Да си патриот не значи да си тъп

| от |

Иван Стамболов, Петте кьошета

Дори на моя омерзен от медиите поглед през последните дни се натрапва един дискурс на тема новини на турски език по националната телевизия. Спорът е стар и в очите на смълчаната общественост той винаги е изглеждал така, сякаш от едната страна на барикадата са застанали някакви лигави либерали, които се вайкат за правата на всевъзможни малцинства, включително и на турскоезичното такова, а от другата страна националисти плющят знамена със „Свобода или смърт“ и с лев, стъпкал полумесец.

Признавам, че наистина е възмутително в една православна страна да се толерират неправославни вероизповедания, но що се отнася до езика и то в медиите, не съм сигурен дали чистият и свят национален пуризъм е дори и логично оправдан. Какво казват либералите? Либералите казват: „Всеки има право да изучава майчиния си език и след това да се информира на него!“ (защо именно майчиния, а не бащиния – не знам и винаги ще остане мистерия за мен). Всеки има право, казват либералите, да осъществява обществена комуникация на майчиния си език, както всеки мъж би трябвало да има право да се ожени за сестра си, а защо не и за брат си.

Какво отговарят на това националистите? Те, в общи линии, казват следното: „За това ли загинаха Левски и Ботев? За да се каканиже на турски по телевизора?! Къде е националната ни гордост?! Ние българи ли сме или лукови глàви?!…“. Така ще кажат националистите, готови да жертват, ако не живота си, то поне профилите си в социалните мрежи в името на националния идеал (който обикновено не знаят какъв е поради отсъствието на национална доктрина) и на националния интерес, за който изобщо не се замислят. Защото, ако се замисляха, сигурно щяха да стигнат до съвсем други заключения и щяха да заемат съвсем различна позиция.

Представете си една телевизионна аудитория, която разбира сравнително добре турски език и почти никак български. Тази аудитория всяка вечер включва телевизора и чака да чуе какво ще ѝ кажат от него. Телевизията е пропаганда – къде в добрия, къде в лошия смисъл на думата. Е, какво предпочитаме ние, патриотите и в частност националистите? Тази аудитория да бъде облъчвана с българска пропаганда на турски език или с турска пропаганда на турски език? Какво предпочитаме: тази аудитория да научи какво е „Ислямска държава“ от българската или от турската телевизия?

Ама не е само това, ще се провикнат националистите. Дайте тогава централните новини да вървят и на цигански, и на арменски, и на иврит! Първо, циганите нямат и никога не са имали национално самосъзнание (може да са имали само някакво етническо) и второ, което е важното и същественото, ние не граничим с тяхна държава, в чиито предели сме били в продължение на половината си история. Що се отнася до арменците и евреите, то те не са хора, които срещат езикови бариери при общуването в нашето общество и върху тях отникъде не се осъществява идеологически натиск на етническа и национална основа, на който е наложително да се противодейства със средствата на медиите. Както е при турскоговорещите (защото много от тях не са даже етнически турци).

Да се излъчват централните новини и на турски език е не само комуникация, при която адресираният трябва да успее да разбере какво се мъчи да му каже адресиращият. Това е и мощен пропаганден инструмент. Националистите не само не трябва да протестират срещу него, а да бъдат първи негови застъпници. Сочи го елементарната интелигентност и най-простата сметка. И то сметка от гледна точка на националните интереси. В Лос Анжелис има цели медии на испански език, но не се е чуло да има някакво сериозно гражданско движение, което с „Янки Дудъл“ на уста да се е хвърлило да предупреждава как Мексико ще погълне Щатите (при все че този въпрос е достатъчно болезнен в Калифорния).

Да си националист означава наистина спокойно и пресметливо да калкулираш националния и държавния интерес, а не да крещиш банални лозунги. Да излъчваш централните новини на турски език не е нищо повече от това още няколко хиляди граждани на България (с избирателни права) да чуят какво е направил днес българският (а не турският) президент и българското (а не турското) правителство. Да чуят, да оценят и да се почувстват част от една политическа общност – българската. Със съответните ангажименти и отговорности. Кой националист е против това?

 
 

Няколко съвета за хубава лятна почивка

| от chronicle.bg |

Отново сме в онова време на годината, когато Инстаграмът ни се пълни със снимки на хора, които вечно са някъде на почивка. И тогава се сещаме за нашата ваканция, която предстои. И се надяваме да не е от онези гадните, където те тръшва вирусът или пък някои хора напълно скапват цялото преживяване.

