Безвремието КТБ не може да продължи вечно

| от |

Борис Станимиров, Петте кьошета

Който е поел риска да си държи парите в КТБ, да си плати за алчността! Кьорав карти не играе” – казват някои. Правят аналогия с някогашните пирамиди и оспорват ангажимента на държавата към вложителите. „Където са държавните пари, там трябваше да е най-сигурно!” – отговарят други. Защо не са прави и едните и другите?

Рискът е основно понятие в инвестициите и борсовата търговия. Всеки, който купува дадена акция или дял от взаимен фонд е наясно, че рискува да изгуби пари, но ако спечели, печалбата би могла да бъде много по-висока от стандартната банкова лихва. Когато купуваш акции от банка, рискът от алчността си е лично твой. Не е така обаче, когато не си инвеститор, а клиент, ползвател на банкова услуга. Има огромна разлика между двата вида икономически субекти.

Банковата дейност е държавно регулирана и надзиравана. Не просто регламентирана, а регулирана със специални закони и правила. Точно както медицинската дейност, търговията с лекарства, строителството или превоза на опасни товари, държавата гарантира сигурността и безопасността за ползвателите на услугата. Има съвсем конкретни, строги правила, на които едно дружество трябва да отговаря за да бъде банка. Едни от най-строгите регулации касаят ликвидността – способността на банката да изплати депозираните в нея средства. За тази цел към БНБ ежемесечно се подават отчети, показващи състоянието на кредитния портфейл и обезпеченията. Ако има риск, банката е длъжна да заделя т.нар. „провизии” – това са истински пари, сложени в чекмеджето, които да компенсират несъбраните и забавени кредитни вноски, така че, ако вложителите дойдат да си теглят парите, това тяхно право да бъде гарантирано. Лошите кредити стават публични в централен кредитен регистър. Банките, които по някакъв начин са свързани с европейската банкова система или ползват европейски кредитни линии, подават отчети за състоянието си по международните правила Базел II, не месечно, а всеки ден. Има цели отдели банкери, които работят това, във всеки момент да могат да кажат какво е състоянието на портфейла и ликвидна ли е банката. А държавата е длъжна да следи тази дейност, да изисква информация, одити, проверки, ревизии и т.н.

Всичко това има дълбок смисъл. Правовата държава гарантира, че когато над една врата пише „Банка”, тя е тъкмо банка и гражданите могат да бъдат спокойни, че парите им са в безопасност, защото закона гарантира тази безопасност. БНБ и неговият банков надзор гарантират, че банките, която са лицензирали и банкерите, които са сертифицирали, работят според правилата. Дали работят зле или добре, това се отразява на печалбата на акционерите на банката, но не би следвало да засяга нейните клиенти. Оттук, да се вменява вина на вложителите, че са избрали една лицензирана банка е все едно, да обвиним някого, че се е отровил от храна в ресторант. Гражданинът не може да бъде банкер, лекар, аптекар, архитект, пилот, затова държавата упражнява контрол над дейността на тези и други специфични професии. Ако една банка не отговаря на изискванията за ликвидност, ресторантът – за хигиена, стрителят не спазва строителните норми, а аптеката продава лекарства с изтекъл срок на годност, то задължение на държавата е да им отнеме лиценза и да ги санкционира. Ако пропусне да го направи, държавата става съучастник във вредата, нанесена на нейните граждани.

Защита на ползвателите на регулирани услуги е неотменима част от философията на Европейския съюз. Нещо повече, мерките за тази защита стават все повече и по-строги тъкмо в банковата сфера. Гаранцията върху депозитите до 100 хиляди Евро е само един от тези мерки. Вече са в ход механизми за общ европейски банков надзор, към които България трябва да се присъедини възможно най-скоро.

В случая с КТБ имаме провал на държавните институции да защитят обществения интерес в надзора на банковата дейност. Нещо повече, има съмнения за умисъл в този провал, под политически чадър от управляващи политици по време на поне две правителства. Имаме и съзнателно концентриране на огромни държавни и обществени средства в този механизъм. Накрая, станахме свидетели на напълно криминално, пиратско нападение над банката, което имаше за цел да потопи в хаос цялата банкова система. В това пиратско нападение участваха медии, бизнес кръгове, политически фигури, както и правителство и прокуратура със свои активни действия или бездействия.

В шеги и закачки изминаха няколко месеца, в които парите на вложителите са блокирани. Законните пари на хиляди хора, болници, общини, на български и чуждестранни фирми са недостъпни. Времето си тече, а по темата ден след ден се вихрят партиен популизъм, икономически утопизъм, нечисти бизнес интереси и всякакви параполитически бесове. Дискусията по случая с КТБ извади на показ всички най-лоши страни на българската публична среда. Но тъй като сме в Европейския съюз, това безвремие няма как да продължи вечено. Очаквам съвсем скоро Европейската комисия да нашамари българските институции, за това, че си играят със съдбите на граждани на ЕС. Задава се такъв плющящ шамар от Брюксел, че вчерашните и утрешните управляващи инстинктивно ще се хванат за бузата. Докато синьото знаме със звездите се вее върху държавните институции, хората не бива да се притесняват за депозитите си.  А инвеститорите – те си знаят…

 
 

Камбаната бие за Хемингуей

| от Дилян Ценов |

Руснаците имат Чехов, Толстой, Достоевски, британците имат Шекспир, Дикенс, Остин, французите имат Молиер, Мопасан, Саган. Американците имат Хемингуей! Автор толкова голям, че само той е достатъчен, за да бъде емблема на американската художествена литература.

