До Бразилия като за Световно

| от | |

Таня Жотева

Да отидеш в страна като Бразилия е истинска мечта на много хора. Да отидеш в Бразилия по време на Световното по футбол – неописуемо. Повече от 6 месеца брояхме дните до 10 юни, докато не се качихме на самолета за дългите 12 часа, но мисълта, че отиваме в Рио де Жанейро някак си стопи умората и дискомфорта. В 4 сутринта в деня на откриването – 11 юни, бяхме там. Още с първите крачки в Бразилия разбираш какво е за хората Играта тук! Всички местни са с екипите на националния отбор и с номер 10 на гърба. Номерът на Пеле и на новата звезда – Неймар. Неугледното летище ни посрещна с реклами, плакати, жълто-зелени нюанси навсякъде.

От летището до Копакабана, където беше нашият хотел, стигнахме с shuttlebus за по 12 реала на калпак. Автобусът мина през няколко фавели (кварталите на бедните, познати от филмите за Бразилия). Беше все още тъмно и изглеждаше изключително неприятно. На изгрев бяхме на Копакабана и оставяхме раниците си в хотела. Английският език е предизвикателство тук. Никой не говори, всеки си дърдорка на португалски… Дори в хотелите не се знаят основни думи…

Във всеки от градовете-домакини има изградена фен-зона с големи плазми, бира, танци и усмивки. И Футбол!!! В Рио фен-зоната беше на Копакабана и директно се насочихме натам. Имаше стотици хиляди хора от всякакви държави. Всеки от тях с номера си, в добро настроение и с желание да гледа мача. Преобладаваха хора от Южна Америка, като всички бяха изключително колоритни. Бразилците бяха излезли дори с бебета, кучета… Въобще нямаше живи същества по домовете. Всичко беше навън да гледа мача с хърватите. Това беше един от първите моменти, в които ужасно много ни се прииска България да беше сред страните, играещи в надпреварата. Гледайки всички хора, дошли от целия свят, се замислихме как българите, с емоционалността ни и колорита ни, щяхме да се впишем в този празник на футбола. Носехме българския флаг и аз на бърза ръка сe увих в него. Реших, че е редно да се види, че и нас ни има там.  Българското ни знаме привлече интереса на няколко групи от фенове, като колумбийци дори пожелаха да се снимат с нас, защото не са виждали хора от нашата страна. Чилийци и хондурасци също разпознаха флага ни!

Времето беше неприятно. Облаци и мъгла над статуята на Христос. Все пак решихме да се качим до най-известната Божа статуя. Хванахме градския транспорт (автобус 583 от Копакабана) и стигнахме до влакчетата, които те откарват на върха за 20-на минути. По пътя се разкриват много и все красиви гледки на Рио. Пътувахме с група гърци, които бяха убедени в победата над Колумбия в първия си мач от турнира. Имаха си дори тромпетист, който за зла беда беше седнал до нас и не спря да надува инструмента…

Гледка горе нямаше. Имаше мъгла. Трябваше да изчакаме около 2 часа (в които пихме сок от странния плод асай), за да се разсее поне малко и да хванем част от Рио с фотоапарата. Направихме няколко снимки. Освен нас, както може да се предположи, беше пълно с туристи, огромна част от тях с футболните фланелки на държавата си. Пяха песни, снимаха се на групи за спомен, футболът и Христос бяха едно, а ми се щеше да им напомня, че Господ е българин :)

На следващия ден изпълнихме моята част от разходката из Рио – плажовете. Пуснахме се по цялата крайбрежна алея на Копакабана, през Апроадор (известен като едно от най-посещаваните места за сърфисти) до Ипанема.  За мен беше просто прекрасно. За втори път през живота си бях на Атлантическия бряг, само че в другото полукълбо. Пихме по кайпириня в ресторанта, където е написана песента „A Girl From Ipanema“.

