До Бразилия като за Световно
Таня Жотева
Да отидеш в страна като Бразилия е истинска мечта на много хора. Да отидеш в Бразилия по време на Световното по футбол – неописуемо. Повече от 6 месеца брояхме дните до 10 юни, докато не се качихме на самолета за дългите 12 часа, но мисълта, че отиваме в Рио де Жанейро някак си стопи умората и дискомфорта. В 4 сутринта в деня на откриването – 11 юни, бяхме там. Още с първите крачки в Бразилия разбираш какво е за хората Играта тук! Всички местни са с екипите на националния отбор и с номер 10 на гърба. Номерът на Пеле и на новата звезда – Неймар. Неугледното летище ни посрещна с реклами, плакати, жълто-зелени нюанси навсякъде.
От летището до Копакабана, където беше нашият хотел, стигнахме с shuttlebus за по 12 реала на калпак. Автобусът мина през няколко фавели (кварталите на бедните, познати от филмите за Бразилия). Беше все още тъмно и изглеждаше изключително неприятно. На изгрев бяхме на Копакабана и оставяхме раниците си в хотела. Английският език е предизвикателство тук. Никой не говори, всеки си дърдорка на португалски… Дори в хотелите не се знаят основни думи…
…
Във всеки от градовете-домакини има изградена фен-зона с големи плазми, бира, танци и усмивки. И Футбол!!! В Рио фен-зоната беше на Копакабана и директно се насочихме натам. Имаше стотици хиляди хора от всякакви държави. Всеки от тях с номера си, в добро настроение и с желание да гледа мача. Преобладаваха хора от Южна Америка, като всички бяха изключително колоритни. Бразилците бяха излезли дори с бебета, кучета… Въобще нямаше живи същества по домовете. Всичко беше навън да гледа мача с хърватите. Това беше един от първите моменти, в които ужасно много ни се прииска България да беше сред страните, играещи в надпреварата. Гледайки всички хора, дошли от целия свят, се замислихме как българите, с емоционалността ни и колорита ни, щяхме да се впишем в този празник на футбола. Носехме българския флаг и аз на бърза ръка сe увих в него. Реших, че е редно да се види, че и нас ни има там. Българското ни знаме привлече интереса на няколко групи от фенове, като колумбийци дори пожелаха да се снимат с нас, защото не са виждали хора от нашата страна. Чилийци и хондурасци също разпознаха флага ни!
…
Времето беше неприятно. Облаци и мъгла над статуята на Христос. Все пак решихме да се качим до най-известната Божа статуя. Хванахме градския транспорт (автобус 583 от Копакабана) и стигнахме до влакчетата, които те откарват на върха за 20-на минути. По пътя се разкриват много и все красиви гледки на Рио. Пътувахме с група гърци, които бяха убедени в победата над Колумбия в първия си мач от турнира. Имаха си дори тромпетист, който за зла беда беше седнал до нас и не спря да надува инструмента…
Гледка горе нямаше. Имаше мъгла. Трябваше да изчакаме около 2 часа (в които пихме сок от странния плод асай), за да се разсее поне малко и да хванем част от Рио с фотоапарата. Направихме няколко снимки. Освен нас, както може да се предположи, беше пълно с туристи, огромна част от тях с футболните фланелки на държавата си. Пяха песни, снимаха се на групи за спомен, футболът и Христос бяха едно, а ми се щеше да им напомня, че Господ е българин 🙂
…
На следващия ден изпълнихме моята част от разходката из Рио – плажовете. Пуснахме се по цялата крайбрежна алея на Копакабана, през Апроадор (известен като едно от най-посещаваните места за сърфисти) до Ипанема. За мен беше просто прекрасно. За втори път през живота си бях на Атлантическия бряг, само че в другото полукълбо. Пихме по кайпириня в ресторанта, където е написана песента „A Girl From Ipanema“.
Жените! Много, красиви и пищни. Точно, каквито са ни описвали песните, филмите…
След Garota de Ipanema (мястото с песента) вече беше станало около 14.00 ч. Бяхме решили, че ще видим залеза над Рио от планината Pao de Acucar (Sugarloaf mountain) . Времето беше ясно и щяхме да се изкефим на Рио в пълния му блясък, от високо. Влакчетата за Захарната планина, както май се превежда на български, са на пешеходно разстояние (около 30 мин) от Копакабана. Залезите тук са ранни. Все пак са най-кратките зимни дни и още в 17.30 е тъмно.
