Да се нагодиш към пейзажа

| от |

Николай Николов, http://www.banitza.net

Много рядко гледам телевизия. Когато бях по-малък, дистанционното беше почти залепено за ръката ми и бях готов да се боря да го задържа с всички сили. Днес се чувствам непохватен с него, загубил съм връзката с бутоните.

533750_10153526417820416_91671752_n

И все пак проявих интерес, включих Нова телевизия и зачаках новини относно резултатите от изборите за Европейски парламент. Попаднах на репортаж от паркинг на Billa, където абитуриенти се забавляваха на жива музика. От интервюираните двама признаха, че са гласували, други две дами – че „просто нямали време“, появи се и защитник на тезата – „защо да гласувам, след като то нищо не се променя, бате?“. Всички те (гордо) заявиха, че въпреки всичко ще продължат развитието си в България, където, когато пораснат, ще променят нещата.

Този репортаж, както и различните програми, на които се натъкнах, предизвикаха желание у мен, което винаги съм смятал, че само предходните поколения притежават – да проговоря на екрана срещу мен. След няколко развълнувани и несвързани думи, реших да напиша нещо по въпроса.

Бързо се отказах, защото веднага почувствах горчивината и цинизма в мислите, които се опитвах да формулирам. Това, което исках да опиша е, че така както се предлагат пари от дадена партия на гласоподавателите, абитуриентите, които празнуваха своето завършване, не само не получиха, а дори дадоха стотици пъти повече, за да не им остане време да упражняват правото си на глас. Замислих се: Как не разбират тези млади хора, че промяната идва от тях самите, от развитието на чувството за принадлежност към българското общество?! От действието, а не от бездействието им?

Видях ги и на живо привечер пред парламента – момчетата далеч по-хомогенни от дамите – с  преобладаващо къса коса, впит костюм и набита походка на трениращ човек. Един от тях понечи да ме блъсне със снажните си рамена, докато се разминавахме на тротоара. Пушеше ванилова пура – аромат който ме преследва дълго след като се разделихме.

Истината е, че изпитвам силно негативни чувства към този стереотип на абитуриента – обяснявам си го като омраза към крайностите и липсата на естетика; омраза към фетишизма на свободата на избор и идентичността, свързани със състояние, фиксиранa визия и младост. Но това чувство не се заражда само като реакция, а е силно свързано с моето чувство за самота и различие. Моето място не е тук.

Това винаги води до дълги разговори с приятели, повечето от които припознавам като съмишленици, разкрасени с доза сарказъм, ирония, и вероятно надменност. Предполагам, че такъв разговор е допустим, когато е проведен сред приятели и остане личен. Но когато тези наблюдения придобият публично пространство, когато биват споделяни с публика, различна от собствената ни зона на комфорт, то тогава скромността и самокритиката трябва да надделеят.

Винаги се сещам за безкрайно неприятния феномен на разместената или счупена плочка, която ти напомня за своето съществуване най-искрено след дъжд. В Англия като че ли няма толкова плочки по тротоарите или просто не са толкова жадни за вниманието на минувачите. Там този феномен е рядкост. В София не е така, а маршрутът Метростанция Младост 1 – Стадион Васил Левски – Патриарх Евтимий, по който аз минавам, вече съм научил наизуст и знам как и къде да стъпвам, особено след дъжд. Истината е, че това идва от (донякъде нарцистичната ми) чувствителност към прецизността, както от и страха да не си изцапам обувките или дънките. И така по силата на обстоятелствата у мен се зароди навик и просто свикнах с егоцентричните софийски плочки. Въпрос на време.

Чудя се дали е така и със стереотипите – този на абитуриента (стереотип, който далеч надминава самия абитуриенски бал), на апатичния негласоподавател, на далавераджията или на модерната мацка, т.е. кифла. Дали с времето, според маршрута и събитията, ще привикна с тяхната (не-моя) същност и ще успея да ги възприема като част от съвремието и нормалността? Защото както аз, така и те, притежаваме егоцентризъм подобен на разклатените плочки – не случайно съм тук, обърни ми внимание, моля!

За политика не се говори; не се и пита за (#)кой си гласувал/а. Стига се до спорове и караници, винаги има разногласия.

И все пак аз искрено се притеснявам за България, смятам че непрекъснатият цикъл на статуквото: “неинформирано общество – лоши държавници и политически елити – пасивност и отдалеченост от политическото”е убийствен. Тъжна работа, защото алтернативата не е недостижима.

И се връщаме на абитуриентите, които тези дни празнуват изкачването си на следващото стъпало в българското (гражданско) общество. В техните скъпи дрехи, усмивки и самочувствие, забавление с инцидентните комбинации между цигари-алкохол и наркотици, не се крие онзи фетишизъм, който споменах по-горе – крие се само експеримент с чувството за лична независимост, невинна наивност, очакване, вяра в безкрайността на младостта. Те са спокойни или може би още не правят планове за своето бъдеще, но с времето намират (не)мястото си и стават като плочките по тротоара. Разнородното се дисциплинира, но го няма лепилото и отделните частици се пропукват и разместват. Чакаме дъжд, за да се види точно колко неточно сме наблъскани.