Жените! Много, красиви и пищни. Точно, каквито са ни описвали песните, филмите…

След Garota de Ipanema (мястото с песента) вече беше станало около 14.00 ч. Бяхме решили, че ще видим залеза над Рио от планината Pao de Acucar (Sugarloaf mountain) . Времето беше ясно и щяхме да се изкефим на Рио в пълния му блясък, от високо. Влакчетата за Захарната планина, както май се превежда на български, са на пешеходно разстояние (около 30 мин) от Копакабана. Залезите тук са ранни. Все пак са най-кратките зимни дни и още в 17.30 е тъмно.

Две влакчета те качват, за да видиш прекрасната гледка от върха на планината. Още от първото виждаш голяма част от Рио – небостъргачи, плажове, фавели, статуята на Христос отсреща, всички островчета и планинки.

От второто гледката се разширява съвсем. Това, което се вижда от Захарната планина над Рио на залез не може да се сравни с нищо, което съм видяла в живота си. Слънцето се скри зад планините на запад и остави небето червено, с розови отенъци, за около половин час. От толкова високо ставаш свидетел на огромната разлика в начина на живот в Рио. Виждаш стотиците фавели, пръснати на безбожно красиви места из града, сгушени между хълмовете и свършващи буквално на бреговете на океана. Виждаш елитни квартали, чийто къщи, големи като дворци, всяка със собствен басейн, са се отделили от шума на града. Виждаш огромни небостъргачи и неизмазани порутени къщи… Но гледката спира дъха!

Така след 3 нощи в Рио, трябваше да си тръгнем. Градът е забележителен. Не мога да го сравня с нищо, на което съм ставалa свидетел в живота си. И ако е вярно, че или обичаш или мразиш Рио… Нашият избор е любовта…

Град Салвадор е бил столица на Бразилия в миналото. Населението е около 2.6 милиона души, повечето от които чернокожи. В миналото португалците са преселили голяма част от хората от африканските си колонии точно в Салвадор, защото е нямало кой да работи по плантациите в район Баия. Това е оставило сериозен белег в културата и етническия състав на Салвадор.

На летището ни чакаше кола от хотела, който бяхме резервирали. Като истински звезди, след известно забавяне от страна на шофьора ни (обяснено обстоятелствено на португалски, разбира се), най-накрая се качихме и потеглихме.

Салвадор не е прекрасна гледка. В града има само фавели и малко бизнес сгради, обградени с още фавели. Единствената прилично изглеждаща част се оказа историческият център Пелоуриньо. Но първото ни впечатление за него също хич не беше добро.

Вече се свечеряваше когато се разходихме по павираните улици на Пелоуриньо. Тук, преди доста вече години, Кралят на попа Майкъл Джексън е снимал част от клипа към песента You Dont Care About Us. Групата Olodum също участва във видеото и до днес не са загубили популярността си сред фенове и местни. Имаше тяхно участие, но ние не успяхме да го видим заради многото желаeщи да се насладят на шарените им барабани.

Цялата култура, дори на сувенири и дрехи в Салвадор е повлияна от Африка. Свят много различен за мен. Въпреки опасностите, за които сме предупредени, че дебнат на всяка грешно взета улица (трудно може да стане това, ако имаш и малко съзнание – „безопасните улици“ са украсени празнично, докато там „където местните спят“ са голи като пушки), харесахме много централната част на Салвадор. Нямахме търпение да дойде утре и да видим първия си мач на Световно първенство – Германия – Португалия!

Събудихме се в бутиковото хотелче и слязохме за закуска. Беше обилна и съставена от непознати за нас плодове (имаше фреш от асерола, както и нарязана гуяба). Съдържателят на хотела, изключително мил човечец от Франция, ни каза че в 11.00 часа във фоайето се събира група, която ще тръгне към стадиона. За жалост, до тогава ние трябваше да сме си събрали багажа, защото останалите ни нощувки в Салвадор бяха в друг хотел.