Две влакчета те качват, за да видиш прекрасната гледка от върха на планината. Още от първото виждаш голяма част от Рио – небостъргачи, плажове, фавели, статуята на Христос отсреща, всички островчета и планинки.
От второто гледката се разширява съвсем. Това, което се вижда от Захарната планина над Рио на залез не може да се сравни с нищо, което съм видяла в живота си. Слънцето се скри зад планините на запад и остави небето червено, с розови отенъци, за около половин час. От толкова високо ставаш свидетел на огромната разлика в начина на живот в Рио. Виждаш стотиците фавели, пръснати на безбожно красиви места из града, сгушени между хълмовете и свършващи буквално на бреговете на океана. Виждаш елитни квартали, чийто къщи, големи като дворци, всяка със собствен басейн, са се отделили от шума на града. Виждаш огромни небостъргачи и неизмазани порутени къщи… Но гледката спира дъха!
…
Така след 3 нощи в Рио, трябваше да си тръгнем. Градът е забележителен. Не мога да го сравня с нищо, на което съм ставалa свидетел в живота си. И ако е вярно, че или обичаш или мразиш Рио… Нашият избор е любовта…
Град Салвадор е бил столица на Бразилия в миналото. Населението е около 2.6 милиона души, повечето от които чернокожи. В миналото португалците са преселили голяма част от хората от африканските си колонии точно в Салвадор, защото е нямало кой да работи по плантациите в район Баия. Това е оставило сериозен белег в културата и етническия състав на Салвадор.
На летището ни чакаше кола от хотела, който бяхме резервирали. Като истински звезди, след известно забавяне от страна на шофьора ни (обяснено обстоятелствено на португалски, разбира се), най-накрая се качихме и потеглихме.
Салвадор не е прекрасна гледка. В града има само фавели и малко бизнес сгради, обградени с още фавели. Единствената прилично изглеждаща част се оказа историческият център Пелоуриньо. Но първото ни впечатление за него също хич не беше добро.
…
Вече се свечеряваше когато се разходихме по павираните улици на Пелоуриньо. Тук, преди доста вече години, Кралят на попа Майкъл Джексън е снимал част от клипа към песента You Dont Care About Us. Групата Olodum също участва във видеото и до днес не са загубили популярността си сред фенове и местни. Имаше тяхно участие, но ние не успяхме да го видим заради многото желаeщи да се насладят на шарените им барабани.
…
Цялата култура, дори на сувенири и дрехи в Салвадор е повлияна от Африка. Свят много различен за мен. Въпреки опасностите, за които сме предупредени, че дебнат на всяка грешно взета улица (трудно може да стане това, ако имаш и малко съзнание – „безопасните улици“ са украсени празнично, докато там „където местните спят“ са голи като пушки), харесахме много централната част на Салвадор. Нямахме търпение да дойде утре и да видим първия си мач на Световно първенство – Германия – Португалия!
Събудихме се в бутиковото хотелче и слязохме за закуска. Беше обилна и съставена от непознати за нас плодове (имаше фреш от асерола, както и нарязана гуяба). Съдържателят на хотела, изключително мил човечец от Франция, ни каза че в 11.00 часа във фоайето се събира група, която ще тръгне към стадиона. За жалост, до тогава ние трябваше да сме си събрали багажа, защото останалите ни нощувки в Салвадор бяха в друг хотел.
В 10.30 вече бяхме долу и оставяхме раниците си в стаята за багаж. Австралийчето Шон повеждаше групата към стадион „Арена Фонте Нова“, който се оказа на пешеходно разстояние. По центъра имаше много германци. Бяха навсякъде. Нямаше хора, за които да няма билети, каквито щяхме да видим с хиляди няколко дни по-късно в Сао Паоло, за мача на Уругвай с Англия.