Тогава се питаме как да се подсигурим, така че да изкараме незабравима почивка? Истината е, че няма как. Нали това я прави незабравима – всичко неочаквано и непланирано, което я съпътства. Има все пак някои универсални съвета, които ще направят любимото ни време на годината няколко идеи по-сигурно и приятно.
Дестинация

Някои хора, които си падат по несигурното и непознатото, не биха се съгласили,че трябва на всяка цена това да е първото условие. Въпреки това обаче, винаги е добре да знаеш накъде отиваш. Можеш по пътя да направиш спирки и да останеш на много други места, но нали пак си имал някакво първоначално намерение. Съветът тук е да мислим като Агата Кристи – тя наистина вдига летвата по намиране на дестинации. Съвсем естествено е да нямате пари за круиз по Нил, пътуване в Ориент Експрес, до Френската ривиера или Карибските острови, но навсякъде има какво да се види, особено в присъствието на добра компания… само да не е тази на десетте малки негърчета от едноименния роман.

Компания

Компанията не е задължителен елемент от всяко пътуване. Ако не ви допада някой, не е нужно на всяка цена да тръгвате, само за да не сте сами. Понякога самотното пътуване наистина се отразява добре на човек, а и е стимул за нови запознанства.  Така, един важен съвет: ако нямате деца, недейте, наистина недейте да пътувате с хора, които имат. Поради две причини. Първата е, че през първите два дни ще бъдете в еуфория от това, че сте в ролята на феята кръстница от Пепеляшка, но на третия малките ще са се лепнали за вас и няма да ви оставят на мира, а родителите им ще са щастливи, че някой ги е отменил и се справя добре, и едва ли ще си направят труда да променят ситуацията. И втората е, че родителите, съвсем естествено, вече за загубили онази искра на младите години и няма да се втурнат с вас към дискотеката. А пък вие нямате такива отговорности и е нормално да си искате дискотеката. Хубаво помислете дали искате да бъдете бавачката на групата.

Тяло

Абсолютно противопоказно е да мислим как изглеждаме, когато сме на ваканция. Ваканциите са затова – да мързелуваме, да ядем на корем, да правим каквото искаме, и каквото ни кара да се чувстваме добре. Затова си сложете банските и не се притеснявайте от вида си. Ако все пак сте от онези, които искат околните да въртят глави и очи след тях… просто дерзайте. Важното е да се чувствате добре в кожата си без притеснения.

Настаняване

Винаги е по-добре не само да знаете къде отивате, но и къде ще отседнете. Запознайте се с хотелите, цените и всичко останало, за да няма неприятни изненади, когато пристигнете. Всички рискове по тази важна част от почивката, са на ваша отговорност.

Мрънкане

На всеки се случва да се оплаква от едно или друго нещо, но това е абсолютно противопоказно по време на почивка. Боли ви пръста от нещо, джапанките ви убиват, слънчасвате. Окей, на всеки се случва. Намерете решение на проблема, но не натоварвайте хората около вас, които искат да си починат, с болежките си.

Храна
Отново малка препратка към точката с външния вид – яжте на воля. Опитвайте всякаква храна, особено местната. Проучвайте заведенията и не ходете на всяка цена на едно и също място. Има и други хубави със сигурност. Кулинарният туризъм винаги е добра идея за хубава почивка.

Купон

Всичко в рамките на нормалното, разбира се. Но със сигурност поне веднъж в живота си е добре да сте купонясвали две последователни нощи, за предпочитане на плажа. Просто е яко. Да целунете сервитьора/ката, най-добрия си приятел или пък да играете на играта, в която всеки път щом ви кажат че вече сте пили прекалено много, да пиете пак. (повтаряме, без да ставате за смях на всички)

Сами, но не самотни
Правете си дълги разходки. Загубете се в малките улички на града. Останете до късно през нощта навън. Усетете вибрациите наоколо, тях ги няма в нито един друг град, планина или плаж. Ходете без да знаете накъде отивате. Останете за малко сами.

Социални мрежи?
Всички трябва да знаят колко добре си прекарваме и да имат подробна справка кога къде се намираме, какво ядем, какво правим, какво ни прави впечатление. Няма лошо, всеки сам решава какво да публикува на личните си профили в социалните мрежи. Но какво ще стане, ако само веднъж запазим емоцията за самите нас? Как бихме се чувствали ако не споделяме детайли около пътуването си, а вместо това се потопим в новата атмосфера и да се насладим на момента? Интересно е дори само от експериментална гледна точка. Резултатите обикновено са добри.

И естествено, ако вече си имате свой ритъм и предпочитате той да си остане такъв, не се колебайте да го следвате. Никой не е казал , че има само един начин да си изкарате незабравимо лято. Зависи от вас – най-важното е да се отпуснете и да се насладите на момента.