В 10.30 вече бяхме долу и оставяхме раниците си в стаята за багаж. Австралийчето Шон повеждаше групата към стадион „Арена Фонте Нова“, който се оказа на пешеходно разстояние. По центъра имаше много германци. Бяха навсякъде. Нямаше хора, за които да няма билети, каквито щяхме да видим с хиляди няколко дни по-късно в Сао Паоло, за мача на Уругвай с Англия.

Консумацията на алкохол на стадиона е разрешена, заради натиск от един от спонсорите на ФИФА – Будвайзер. Това е едно от нещата, за които почти всеки фен си мечтае – да гледаш хубава игра и да пиеш ледено пиво. Взехме си по бира и час преди началото на мача вече бяхме на трибуните. Постепенно той се изпълваше с хора. Германците преобладаваха.  Аз отидох за бира, а Христо се заговори с англичаните за обичайните неща. Ние за кой отбор сме, откъде сме, за Стоичков, естествено, за Кристиано Роналдо и за загубата на Англия от Италия преди 2 дни. Момчетата имаха добра футболна култура, защото знаеха и Лечков, Балъков и Костадинов. Но не това ме порази. А когато обърнахме разговора към България с единия англичанин… Разказа ни, че е бил в България и Христо го прекъсна..

– На Слънчев бряг, нали?

– Не. Един мой приятел, американец, трябваше да работи в България за няколко месеца. Там той срещна момиче и след известно време се ожени.

– Хм, не е нетипична история. И какво?

– Та ходихме на типична българска сватба в Шумен и после на море във Варна…

– Бил си в Шумен?!?!?

– Да. Означава “noisy”, нали?

Е, тук вече Христо зяпна. На 10000 километра, в град, който е пълен с африкански преселници, да гледаме мач от световното първенство между Германия и Португалия, а до нас да седнат англичани, които са били в Шумен на сватба. Оставаше да каже, че знае за знамето “Шумен мрази Ц(Ка”.

Мога да заключа, че Бело Оризонте е една от приятните изненади на нашето пътуване. Симпaтичен град, както местните се изразяват, със сигурност не е туристическа дестинация, но е приятен за разходки, с хубави заведения, с хубав местен отбор и приятни, дружелюбни хора.

Много обичам да използвам клишето „светът е малък“, но наистина е така, и това, че имахме познати в Бело Оризонте, го потвърждава. Малко преди да тръгнем за Бразилия, дъщерята на семейни приятели на моите родители, с която съм израснала от малка, случайно ми звънна, заприказвахме се и от дума на дума се оказа, че има роднини в Бело! Абсолютен късмет. Веднага разменихме координати с неин братовчед, Габриел, и с неговата прекрасна приятелка Присцила. От момента, в който се видяхме с тях пред нашия хотел, те изцяло поеха грижата за нас, буквално. Бяха толкова мили, толкова добри и сърдечни, че веднага ни спечелиха, с топлото си отношение и искрена радост, че ни виждат и че сме в техния град. Заведоха ни на места, които нямаше да видим сами, на онези скрити и непопулярни точки в града, които само местен може да ти покаже. Имахме хиляди въпроси да им зададем, за всичко онова, което ни беше впечатлило или изненадало, за живота на бразилците извън Световното. Говорихме много за протестите срещу провеждането на форума в тяхната страна, за многото и до голяма степен неразрешими проблеми, с които се сблъскват ежедневно милиони бразилци. И Габриел, и Присцила са идвали в България и говорихме много за това какво още трябва да видят. Мечта на Габриел е да види сняг, защото това не се е случвало досега. Ноември ще дойдат при нас за 4 дни и вече стискаме палци да има снежна приказка тогава.