Консумацията на алкохол на стадиона е разрешена, заради натиск от един от спонсорите на ФИФА – Будвайзер. Това е едно от нещата, за които почти всеки фен си мечтае – да гледаш хубава игра и да пиеш ледено пиво. Взехме си по бира и час преди началото на мача вече бяхме на трибуните. Постепенно той се изпълваше с хора. Германците преобладаваха. Аз отидох за бира, а Христо се заговори с англичаните за обичайните неща. Ние за кой отбор сме, откъде сме, за Стоичков, естествено, за Кристиано Роналдо и за загубата на Англия от Италия преди 2 дни. Момчетата имаха добра футболна култура, защото знаеха и Лечков, Балъков и Костадинов. Но не това ме порази. А когато обърнахме разговора към България с единия англичанин… Разказа ни, че е бил в България и Христо го прекъсна..
– На Слънчев бряг, нали?
– Не. Един мой приятел, американец, трябваше да работи в България за няколко месеца. Там той срещна момиче и след известно време се ожени.
– Хм, не е нетипична история. И какво?
– Та ходихме на типична българска сватба в Шумен и после на море във Варна…
– Бил си в Шумен?!?!?
– Да. Означава “noisy”, нали?
Е, тук вече Христо зяпна. На 10000 километра, в град, който е пълен с африкански преселници, да гледаме мач от световното първенство между Германия и Португалия, а до нас да седнат англичани, които са били в Шумен на сватба. Оставаше да каже, че знае за знамето “Шумен мрази Ц(Ка”.
…
Мога да заключа, че Бело Оризонте е една от приятните изненади на нашето пътуване. Симпaтичен град, както местните се изразяват, със сигурност не е туристическа дестинация, но е приятен за разходки, с хубави заведения, с хубав местен отбор и приятни, дружелюбни хора.
Много обичам да използвам клишето „светът е малък“, но наистина е така, и това, че имахме познати в Бело Оризонте, го потвърждава. Малко преди да тръгнем за Бразилия, дъщерята на семейни приятели на моите родители, с която съм израснала от малка, случайно ми звънна, заприказвахме се и от дума на дума се оказа, че има роднини в Бело! Абсолютен късмет. Веднага разменихме координати с неин братовчед, Габриел, и с неговата прекрасна приятелка Присцила. От момента, в който се видяхме с тях пред нашия хотел, те изцяло поеха грижата за нас, буквално. Бяха толкова мили, толкова добри и сърдечни, че веднага ни спечелиха, с топлото си отношение и искрена радост, че ни виждат и че сме в техния град. Заведоха ни на места, които нямаше да видим сами, на онези скрити и непопулярни точки в града, които само местен може да ти покаже. Имахме хиляди въпроси да им зададем, за всичко онова, което ни беше впечатлило или изненадало, за живота на бразилците извън Световното. Говорихме много за протестите срещу провеждането на форума в тяхната страна, за многото и до голяма степен неразрешими проблеми, с които се сблъскват ежедневно милиони бразилци. И Габриел, и Присцила са идвали в България и говорихме много за това какво още трябва да видят. Мечта на Габриел е да види сняг, защото това не се е случвало досега. Ноември ще дойдат при нас за 4 дни и вече стискаме палци да има снежна приказка тогава.
…
Един ден и един полет по-късно бяхме отново в Рим, където започнахме преди 12 дни.. Нереално ни е още. Това бяха нашите дни .. Запознахме се с толкова много хора, от целия свят, които няма да видя повече, дори не им знам имената (с малки изключения), но заедно крещяхме и псувахме по време на мачовете, всеки по негово си; бяхме на места, за които всичко е казано/снимано, и пак ти спират дъха на живо; гледахме двама от най-великите футболисти за всички времена на живо; влязохме в дома на бразилци и се почувствах като вкъщи, толкова сърдечни, добри и топли хора бяха; с Ицката се смяхме до рев, неведнъж, дразнихме се един на друг супер много, измислихме си песнички един за друг, напихме се доволно на няколко пъти, щастливяхме си; по време на всички полети, които изминахме, успях да се доубедя колко е прекрасна Джейн Остин; всичко е футбол, светът е футбол там, в другото полукълбо, в страната, където хората са щастливи, и безумно бедни; никога не съм виждала такава любов към играта, много повече от спорт, това е важната съставка, която прави света им още по-шарен, по-зелено-жълт. Няма по-невероятен подарък от този, който моето момче ми направи – подари ми прекрасни дни, нови хоризонти и поредните спомени, натрупани заедно сега напред само, до следващите неща, за които всъщност живеем!