Ърнест Хемингуей омагьосва. Той привлича и тегли към себе си, дори през фотографиите. Това явление няма име. Всеки го нарича по различен начин. Гений, талант, сияние… Каквото и да е то, едно е сигурно – обективът го улавя и образът свети дори от остарелите вече черно-бели снимки. Този огромен мъж, с грубовати черти и силна челюст не може да не събуди интерес у всеки. И същевременно цялата тази мъжка грубост влиза в силен конфликт с двете големи кафяви очи, побрали и видели толкова много неща за 61 години.

Ърнест Хемингуей
Getty Images

Животът на Хемингуей е една непрестанна борба. Битките, които води не свършват до последния му дъх. Всичко в този човек си противоречи. Най-голямото противоречие обаче е това, че това е мъж с душата на пеперуда и тялото на лъв. Онази пеперуда, която е толкова ефирна и усеща дори най-малкия повей на вятъра. Тази, която никога не лети в правя линия, винаги се лута, каца върху някое красиво цвете (в случая жена) за да създаде илюзията, че ще остане върху него вечно, а после за миг отново отлита. На другия полюс е огромният хищен лъв, който живее като цар на Саваната. Лъвът, който ходи бавно по нагорещената земя, убива безскрупулно, и предпочита да умре като цар, отколкото да позволи нещо да не се случи както той иска. Точно такъв е най-великият американски писател. Груб отвън и деликатен отвътре.

Първата битка е тази с майка му. Грейс Хол Хемингуей е музикант по професия. Майка на 4 деца  и амбициозна до краен предел, тя задължава Хемингуей да стане музикант. Когато е дете, тя го облича като момиче, за да прилича на сестра си. Отношенията между тях завинаги ще останат крехки, а в бъдеще синът й дори ще я нарече „кучка“. Типично в негов стил. Рязък и лаконичен. Като книгите му.

Ърнест Хемингуей
Getty Images

Всичко в романите на Хемингуей е изтръскано от ненужното, остава само същественото. Онова, което ще придвижи историята напред, ще хвърли светлина върху героите и ще накара читателя да настръхне. Всичко е толкова реално, че дори днес, в XXI век, имаш чувството, че циганката Пилар от „За кого бие камбаната“ ще излезе от страниците и ще насочи пушката си към теб. Мъжете са груби, водят войни, убиват се като кръвожадни зверове и са безскрупулни. Живеят като за последно, независимо дали убиват или правят любов. Също като създателя си, Робърт Джордан от „За кого бие камбаната“ преминава през крайности, за да докаже накрая, че никой мъж не е толкова силен. Че слабости има всеки, и че дори най-едрият и най-силният може да изчезне и да се погуби в собствената си вселена. Защото когато мъжът намери своята Мария, борбата престава да има значение.

Животът на Ърнест Хемингуей е един безкраен празник точно като заглавието на неговия автобиографичен роман, превърнал се в шедьовър. Геният на американската литература така и не завършва колеж. Започва кариерата си като журналист във вестник. Никога не се разделя с бурния си нрав. Иска да бъде част от въртележката, която върти света. През второто десетилетие на ХХ век тази въртележка е Втората световна война. Не го приемат в армията заради проблем с едното око, но успява да стане шофьор на линейка и за първи път среща ужаса, който години по-късно ще се отрази на страниците на „За кого бие камбаната“ и „Сбогом на оръжията“. Ранен е почти смъртоносно в крака, но след тежка операция се възстановява.

Ърнест Хемингуей
Getty Images

Приключенията в живота му следват едно след друго. След войната започва най-романтичният период в живота му. През 1921 г. със съпругата му, Хадли Ричардсън, се местят от Чикаго в Париж. Градът, който е в разцвета си през 20-те години, обещава на всяка бедна двойка само мизерия, несигурност, алкохол, бохемски живот… и любов. Хемингуей пише разкази и двамата живеят ден за ден. Тук се запознава със своите ментори Езра Паунд и Гертруд Стайн и заформя приятелство със Скот Фицджералд. След години бурният му нрав ще доведе дотам, че ще се скара с всички тях. Но през 20-те години животът е само „Безкраен празник“.

Слънцето в литературната му кариера изгрява през 1926 г. с публикуването на романа „И изгрява слънце“. Талантът на писателя е признат и следват десетилетия, в които той не спира да пътува и да пише. Изключение прави десетгодишната творческа пауза, но накрая, през 1952 г.,  е публикуван „Старецът и морето“. Книгата му донася Нобелова награда за литература.

