Български синдром на стокхолмска носталгия

| от |

Любомир Талев, Петте кьошета

Публикуването на данните за ширещата се носталгия по последния комунистически диктатор на България (съжалявам, Станишев, за Тодор Живков говоря; ти си толкова некадърен, че дори тази роля не ти се удаде), за която писах в предишната си статия, предизвика вълна от тържествуващо-ехидни реакции у част от десните ми приятели, изпълнени със задоволство от собственото си морално, интелектуално и пр. превъзходство. „Още ли ще ми разправяте, че е непатриотично да се говори, че народът е прост?“, „Майната му на този народ!“, „Щом си харесват Живков, заслужават да продължават да живеят скотски!“ бяха само част от коментарите, изпълнили социалните мрежи.

Ами да, скъпи приятели, просто познати или пък непознати, с които се засичаме всеки ден в интернет, да имаш ниско или направо обидно мнение за народа си и да го изразяваш по толкова публичен начин продължава да бъде непатриотично и не-дясно, независимо от конюнктурата и последните резултати от социологическите проучвания. Както вече многократно сме писали (и както многократно са го писали доста по-умни от мен хора), дясното е патриотично. Това на първо място означава, че десният обича се гордее с родината и народа си, а не гледа отвисоко на тях и не ги обругава при първата предоставила му се възможност.

На второ място патриотизмът изисква от десните, когато виждат, че народът им е изпаднал в опасна за неговото и на Отечеството добруване заблуда, да проявят разбиране към него и да се опитат да му помогнат да излезе от нея, вместо да го обругават. Основания за прояваване на разбиране има достатъчно. Според споменатото в предишната ми статия проучване на НЦИОМ 60% от младите хора посочват като основен източник на информация за българската история през 20-ти век учебниците по история. И това е напълно естествено, когато става въпрос за историята през който и да било период от историческото ни развитие. Нима не от учебниците, а от някакви предавани от поколение на поколение предания черпим основните си познания за епохите на Първото, Второто и Третото българско царство или за византийското и османското иго? Тук му е мястото да отбележим, че от учебния материал за тоталитарната епоха има много какво да се желае. За първи път след падането на комунизма този период залегна в учебния план по време на социалистическото правителство на Жан Виденов. Не би следвало да буди учудване тогава, че това първо разглеждане на тоталитаризма беше твърде плахо, компромисно и почти не засягаше нито един от бегло скицираните по-рано недъзи на социалистическото общество.

И до днес преподаването на историята на комунистическия режим се отличава със същите слабости – неизнасяне на всички факти относно престъпленията на БКП срещу българския народ преди и след деветосептемврийския преврат и отказ от заемането на категорична морална позиция и осъждането на тези престъпления, така както еднозначно са осъдени престъпленията на идеологическите и практически близнаци на комунизма – националсоциализма и фашизма. Положението се утежнява от обстоятелството, че голяма част от масовите медии са доминирани от представители на ДС и на комунистическата върхушка, които естествено представят изкривена картина както на тогавашната, така и на сегашната действителност. Не може да се очаква и от родителите да компенсират тези слабости на учебната и медийната среда. От една страна, те не са професионални историци, а от друга тежкият преход към реална демокрация и капиталистическа икономика (а той е толкова тежък не само заради непосилното наследство, завещано ни от комунистическия режим, а и заради продължаващото вмешателство на метастазите на този режим и репресивните му органи в живота ни и досега) ги кара да се концентрират върху ежедневната борба за насъщния и подсигуряването на оцеляването за себе си и за наследниците си, не в ограмотяването им за миналия режим. Което логично ни довежда до следващия въпрос: Какво да се прави?

Очевидно засилващата се носталгия по един тоталитарен, антидемократичен, антихуманен и антибългарски режим застрашава бъдещето ни като държава и като народ. За да не се допуска това трябва не заклеймяване и сочене с пръст, а последователно разкриване на престъпленията на комунизма пред максимално широки слоеве от българската нация. Институтът за изследване на близкото минало и изключително информативните книги, които той издава, както и сайтът Държавна сигурност.com, съществуващ с подкрепата на евродепутата от ГЕРБ Андрей Ковачев, играят безспорно важна роля в тази насока. Нужно е обаче и обективно отразяване на този най-мрачен период от българската история в масовите медии и в учебниците по история. За постигане на първото е необходима реална лустрация не само в системата на държавните органи, но и в медиите.