 
 

Какво се крие зад повторенията в живота ни?

| от Цвета Топузлиева |

Фройд нарича повторенията на травматични ситуации от детството принуда към повторение. Без да осъзнаваме пресъздаваме подобни травмиращи ни ситуации отново и отново, изпитваме същата болка и разочарования – детето, израснало с родител алкохолик като възрастен е привлечено от партньор алкохолик; дете, подлагано на насилие бива привлечено от партньори насилници или самото то става насилник; дете, което е преживяло сексуален тормоз, става проститутка…

На пръв поглед това е озадачаващо. Защо се случва така? Защо подлагаме сами себе си на страдание, подновявайки болката отново и отново? Защо не подобрим живота си, избягвайки този модел на поведение?
Отговорът е – заради схемата, която сме формирали в детството си в следствие на същите тези травми. Схемата представлява генерализирана и абсолютизирана идея за себе си, за другите, за света или за бъдещето. Тези ранни вярвания ни дават усещане за предсказуемост и сигурност; те са удобни и познати. По странен начин те ни карат да се чувстваме като у дома си. Ето защо ние се придържаме към тях, дори когато сме раздирани от болка и разочарование.

Павел е много нещастен в брака си. Съпругата му отново му изневерява. Павел е отчаян, както всеки път, когато тя му изневерява.

Просто не мога да понеса да се разделим и да я загубя…затова правя всичко по силите си, за да си я върна обратно само за мен. Не зная защо, но чувствам, че ако се разделим, всичко ще се разпадне…не мога да обясня защо се примирявам с всички тези изневери. Дори, сякаш я обичам повече, когато ми изневерява и искам да си я върна. Вярвам, че ако бях по-добър тя щеше да ми бъде вярна и щеше да бъде само с мен. Тази несигурност ме убива…

Всеки следващ път Павел се надява, че това ще е последната изневяра на съпругата му, но остава разочарован и болката е все по-силна и разрушителна.

Не мога да повярвам, че тя отново постъпва така с мен. След последния път, бях сигурен, че няма да се случи отново. Та аз бях на ръба на самоубийството и тя много добре видя това! Не мога да повярвам, че отново е с друг мъж…

Бракът на Павел е като влакче на ужасите. Той няма контрол над ситуацията, която го подмята от надежда към отчаяние отново и отново.

Най-трудната част за мен е чакането. Стоя и чакам без да зная къде е и какво прави, въображението ми създава мъчителни, болезнени картини. Имало е случаи, в когато съм я чакал в продължение на дни. Просто стоях и я чаках да се върне у дома заслепен от гняв, последван от разтърсващи ридания, после отново гняв и отново ридания…

Случвало се да я удари, а след това винаги се моли за прошка. Павел иска да слезе от влакчето на ужасите. Твърди, че иска стабилност и мир. Но, воден от схемата си за изоставяне, колкото по-непредвидимо е поведението на съпругата му, толкова по-силно е привлечен към нея.
В детството си Павел е преживял същите чувства на несигурност и изоставяне. Баща му изоставя семейството, когато Павел е само на две години. Бил алкохолик, на който не можело да се разчита, непредвидим в поведението си. Тези дълбоко вкоренени чувства Павел пресъздава отново и отново в брака си с партньор, който поддържа най-силните му страхове.
Ето това е иронията на схемата…Павел, както и много от нас се влюбваме в хора, които засилват схемите ни и някак ни е трудно на намерим изход от този повтарящ се саморазрушителен сценарий.

Историята на Коста е още един пример за повторяемост на обстоятелства:

За Коста нуждите на другите хора винаги са по-важни за него, от неговите собствени нужди. Опитва се да угоди на жена си, отговаряйки с „да“ на всичките й въпроси и предложения. Опитва се да угоди на децата си, като никога нищо не им отказва. Опитва се да угоди на баща си, като се съгласява да работи в семейния бизнес, въпреки, че тази работа не му допада. Той винаги е безкористен – с всички, винаги.

Странно, но това не винаги се харесва от другите. Съпругата му се ядосва, че е твърде мекушав; децата, макар и винаги толерирани изпитват нужда от граници; баща му се дразни от липсата на твърд подход в работата и особено с персонала.

Дълбоко в себе си Коста също е ядосан на себе си, че не зачита собствените си потребности. Този модел на поведение той е усвоил в детството си. Коста има схема ориентираност към другите. Във възпитанието му баща му е тираничен, властен и контролиращ. Ако Коста не бил съгласен с баща си за нещо, бил наказан и игнориран. Майка му била изключително пасивна и депресирана през по-голямата част от детството му. В желанието си тя да се чувства добре, Коста прекарвал времето си, за да отговори на нейните нужди. Бил твърде зает с нуждите на родителите си, за да мисли за своите нужди…

Схема терапията, заедно с когнитивно-поведенческата терапия ни показват здравия тип отношения. Понякога това не е лесно за разбиране и приемане. Както например, може да се наложи Павел да направи избор, който ще бъде болезнен в момента и дори да тръгне срещу вътрешните си чувства, влизайки в най-големият си страх от самота. Но правейки точно това, Павел ще установи, че ще оцелее в този страх, и не само ще оцелее, а ще бъде по-спокоен, по-уверен и себеуважаващ се. Действайки въпреки страховете си, всъщност ги обезоръжаваме.