Истината е, че този автор няма най-добра книга. Всичко от „И изгрява слънце“ до романите му издадени след смъртта му е най-добро. Всичко свети по своя уникален начин. „Безкраен празник“ например говори за лудостта на младостта и вярата, че морето наистина е до колене, „За кого бие камбаната“ е разказ за каузата на бореца и любовта, „Старецът и морето“ е борбата за оцеляване и приятелството… Геният живее навсякъде между хилядите изписани страници, написани на крак и редактирани с часове, докато бъдат намерени верните думи.

Ърнест Хемингуей
Getty Images

Битката със себе си. Вечната, най-важна, най-трудна и непрестанна – това е битката на Ърнест Хемингуей. Кой знае къде започва тя? Кой знае каква е причината за 61-годишната война в душата на писателя. Едва ли и той самият е знаел. Можем ли да кажем дори , че я е загубил? На 2 юли 1961г. Хемингуей се самоубива с любимата си пушка – „Винченцо Бернардели“. Това е краят на неговата борба, но дали е загуба?

Както пише Е.Е.Шмит в чудесния си роман „Оскар и розовата дама“, „Болестта е като смъртта – тя не е наказание, тя е факт.“ Самоубийството на Хемингуей е факт – физическият край на една личност, живяла бурен бохемски живот, опитала от всички сладости и гадости, които може да поднесе животът.

Трябва ли изобщо да има загуби и победи? Може би за Папа трябва. За всички хора на литературата обаче със сигурност е по-важно, че животът, благодарение на литературния му талант, е един безкраен празник, в който и слънце изгрява, и всички казваме сбогом на оръжията сред зелените хълмове на Африка, плачем и се смеем със „Старецът и морето“ и няма значение за кого бие камбаната. Защото тя бие за нас.

Благодарим ти, Папа!

 
 

„Живите мъртви“ се завръща на 23 октомври

| от chronicle.bg |

Осми сезон на „Живите мъртви“ стартира премиерно на 23 октомври по каналите на FOX извън САЩ.

Новият сезон на хитовата продукция ще се излъчва в 180 територии и феновете могат да станат свидетели на така очакваната премиера на 23 октомври едновременно в целия свят.

Както и в предишните сезони, новата осма част на сериала ще включва 16 епизода, които ще се излъчат на две части. Първите осем епизода стартират през октомври, а останалите – през февруари 2018.

The Walking Dead Y8

 
 

„Linkin Park“ за самоубийството на Честър Бенингтън

| от chronicle.bg, по БТА |

Самоубийството на певеца на „Линкин парк“ Честър Бенинтгън дошло като гръм от ясно небе за останалите членове на състава му, които трябвало да участват във фотосесия с него, съобщава сайтът TMZ.

Снимките е трябвало да бъдат направени един час, след като е било открито безжизненото му тяло. Групата се е готвела за нови гастроли точно след една седмица. Бенингтън е почивал заедно със съпругата си в щата Аризона и се завърнал в Лос Анджелис в сряда. Според последни данни вокалистът на „Линкин парк“ се е самоубил или в сряда вечерта, или четвъртък сутринта.

На бандата й предстоеше турне под названието „One More Light“, което трябваше да стартира на 27 юли в гр. Мансфийлд, щата Масачузетс, и да приключи на 5 ноември в Токио.

Много звезди от света на музикалния бизнес изказаха съболезнованията си във връзка с трагичната кончина на Бенингтън. 23-годишният Стормзи, който наскоро записа с него и групата му парчето „Good Goodbye“ заяви, че е с разбито сърце след случилото се. Съболезнованията си изрази и Фарел Уилямс. Според рапъра Честър Бенингтън е повлиял на цяло поколение музиканти. Певицата на групата „Парамор“ Хейли Уилямс изтъкна, че Честър е вкарал много красота в свят, който доста често е много мрачен. Фронтменът на „Грийн дей“ Били Джо Армстронг довери ,че винаги ще си спомня за Честър като за един интелигентен и мил човек с невероятен певчески талант.

 
 

Кристофър Нолан за филма си „Дюнкерк“

| от chronicle.bg, по БТА |

Независимо че филмът „Дюнкерк“ описва онова, което се смята за най-голямото поражение на Великобритания във Втората световна война, режисьорът му Кристофър Нолан заяви, че историята за евакуацията на 330 000 британски войници от Франция през 1940 г. е в духа на холивудска традиция, свързана с уестърни и представяне на героични поражения, предаде ДПА.

Новият филм на Нолан е базиран върху събития, свързани с британската евакуация от френското пристанище Дюнкерк след изненадващото настъпление на германците през линиите на Съюзниците. Според преценки на историци, евакуацията оставя Великобритания „сама и застрашена от инвазия“, като военната й стратегия се е провалила. Последвалото прегрупиране на войски и цивилни срещу очакваната германска инвазия е в основата на „духа на Дюнкерк“, намерил отражение в прочута реч на тогавашния премиер Уинстън Чърчил.

Сред предишните филми на 46-годишния Нолан са „Генезис“, „Черният рицар“ и „Интерстелар“. Редица критици възхваляват военната драма „Дюнкерк“, която днес излиза по екраните във Великобритания и САЩ, като най-добрия му филм.