Важна стъпка към осъществяване на второто е внесеният от новоизбрания народен представител от Реформаторския Блок Борис Станимиров в първия ден от депутатския му мандат законопроект за изменение и допълнение на Закона за народната просвета, предвиждащ преразглеждане и коригиране на учебниците по история, така че младите хора да бъдат информирани за престъпленията на комунистическите режими у нас и по света по същия начин, по който са информирани за престъпленията на националсоциализма и фашизма. Проектът предвижда и изменения в Закона за степента на образование, общообразователния минимум и учебния план, предвиждащи създаване на условия за формиране на ценностни ориентации, свързани с чувството за българската национална идентичност, уважение към другия, съпричастност и демократично гражданство, основано на правата и отговорностите на гражданите, както и да създаде условия за формиране на конкретни знания за престъпленията извършени от комунистическите, националсоциалистическите и фашистките режими, включително и на комунистическия режим в България. Така формулираният законопроект отговаря както на посочените в предишната ми статия европейски правни актове, които отдавна са приравнили комунистическите с националсоциалистическите и фашистките режими, но и с националния интерес, който налага изясняването на истината за комунистическите престъпления и достигането ѝ до колкото е възможно повече българи. Защото народ, който не познава историята си, е обречен да я повтори.

 
 

Докторите също шмъркат

| от |

Когато преди десет години двукратният световен шампион по фигурно пързаляне Максим Стависки предизвика катастрофа, в която загина 23-годишно момче и вкара в будна кома 18-годишната тогава Мануела, много българи изпаднаха в шок. Не защото се е случила поредната катастрофа с фатален край, на тях сме им свикнали. Шокът дойде от това, че един човек – повод за национална гордост, се оказа разочарование за цял един народ.

В подобна ситуация, макар слава Богу, без жертви, се намираме и през последните дни, след като в неделя д-р Иван Сигридов, светило в инвитро процедурите, блъсна с BMW-то си друга кола (и о!ужас! не „прост Opel“, a Bentley) и в кръвта му бяха открити следи от кокаин и 0,70 промила алкохол. Катастрофата се случва, след като д-р Сигридов е карал личното си BMW320d с превишена скорост в аварийната лента на автомагистрала „Тракия“ – както правят „айдуците“ по пътя.

А не както правят известните лекари, за които са направени цели Facebook групи от благодарни пациенти.

Толкова сме свикнали да затваряме хората в клетки от клишета, че изпадаме в дълбока покруса всеки път, щом животът ни се разкрие в различни цветове от черното и бялото. Някак изобщо не допускаме, че плеймейтка може да е умна, шампион по борба да е талант с четка, или лекар, който спасява или спомага за създаването на животи, да шмърка кокаин.

Изненада! Може. Нелепа е реакцията на онези, които боготворят д-р Сигридов и го защитават. Никой не оборва лекарските му способности, но и никой не може да обори положителните резултати за кокаин от кръвната проба.

Ето ви още един изненадващ факт от шарения живот: компетентността в професията, дори когато тази професия изисква високо ниво на морал, не гарантира въпросното високо ниво на морал. Особено когато става дума за хора, които страдат от тежките странични ефекти на своите успехи: главозамайване, арогантност, чувство за безнаказаност, дори хюбрис*. Подобни пример неведнъж са били реализирани в кино и телевизионната индустрия, а още повече от тях сме виждали на живо.

Нали си спомняте началото на филма „Доктор Стрейндж“, когато героят на Бенедикт Къмбърбач шофира бясно ламборджинито си по тесен път със завои и в същото време разрешава сложни неврологични казуси? Е, ако сте гледали филма, знаете как завършва сцената – в дере. А след това – в болницата, в която доктор Стрейндж се събужда с ръце, негодни за работа. Няма и да споменаваме всички нравствени „особености“ на гениалния доктор Хаус и зависимостта му от Викодина.

Парите, успехите и известността изискват много здрав психичен гръбнак, за да могат да бъдат понесени. Много хора не успяват, ценностната им система се срива и те се развращават. Самозабравянето е деструктивно.