Един ден и един полет по-късно бяхме отново в Рим, където започнахме преди 12 дни.. Нереално ни е още. Това бяха нашите дни .. Запознахме се с толкова много хора, от целия свят, които няма да видя повече, дори не им знам имената (с малки изключения), но заедно крещяхме и псувахме по време на мачовете, всеки по негово си; бяхме на места, за които всичко е казано/снимано, и пак ти спират дъха на живо; гледахме двама от най-великите футболисти за всички времена на живо; влязохме в дома на бразилци и се почувствах като вкъщи, толкова сърдечни, добри и топли хора бяха; с Ицката се смяхме до рев, неведнъж, дразнихме се един на друг супер много, измислихме си песнички един за друг, напихме се доволно на няколко пъти, щастливяхме си; по време на всички полети, които изминахме, успях да се доубедя колко е прекрасна Джейн Остин; всичко е футбол, светът е футбол там, в другото полукълбо, в страната, където хората са щастливи, и безумно бедни; никога не съм виждала такава любов към играта, много повече от спорт, това е важната съставка, която прави света им още по-шарен, по-зелено-жълт. Няма по-невероятен подарък от този, който моето момче ми направи – подари ми прекрасни дни, нови хоризонти и поредните спомени, натрупани заедно сега напред само, до следващите неща, за които всъщност живеем!

 
 

Истинските локации на Game of Thrones

| от chronicle.bg |

Едно от хилядите неща, заради които обожаваме Game of Thrones е неговата атмосфера, която напълно  поглъща и пренася в измислената реалност на воюващите благороднически родове, огромните тъмни замъци и хилядите убийства (общия брой на загиналите персонажи за шестте сезона дотук е 1243, включително всички животни и други създания, дори тези, убити за храна). Когато гледаме сериала, неминуемо се питаме дали всичко на екрана би могло да бъде реално. Къде се развива действието? Дали на земята има такива места, къде са те? Къде се създава уникалната атмосфера на сериала?

Макар и да е трудно за вярване, голяма част от локациите в сериала са реални. Което прави нещата още по-интригуващи. Нищо не може да се сравни с радостта на феновете, които усещат, че могат за кратко да се потопят в света на любимия си сериал. И да ходят по стъпките на Церсей, Денерис, Джон Сноу и всички останали.

Вижте в галерията реалните локации, на които за заснети части от най-успешния сериал днес. Идеята за пътешествие по тях е мечтата на всеки фен.

 
 

Докторите също шмъркат

| от |

Когато преди десет години двукратният световен шампион по фигурно пързаляне Максим Стависки предизвика катастрофа, в която загина 23-годишно момче и вкара в будна кома 18-годишната тогава Мануела, много българи изпаднаха в шок. Не защото се е случила поредната катастрофа с фатален край, на тях сме им свикнали. Шокът дойде от това, че един човек – повод за национална гордост, се оказа разочарование за цял един народ.

В подобна ситуация, макар слава Богу, без жертви, се намираме и през последните дни, след като в неделя д-р Иван Сигридов, светило в инвитро процедурите, блъсна с BMW-то си друга кола (и о!ужас! не „прост Opel“, a Bentley) и в кръвта му бяха открити следи от кокаин и 0,70 промила алкохол. Катастрофата се случва, след като д-р Сигридов е карал личното си BMW320d с превишена скорост в аварийната лента на автомагистрала „Тракия“ – както правят „айдуците“ по пътя.

А не както правят известните лекари, за които са направени цели Facebook групи от благодарни пациенти.

Толкова сме свикнали да затваряме хората в клетки от клишета, че изпадаме в дълбока покруса всеки път, щом животът ни се разкрие в различни цветове от черното и бялото. Някак изобщо не допускаме, че плеймейтка може да е умна, шампион по борба да е талант с четка, или лекар, който спасява или спомага за създаването на животи, да шмърка кокаин.

Изненада! Може. Нелепа е реакцията на онези, които боготворят д-р Сигридов и го защитават. Никой не оборва лекарските му способности, но и никой не може да обори положителните резултати за кокаин от кръвната проба.

