв автомобил, като ти почва от задния калник, фичва се отпред и рязко натиска спирачки, защото всъщност е дошъл неговият изход от магистралата. Или пък изпреварваш малко фиатче, което, естествено дава газ, но зад теб се появява поредния сърбин, който ти светка, докато ти се стараеш да останеш на пътя в остър завой със сбъркан вираж и асфалт от Титово време. Очите ти сълзят и смъдят от отсрещните фарове на дълги или тези, които зад теб карат с включени светлини за мъгла, единия фар ти изгаря ретината, а другият не свети.

Влизането в Хърватия ми донесе успокоение. Почувствах се у дома. Изведнъж магистралата стана „скучна“, информационно наситена и сигурна. Шофьорската култура рязко се промени и нещата станаха предвидими. Чухме се с нашите хърватски спътници на няколко пъти до Загреб, за да се уверим едни други, че сме добре и че сме щастливи, че сме си у дома. За пореден път се изненадах, че изобщо им пука. Те се прибраха в къщи с вече  ясното съзнание, че живеят в европейска държава. Мислех си да ги заплаша, че ако още веднъж чуя лоша дума за страната им, ще ги върна в Мордор, но знам, че няма нужда. Това са първите хървати от новите ни познанства, които вече разбират добре защо сме решили да емигрираме в тяхната страна.

Сигурна съм, че много от вас, ако сте стигнали дотук в четенето, ще си кажат, че това са някакви префърцунени и претенциозни лигльовци, които се правят на интересни. Какво толкова, че няма осветление, нали асфалтът е добър! И как така не могат да се ориентират накъде да карат?! Трябва да си тъп да не може да стигнеш до София без напътствие. Къде-къде по-важни неща има от такива дреболии. Само че отношението към детайлите показва мисъл за последиците, за другите, за логиката на нещата, показва отношение към хората и тяхната сигурност. Е, точно това липсва в България и в Сърбия, впрочем. Сигурна съм, че тази бележка няма да е от най-четените, заради различията ни в разбирането за Онези цици, за това защо е хубаво да се спазват правилата и купища други неща. За сметка на това обаче получих още едно доказателство, че човек трябва да живее там, където схващанията му не го правят малцинство, а са преобладаващи. Там, където се изненадваш от това, че в опърпана и раздърпана София има ужасяващо скъпи коли. И там, където човекът е важен, а не колата, ханцунга, обувките или очилата.

 
 

Тайният двойник на Ема Уотсън

| от chronicle.bg |

 Изглежда, че всеки на Земята има своя двойник. Някъде там. Някои имат късмета да се срещнат с двойниците си, докато други остават в неведение за „изгубените си близнаци”.

Разбира се, най-често обръщаме внимание на хора, които приличат поразително на звездите. В този случай говорим за Ема Уотсън, или по-скоро за нейната двойничка.

Запознайте се с Кари Люис – майката от Индиана, която прилича поразително на любимата ни Хърмаяни.

Съдейки по профила й в Instagram, който наброява повече от 14 000 последователи, Кари е луда по cosplay и обожава да използва, в най-позитивния смисъл на думата, приликата си с Уотсън.

Кари пуска редица снимки, в които се преобразява не само в магьосница от Ходуортс, но и в една от последните роли на Ема Уотсън – тази от „Красавицата и звярът”.

„Не знаех коя е Ема Уотсън, когато няколко момичета за първи път ми казаха, че приличам на Хърмаяни Грейнджър. Не знаех и коя е Хърмаяни, тъй като това се случи горе-долу, когато излезе първият филм за Хари Потър. Така започнах да чета книгите и някак си нямаше как да не ми харесат. Супер е, че приличам на Хърмаяни, защото винаги съм се отъждествявала с героинята, докато четях книгите”, споделя Кари.

Вижте повече в галерията и се опитайте да разпознаете коя е Кари и коя Ема.

 
 

Бруклин Декър и Анди Родик очакват второ дете

| от chronicle.bg по БТА |

Актрисата и модел Бруклин Декър и тенисистът Анди Родик ще стават родители за втори път.

За щастливото събитие е намекнал лично 34-годишният Родик на церемонията за въвеждането си в Залата на славата на тениса.