Тъжно е, че толкова средства, време и усилия се отдават на тези абитуриенски балове – те не бива да са най-запомнящата се случка в живота на тези хора, би трябвало най-хубавите години тепърва да им предстоят.

Има ли за какво да копнеем, нещо, с което нашето бъдеще все пак да ни изненада? Отговорът на този въпрос ще е различен за всеки от нас и би могъл най-лесно да се определи от броя пъти, които балният костюм или рокля се обличат отново – като символ за това колко пъти пак ще успеем да превъзмогнем ежедневието и уеднаквяването. Някои стават и си лягат все едно са на бал, други складират и спомени, и дрехи дълбоко в историята. Всички се приспособяват според пред- или на-ложената отливка на това какъв човек можеш да бъдеш.

Казват, че литературата, писането и думите са най-важни в такива ситуации – служат за сплотяването на обществото – като бягство, но и като пътеводител. Уви, моите думи най-вече водят до изнервени спорове и съвети от типа ‘бъди по-широко скроен, момче!’. Явно загрижеността се заглушава от липсата на правилните думи и се запълва от насаждащото се чувство за нетърпимост.

България претърпява толкова тежка и жестока политическа (и културна) криза, а абитуриентите проявяват (на пръв поглед) безгрижност и празнуват. Но какво празнуват? И съответно, защо хора като мен непразнуват?

По пътя, по който сме се научили да прескачаме дадени плочки, сме загубили възможността за диалог между поколенията – просто сме много различни, истината на личната история непрекъснато воюва с представената ‘официална истина’, няма ги думите, нужни да опишат какво наистина е преживяно по отделните клони на твоето родословно дърво.

С това някак се наложи да свикнем, даже се появи и доза носталгия. Но най-неочакваното за мен е, че се загуби връзката между мен и моето поколение, т.е. хората без спомени за тоталитаризма. Първа степен абсолютно неразбирателство относно политически въпроси и неспособност за диалог; втора степен разрез на социалната среда и отдалечаване на приятели от детството; трета степен насилствено съжителство; четвърта и последна степен – онемяване. Вече няма какво да ни съедини, връзката окончателно е прекъсната и се засилва все повече колкото по-малки стават абитуриентите.

 
 

Звездите, които никога няма да видим голи

| от chronicle.bg |

Голите сцени в киното са прекрасни, но и много сложни. Често актьори и актриси разказват как, за да излезе една еротична сцена добре на камера, тя изглежда ужасно в действителност.

Някои от звездите обаче отказват да се снимат голи и изтъкват доста добри причини. Някои имат деца и не мислят, че е удачно като родител да се разхождаш гол по екрана, не им харесва естетиката на голите сцени, или просто не е тяхното нещо и не се чувстват удобно.

Част от хората в галерията ни нямат абсолютно чисто досие по отношение показване на малко кожа. Те са там, заради генералната им нагласа към този тип сцени.

 
 

Как се купува кола „на сляпо“ или историята на един достоен хондаджия

| от chronicle.bg |

Истинските фенове знаят точно какво искат. И точно затова са истински. Ето една интересна история от първите дни на автомобилният салон София 2017.

Запален млад клиент трябва 6 месеца да чака, за да може да види и докосне колата, която е предплатил. Интересното в случая е, че когато той е капарирал избраницата си, дори не е знаел колко всъщност струва тя.

През месец май тази година младежът влиза в шоурум и иска да купи най-бързата кола с предно предаване, поставила рекорд на пистата Нюрбургринг – новата версия на Honda Civic Type R. Търговците му отговарят, че имат на разположение предишния вариант на бегачката, но за новата няма как да сключат договор, защото все още дори в Европа цената не е обявена – колата ще бъде представена на изложението във Франкфурт, след това ще бъде предоставена на дилърите и чак от есента ще влезе в продажба. А конкретно за нашата страна, това може да се случи чак след като моделът бъде представен на пресконференция в рамките на Автосалон София 2017, което означава от 14 октомври нататък. Младият човек обаче знае точно какво иска и настоява да остави капаро, за да получи още първия екземпляр. След кратка сметка, базирана на цената на предишната модификация, той оставя приблизително 90% от стойността на колата, като цялото плащане да бъде изравнено, когато неговият Type R дойде в България.

Така историята на тази „сделка на сляпо“ завършва с хепиенд в първия ден на софийското автомобилно изложение. Тогава, минути след официалното представяне на колата в Интер Експо Център, той е повикан в шоурума на фирмата в Пловдив, за да види своята красавица. Следва бърза регистрация в КАТ и се очаква до дни младият клиент и Civic Type R най-накрая да се съберат. До момента сключените договори за този супер модел в България са почти 10.