Ето ви още един изненадващ факт от шарения живот: компетентността в професията, дори когато тази професия изисква високо ниво на морал, не гарантира въпросното високо ниво на морал. Особено когато става дума за хора, които страдат от тежките странични ефекти на своите успехи: главозамайване, арогантност, чувство за безнаказаност, дори хюбрис*. Подобни пример неведнъж са били реализирани в кино и телевизионната индустрия, а още повече от тях сме виждали на живо.

Нали си спомняте началото на филма „Доктор Стрейндж“, когато героят на Бенедикт Къмбърбач шофира бясно ламборджинито си по тесен път със завои и в същото време разрешава сложни неврологични казуси? Е, ако сте гледали филма, знаете как завършва сцената – в дере. А след това – в болницата, в която доктор Стрейндж се събужда с ръце, негодни за работа. Няма и да споменаваме всички нравствени „особености“ на гениалния доктор Хаус и зависимостта му от Викодина.

Парите, успехите и известността изискват много здрав психичен гръбнак, за да могат да бъдат понесени. Много хора не успяват, ценностната им система се срива и те се развращават. Самозабравянето е деструктивно.

Тъжното в случая не е това, че д-р Сигридов и 31-годишният шофьор на Бентли-то от Бели Искър (който сам по себе си е повод за други разсъждения) са изживели някакъв дистрес. Нито в това, че хубави автомобили са се потрошили, уви. Дори не е тъжно, че известен лекар е взимал кокаин. Идеята, че наркотиците у нас са изобразени в картината на цигане, което диша лепило и на тийнейджър, който пуши трева, е обидно наивна.

Тъжното е в това, че обществото ни очевидно е зациклило на някое от най-долните стъпала на съзнателност и критичност и все още е склонно да издигне на трон „героя“ и да стъпче в прахта „престъпника“. Но какво правим, когато героят и престъпникът съжителстват в едно тяло?

Шашкаме се. Лутаме се между „Осанна“ и „Разпни го“ като лоботомирани овце и не можем да повярваме, че някой, с когото се гордеем е направил грешка. Тук идва и третата изненада: всеки може да направи грешка. Да се посрами, да се провали, да сгафи. Това е човешкото. Другото е божествено.

Навярно двойките с репродуктивни затруднения няма да спрат да ходят при д-р Сигридов заради агресивното му поведение на пътя. И не бива да го правят. Там, където има грешка, следва да има и прошка – това е най-християнският принцип.

Но ако вместо него на шофьорското място седеше татуиран батка от Люлин или 21-годишен циганин без книжка, всички щяхме да сме някак по-спокойни.

А това просто не е честно.

*Хюбрис означава арогантност и надменност, липса на връзка с реалността, надценяване на собственото положение и обида към боговете, което води до последващо наказание и поражение. В Древна Гърция  смисълът на това понятие има конкретиката на грешната постъпка за надпоставяне на някого над боговете или забравяне да им се отдаде благодарност, когато са оказали помощ. Хюбрисът е най-страшната постъпка в Древна Гърция, която е последвана и от най-страшни наказания и разрушение.

 
 

Кой е Свети пророк Илия, чиято памет почитаме днес?

| от chronicle.bg, БТА |

Българската православна църква почита днес паметта на Свети пророк Илия. Църковният празник е наречен от народа Илинден. Свети Илия се тачи от всички християни като най-големия библейски пророк и заедно с Моисей – като един от двамата най-велики старозаветни мъже.

Илия е живял по времето на израилския цар Ахав. Родил се е в град Тезвия. Името му означава „крепост Господня“. Израилските царе се покланяли на идоли и живеели нечестиво. От всички най-недостойни били Ахав и жена му. Илия отишъл при нечестивия цар и му предрекъл поради греховете суша, която продължила три години и шест месеца. Тогава Илия събрал народа, жреците и пророците на Ваал в планината Кармил. Помолил се на истинския Бог и огън паднал от небето и запалил жертвеника.