Изразявайки възхищението от съпругата си, Анди Родик, цитиран от И!Нюз, е споделил: „Ханк някой ден ще осъзнае какъв късметлия е. Дъщеря ни, която е на път, също ще разбере, че има най-добрата майка на Земята“.

Ханк е 21-месечният син на Родик и 30-годишната Бруклин Декър, които са семейство от 2009 г..

В галерията може да видите снимки на прекрасната Бруклин Декър.

 
 

Президентът основа собствена модна линия – „БОСС“

| от |

Президентът Румен Радев основа своя собствена модна линия, наречена „БОСС“. Фешън колекцията ще съчетава български народни мотиви с кришнарски елементи и ще залага на естественото излъчване, подчертаната голота и дружбата между източноправословните модни патерни и кришнарските модни елементи.

След мощния отзвук в социалните мрежи на президентската снимка от двора на резиденция „Бояна“, на която Радев е бос с потник на трайбъл символи, съпругата му е получила пиарски инсайт и двамата заедно са основали новата марка.

„И двамата смятаме, че президентската длъжност не опира само до водене на адекватна политика, а и до даване на пример на народа, включително в направления като мода, стил и етикет. Затова решихме да направим свой собствен бранд, който да вдъхновява българите да се обличат удобно през лятото“, коментира Десислава Радева.

Стартирането на модната линия съвпадна със среща на генерал Радев с разгневените нудисти от плаж „Делфин“. Президентът подкрепи хората в устрема им да не затварят телата си в железния обръч на банските костюми и направи обръщение към нацията, в която призова българите „да бъдат себе си“ и да не се притесняват да показват тези части от телата си, които харесват.

Относно негативните коментари във Facebook, в които раздразнителни от жегата хора подметнаха, че президентът прилича на тираджия, водачът на народа коментира така:

„Не смятам, че ходенето на босо е някакъв грях. Още народната певица Роси Кирилова призоваваше феновете си да ходят боси по асфалта, кришнарите се доближават до слънцето през контакта на кожата със земята, а нестинарите са едни от най-уважаваните хора на плаж Нестинарка. Живеем в демократична държава и правото на разголване трябва да се уважава“.

На въпрос от буден журналист дали същото право на разголване се отнася и до 14-годишната дъщеря на Орхан Мурад – Сузи, която скандализира моралните българи в предизвикателен видеоклип, президентът отговори така:

„Човек трябва да прави това, което обича. Наречете ме популист и народняк, но не намирам нищо нередно в това едно дете да осъществи мечтата си да туърква от отворения прозорец на БМВ пред погледите на татуирани бургаски батки. Всеки трябва да следва мечтите си, защото в противен случай рискува да остане емоционално бос.“

 
 

Индия е третата държава с най-много тероризъм в света

| от chronicle.bg |

Индия измести Пакистан като третата страна в списък с държави с най-много терористични нападения в света, съобщава „Times of India“, позовавайки се на доклад на Държавния департамент на САЩ.

Данните, анализирани от национален консорциум за изследване на тероризма, който работи с Държавния департамент на САЩ, разкриват, че Индия заема трето място след Ирак и Афганистан по най-смъртоносни терористични нападения. Преди третата позиция се заемаше от Пакистан.

От 11 072 терористични атаки в света през 2016 г., в Индия са извършени 927, 16% повече от 2015 г. (798). Също процентът на загиналите хора в Индия е нараснал със 17% от 289 през 2015 г. до 337 тази година, докато броят на ранените се е увеличил от 500 през 2015 г. до 636 миналата година.

В същото време терористичните атаки в Пакистан са намалели с 27 на сто до 734 през 2016 г. от 1 010 през 2015 г.

В анализа като третата най-опасна терористична организация е посочена Naxals. Тя е след ДАЕШ („Ислямска държава“), талибаните и пред „Боко харам“.

Около 55% от всички атаки са извършени в Ирак, Афганистан, Индия, Пакистан и Филипините. Засегнати са общо 104 държави. 75% от смъртните случаи са в Ирак, Афганистан, Сирия, Нигерия и Пакистан.

Като цяло през 2016 г. в световен мащаб има спад на терористичните нападения с 9% (11 072) в сравнение с 12 121 през 2015 г. Има и спад на смъртните случаи с 13% през 2016 г. (25 621) в сравнение с 2015 г. (29 424).