До Александруполис и обратно

Георги Сталев

Имам любими места в България, които никога не ми омръзват, колкото и пъти да ги посещавам, но в последните години погледът ми е все обърнат на юг.

От много време си мечтаех да видя Бяло море и да се потопя в солените му прозрачни води. Надали това щеше да се сбъдне, но дойдоха годините на демокрацията и, най-важното, „паднаха“ визите, така че човек само с личната си карта сега може да посети много страни.

Дето се казва, сбъдна се вековната мечта на българите – България на три морета. Днес са повече от три – от Черно море до Ламанша и от Северните морета до Средиземноморието. Естествено парички трябват, ама това е друга тема – може и с много, може и с малко. От моя град три дестинации са на еднакво разстояние: София, Бургас, Александруполис – около 250 километра. Първите две, дето се казва, десетки пъти, ама на юг нито един път.

Сиромашка е нашата работа, ама важното е, че се постига целта, а пък последната наистина си оправдава средствата – събота и неделя еднодневни екскурзии до гръцкия град само за плаж.
Винаги е интересно и вълнуващо, когато човек посещава дадено място за първи път. До границата стигнахме за час – КПП „Капитан Петко войвода“. Велик българин, чел съм книгата на Н. Хайтов за него, гледал съм филма, местното Тракийско дружество също организира екскурзии до родното му място Доган Хисар, макар че къщата му я няма, но пък някакъв грък е направил паметник в двора си, възхитен от личността на българина. Удивително е това, но е и прекрасен пример за всички нас как смелостта, свободолюбието, гордостта се уважават независимо от националността на притежателя им. А тук често се крадат и паметници, ама това е друга тема.

На митницата минаваме бързо и сме в Гърция. Вълнението ми е особено, уж съм на чужда територия, пък сякаш всичко ми е познато и близко – от историята ли, дето знам, от друго ли… Дядо ми е бил мобилизиран там през Втората световна война – Дедеагач, както му казват по турски. И аз след приблизително 70 години ще стъпя на брега на Егея, но като турист. По пътя нищо особено като пейзаж, редуват се ниви с житни култури, с царевица, която обаче се полива и е висока два и повече метра. Не пътуваме по магистрала, но шосето е добро, достатъчно широко и спокойно. Няма ги задръстванията, когато тръгнем за Бургас. Минаваме през отделни селца, покрай градовете Орестиада, Димотика и навсякъде ми правят впечатление къщите. В селцата ниски, белички с червени покриви, в градовете до три, четири етажа с големи тераси, опасващи всеки етаж. Но навсякъде се открояват православните храмове – големи, пищни, красиви като доказателство за религиозността на хората и за отношението им към институцията. Гърците са стожерът на православието на Балканите. Изобщо преобладава белият цвят, а небето е чисто и синьо, както би могло да бъде само едно южно небе. В малките селища по кафенетата седят възрастни мъже и някакси веднага правя аналогия с Вазовите чичовци от едноименната повест.

Пътят е почти успореден на река Марица, вляво далеч се виждат минаретата на Одрин/ там е загинал прадядо ми през Балканската война/, а вдясно са се протегнали зелените склонове на Родопите. Минаваме мост над река Арда, която съвсем наблизо ще се влее в Марица и така трите сестри/ и Тунджа/ заедно отиват на юг през областта Еврос, за да стигнат морето.

Пътуваме още около два часа и нещо и навлизаме в индустриалната зона на Александруполис, кръстен на крал Александър I, а не на Александър Македонски, както ни чете екскурзоводът. Вляво е международното летище. Градът е около 50-хиляден и е център на областта. Типична гръцка архитектура с главна улица, крайблежна с хотели и заведения и, разбира се, фарът – голямата забележителност на пристанището, проектиран и построен от руснаците, вторият по височина в света, доколкото разбрах. Няма ги нашите панелни квартали, които с монотонията си са като сиви петна в градовете ни. Сега с външното саниране някак се освежиха, ама има и такива дивотии нашенски, щото един боядисал розово, друг жълто, трети синьо – ужас, поне в моя град има такива примери.
Отиваме на централния плаж, пред който има голям паркинг. За плажа има входна такса от едно евро и половина, за което ползваш чадър, шезлонг, масичка, стол, чистота и спокойствие. Плащаш и задължително получаваш фискален бон. Не е като тук, по нашето море, разни кочанчета, разни билетчета, за цените да не говоря, пък и за мръсотията…За пушачите има и кофички – пепелници, за да не се хвърлят фасовете по пясъка. На по няколко метра кофи за отпадъци, които често се проверяват и почистват. Едно заведение, ако искаш хапваш или пийваш фрапе, ако ли не, вадиш това, което си носиш в чантата. Няма силна музика, няма и провикващи се мургави братя, от които по нашето море разбирам различните названия на царевицата. Минаха последния път гръцки мургавели, но предлагаха дискове с музика. Всичко е подредено – душове за измиване, стаички за преобличане, нормални тоалетни. Няма водни колела, нито джетове да бръмчат, над кабинката на спасителя се синее гръцкото знаме.

Егейско море – бавно се потапям в чистите и топли води. Мечтата ми е сбъдната. Усещам солта на южното море по устните и очите си. Слагам очила и шнорхел, плувам навътре, равно и чисто дъно, няма бутилки, найлонови торбички, водорасли, няма мазутени петна. Далече се вижда фериботът, който прави курс към остров Самотраки. Едвам се виждат очертанията му, но на фона на равната морска повърхност ми изглежда като великан. Мечтая си да бъда и там и да се потопя в някои от девствените заливи на острова. Дано!

Обратно потегляме към пет следобед, изморени, зачервени, но всеки доволен от плажа: и младежите на 15, и хората на 65-70 години. Унасям се, а край мене сякаш бягат маслиновите дръвчета…Събуждам се чак на митницата: „Довиждане Гърция! Здравей България!“