Историите на Павел и Коста показват колко важно е да погледнем отвъд ситуацията и да се свържем с чувствата си, които често са неосъзнати. Схема терапията изследва тези дълбоки чувства и формира нови, адаптивни умения и подходи, които за разлика от други видове терапии, дават трайни във времето резултати. Това се случва чрез структурирана поведенческа терапия, домашна работа и постоянна конфронтация с проблемни вярвания и неефективен стил на поведение, за подпомагане на постигнатото ниво.

Текстът на Цвета Топузлиева е от сайта www.psiholozi.com и е публикуван в Chronicle.bg с изричното съгласие на автора.

 
 

Гал Гадот отново ще е „Жената чудо“

| от chronicle.bg |

Продължение на един от най-гледаните филми тази година – „Жената чудо“, беше обявено от Уорнър Брадърс на тазгодишния Комик-кон в Сан Диего, САЩ. Гал Гадот отново ще влезе в ролята на безстрашната Даяна Принс.

Филмът се превърна в един от най-доходоносните от поредицата за супергерои и затова неговото продължение беше само въпрос на време. „Жената чудо“ изпревари в бокс-офиса  „Мъж от стомана“, „Батман срещу Супермен“ и „Отряд за самоубийци“ със своите 767.7 милиона долара спечелени по целия свят. С това историята за Даяна Принс счупи рекордите и се превърна в най-успешния филм, режисиран от жена.

Пати Дженкинс, режисьор на филма, заяви, че историята ще се развива в Америка.

 
 

Ван Гог срещу реалността

| от Chronicle.bg |

Винсент ван Гог е роден на 30 март 1853-а в Холандския град Зунден.

Великият художник-импресионист е живял в редица европейски столици като Лондон, Брюксел и Париж, но най-креативният му период е, когато живее в Арл.

Именно провансалският град край река Рона вдъхновява някои от най-известните му произведения.

Вижте как изглеждат в реалността местата, вдъхновили художника да нарисува някои от най-безценните си произведения.

Звездна нощ над Рона (1888 г.)
Това е може би най-известното произведение на Ван Гог. То изобразява крайбрежието на Рона при Арл под светлините на нощното небе. Сцената на картината не е далеч от апартамента, където импресионистът е живял под наем – „Жълтата къща“ на площад Ламартин.

Кафе-тераса през нощта (1888 г.)
Друга изключителна картина, изобразяваща нощния Арл. Кафенето, вдъхновило художника е реставрирано в началото на 90-те, за да прилича на образа от картината и дори е преименувано на името на Ван Гог.

Жълтата къща (1888 г.)
Периодът, в който Ван Гог живее в Жълтата къща на площад Ламартин №2 в Арл, е най-плодотворният в живота му, който е така кратък и трагичен. Той е наел четири стаи в мезонет във въпросната сграда, която се намира в центъра на картината. За нещастие Жълтата къща е пострадала сериозно при бомбардировките по време на ВСВ и е била съборена.

Спалнята в Арл (1889 г.)
Когато пристига в Арл Ван Гог е в доста по-оптимистичен период от живота си и се надява там да твори заедно със своите приятели артисти като Пол Гоген. Затова и украсява стаята си с пъстри цветове. Снимката разбира се не е на стаята му във вече несъществуващата Жълта къща, а е на реплика, създадена по картината от Института по изкуствата в Чикаго. Стаята присъства и в Airbnb, като нощувката там струва 10 долара.

Мостът Ланглоа в Арл (1888 г.)
Японските дърворезби са вдъхновили много от художниците-импресионисти, сред които и Ван Гог. Според него Мостът Ланглоа изглеждал като японски и често го е рисувал в свои картини или скици.

Богомолци напускат църквата в Нюнен (1884 г.)
Това е една от ранните творби на художника. Семейството му живее в Нюнен (южна Холандия) между 1883-1885 г., а баща му Теодор, отговарял за църквата. Платното е откраднато от музея на Ван Гог в Амстердам през 2002 г. и бе намерена едва миналата година от италианските власти. През 2017 г. тя бе върната в музея.

Църквата в Овер (1890 г.)
След престоя си в Арл Ван Гог прекарва известно време в близка болница за психично болни в Прованс. След това той се мести в Овер, в близост то Париж. Към края на живота си той изпитва силна носталгия по времето, което е прекарал в Нюнен. Рисува църквата в Овер само няколко седмици преди да се самоубие на 29 юли 1890 г.