Житието на пророка представя как при смъртта му огнена колесница с огнени коне го отнесла с вихър на небето. Същия образ рисува и иконографията – Свети Илия е в позлатена небесна колесница, теглена от четири бели коня.

В християнизираните митологични представи, отразени и в песенната традиция, при подялбата на света на Свети Илия се паднали „летните гръмотевици, летните трескавици“.

Според народните представи Свети Илия е господар на летните небесни стихии и градушката. Той ходи по небето със златна колесница и преследва ламята, която „пасе“ житата. Светкавиците са огнени стремена, които хвърля по ламята. Огънят, излизащ от ноздрите и изпод копитата на конете му, дава дъжд и роса.

На този ден се спазва строго забраната за работа. В чест на светеца се коли курбан от най-стария петел и се изпича погача. Трапезата се прекадява от най-възрастния член на семейството. Организират се и общоселски сборове с жертвоприношение на мъжко животно – овен или вол. Общоселската трапеза се нарежда на високо място или под вековни дъбови дървета.

Илинден е празник на кожарите, на кожухарите, самарджиите и на керемидарите.

Имен ден празнуват Илия, Илиян, Илияна, Илко, Илка.

 
 

Гадни улици, кръстени на велики личности

| от |

Представете си, че ей сега в този момент Цариградско шосе вече не се казва така, ами се казва с вашето име. Вие ще сте един от един от мацината удостоени с честта да нарекат този път на тяхно име. Заедно с Ленин и Хитлер. Но въпросът е – ще се радвате ли на мародерствата, които се случват там. Най-вероятно не.

Защо тогава кръщаваме тъмни, гадни улици на велики личности? Или по-скоро, защо допускаме улиците, кръстени на велики личности, да тънат в депресия?

улица „Алабин“

Алабин е едно тъмно, каширано уличе, което започва със Съдебната палата и свършва в площад Македония. Преди да обясня с какво е характерен площад Македония, искам изрично да отбележа, че нямаме нищо против хората с каквато и да е сексуалност. Проституцията обаче е нещо, което граф Пьотър Алабин не заслужава върху улицата си.
Той е инициатор на създаването на Самарското знаме за Българското опълчение, а също така, докато е губернатор в София, подпомага изграждането на паметника на Левски. Все хубави работи.

улица „Парчевич“

Общо взето всичко от ул. „Витошка“ към Руски паметник е като всичко от булевард Дондуков към Сточна гара – старият град. Гледали ли сте „The Interview“? Когато Джеймс Франко беше в Северна Корея и се разхождаше по улиците й по тъмно, видя, че всичко беше само фасада. Та на „Парчевич“ е така. Някой въобще живее ли там? Или Големият брат иска да си мислим така? Не знам. Мистерия.
Императорът на Свещената римска империя удостоява с баронска титла Петър Парчевич. Той е един от най-големите българи през 17 век.

булевард „Цар Борис III“

Ако велоалеята е най-безопасното място на улицата ти, значи нещата не са на център. Този и следващият булевард са единствените места в София, където да видиш дюнери не е обещаващо. Освен това, булевардът води към Нов Български Университет.
Няма да обясняваме кой е Цар Борис III.
Но докато сме на темата:

булевард „Княгиня Мария-Луиза“

Там е ужас. Криминален, черен, бежански ужас. Не че всички бежанци са задължително лоши хора, но изглеждат страшно. Само вижте какви са цените на квартирите около булеварда и около Руски паметник. Все едно мястото не е в столицата.
Мария-Луиза Бурбон-Пармска e италианска принцеса, първата съпруга на княз Фердинанд I. По-добре да си в горите на брат Симеон, отколкото на нейния булевард.

Това най-вероятно е част 1 от серия текстове, които ще направим на подобни теми. Защото има цели квартали, кръстени на националните ни герои, в които обаче се случват най-позорни работи.

Да не говорим пък за отборите.