Honda Civic Type-R-1

Еуфорията по най-бързата Honda води до странни търговски практики и на други места по света. Бройките са ограничени, дори и за САЩ, така че дилърствата там са получили само по една кола, независимо колко са поръчали. В едно от тях търговецът е решил, че иска да задържи колата възможно най-дълго, за да могат клиентите да я виждат. Затова е сложил цена, с 30% по висока от реалната и е вярвал, че никой няма да иска да я плати. Е, сгрешил е. Автомобилът е купен на втория ден, въпреки че клиентът е бил ясно уведомен, че плаща свръх цена.

Идеята, макар и без да е постигнала търсения резултат, е била възприета от много представителства на марката в САЩ. Като следствие на този случай, обявените цени на Type R в Щатите си остават с приблизително 30% по-високи. Въпреки това автомобилите не достигат.

 
 

„Стената на желанията“ е за всички, които имат нужда от театър

| от Дилян Ценов |

Незнайно защо сред голяма част от населението върлува възгледът, че театърът е нещо, което служи предимно за развлечение, уплътняване на времето, нещо, чиято основна цел е да ни разсмее. Това обяснява посещаемостта на определени постановки и отливът на зрители от други, както и ставането на крака на определени поклони и достолепното залепване за седалките на други.

За щастие има и зрители-изключения. За тях е спектакълът „Стената на желанията“ в театрална работилница „Сфумато“. Един спектакъл за хората, които имат нужда от театър. Вътрешна и изначална. Не от смях и развлечение, а от открития, провокации, нови неща извън рамката на познатите ни драматургии със сюжет, герои и плосък конфликт. Драматично-танцовият спектакъл е по текстове на Бернар-Мари Колтес и Иван Димитров, хореографията е на Мила Искренова, а всичко останало достига до зрителя под режисурата на Владимир Петков.

В „Стената на желанията“ процесът изглежда сложен, а всъщност в него няма нищо сложно. Точно обратното – всичко стъпва на добре познатата основа. Търсенето и предлагането – това, което всеки от нас прави в ежедневието. Персонажите са продавач, купувач, а помежду им е стоката, желанията. И двамата са в капана и не могат да избягат. Не могат да спрат да искат, да очакват. Ненаситни са. Незадоволимата нужда накрая разяжда всякаква форма на взаимоотношения между хората.

Всичко това достига до зрителя. Но само до онзи зрител, който се довери на актьорите и се остави да го водят за носа. Това не е трудно. Особено когато в състава са Христо Ушев, Йордан Ръсин, Галя Костадинова, Милен Николов и Борис Георгиев. Фрагментaрната структура е трудна за възприемане до момента, в който всичко се сведе до просто число. От този момент спира да ни интересуват сюжет, герои, конфликти и всичко останало – вече нямаме нужда от рамките. На фокус е природата на субекта, оголената му душевност, която „иска, иска, иска“… и накрая рухва. Нима това не се случва на всеки от нас? Систематично, всеки един ден.

„Стената на желанията“ е процес, който ще ви каже повече отколкото думите могат. Словото винаги преминава през ума, където неминуеми го филтрираме, преди да достигне крайната цел. При танцът обаче не е така. Там може да се каже, че е постигната най-чистата форма на комуникация между актьорите и публиката. Танцът докосва душата директно. А движението на петимата актьори по сцената е удоволствие за сетивата и сърцето. Всяко движение е реплика, всяка реплика е отговор на предходящо движение. По този начин малко по малко, наслаждавайки се на „тук и сега“, присъствайки в момента, който се случва на метри пред нас, накрая разбираме достатъчно. Толкова, колкото ни е нужно.

Този спектакъл учи. Носи нещо различно. Струва си да се види процес, който носи белезите на световни театрални школи. Струва си да се потопите в този свят. Ние ви пожелаваме да излезете объркани от залата. Това е сигурен знак, че представлението е изпълнило мисията си. А вие ще се върнете за още. Съвет от нас -доверете се.

 
 

6 брилянтни роли на Виго Мортенсен

| от chronicle.bg |

Днешният рожденик е известен американски актьор, но освен актьор, малко хорат знаят, че той е и певец, поет, художник и фотограф. Иначе казано – автентичен човек на изкуството.

Носител е на награди „Сателит“, „Британска награда за независимо кино“ и награда на „Гилдията на киноактьорите“. Номиниран е за „Оскар“, „БАФТА“, „Гоя“, два пъти е номиниран за „Златен глобус“ и пет пъти за „Сатурн“.

Този мъж е роден в Ню Йорк на днешната дата през 1958г. Майка му е американка, а баща му датчанин. Прекарва детството си в Аржентина, където баща му е мениджър в птицеферма.Когато е на 11 години родителите му се развеждат и Виго се връща с майка си в Ню Йорк, където се дипломира в университета „Сейнт Лоурънс“. Следващите две години прекарва в Европа, където сменя различни професии – шофьор на камион, продавач на цветя и работник във фабрика, преди да се завърне в Щатите и да се посвети на актьорството.

Мортенсен владее отлично английски, испански и датски, може да говори на френски и италиански и разбира шведски и норвежки.

В галерията може да видите шестте му любими наши роли. А вашите?