Тъжното в случая не е това, че д-р Сигридов и 31-годишният шофьор на Бентли-то от Бели Искър (който сам по себе си е повод за други разсъждения) са изживели някакъв дистрес. Нито в това, че хубави автомобили са се потрошили, уви. Дори не е тъжно, че известен лекар е взимал кокаин. Идеята, че наркотиците у нас са изобразени в картината на цигане, което диша лепило и на тийнейджър, който пуши трева, е обидно наивна.

Тъжното е в това, че обществото ни очевидно е зациклило на някое от най-долните стъпала на съзнателност и критичност и все още е склонно да издигне на трон „героя“ и да стъпче в прахта „престъпника“. Но какво правим, когато героят и престъпникът съжителстват в едно тяло?

Шашкаме се. Лутаме се между „Осанна“ и „Разпни го“ като лоботомирани овце и не можем да повярваме, че някой, с когото се гордеем е направил грешка. Тук идва и третата изненада: всеки може да направи грешка. Да се посрами, да се провали, да сгафи. Това е човешкото. Другото е божествено.

Навярно двойките с репродуктивни затруднения няма да спрат да ходят при д-р Сигридов заради агресивното му поведение на пътя. И не бива да го правят. Там, където има грешка, следва да има и прошка – това е най-християнският принцип.

Но ако вместо него на шофьорското място седеше татуиран батка от Люлин или 21-годишен циганин без книжка, всички щяхме да сме някак по-спокойни.

А това просто не е честно.

*Хюбрис означава арогантност и надменност, липса на връзка с реалността, надценяване на собственото положение и обида към боговете, което води до последващо наказание и поражение. В Древна Гърция  смисълът на това понятие има конкретиката на грешната постъпка за надпоставяне на някого над боговете или забравяне да им се отдаде благодарност, когато са оказали помощ. Хюбрисът е най-страшната постъпка в Древна Гърция, която е последвана и от най-страшни наказания и разрушение.

 
 

Борбата срещу тютюнопушенето отбелязва напредък

| от chronicle.bg |

Борбата срещу глобалната тютюнева епидемия дава добри резултати през последното десетилетие, благодарение на различни стратегии за справяне с вредния порок – графични здравни предупреждения, забрана за рекламиране, повишено облагане с данъци и приемане на закони срещу пушенето, съобщават Ройтерс и Франс прес, позовавайки се на доклад на Световната здравна организация (СЗО).

Към настоящия момент мерките за справяне с проблема са достигнали до 60 процента от глобалното население. Цифрата е четири пъти по-висока спрямо предходното десетилетие.

Препоръчаните от СЗО мерки за борба с тютюнопушенето, сред които предлагане на помощ за отказ от порока, контрол над употребата на тютюневи продукти и въвеждане на забрани, целящи да предпазят хората от пасивно пушене, са достигнали до 4,7 милиарда души на планетата.

„Работейки заедно можем да предотвратим милиони смъртни случаи годишно от болести, свързани с тютюнопушенето, и да пестим милиарди долари от разходи за здравеопазване, които могат да се избегнат“, казва генералният директор на СЗО Тедрос Аданом Гебрейесус.

Според данни на организацията седем милиона души умират всяка година от болести, свързани с вредния порок.

 
 

Ротвайлер разкъса малко кученце или парадокса на естествения подбор

| от |

Предполагам знаете – ротвайлер разкъса малко кученце във вторник сутринта до Борисовата градина.

Коварното несъобразяване на съседите е класически троп. И това не е само при нас, разбира се, по целия свят го има. Най-лесният пример е как едно време Германия съсипа съседката си Франция за има-няма 2 седмици. В този случай също има цивилни жертви.

Стопанката на ротвайлера има още един ротвайлер, две немски овчарки и един пинчер. За тях съседи твърдят, че са агресивни, а жената ги разхожда без каишка и наморник. С един агресивен пинчер ще се преборим, но два ротвайлера и две овчарки са много. Няма да ни стигнат оплакванията до Общината.

Ясно е, че проблемът е в жената. Ясно е, че тази жена познава кучетата, както е ясно и че е глупава да не им сложи наморници. Защо не му слагаш намордник? Искаш да си говорите с кучето ли, какво?

Но колкото и гаден случай да е този, вече такива неща са като че ли нормални. Някак влиза в печално появилата се категория „стандартното гадно“. Като катастрофите и сбиванията между ученици. Друга ми я мисълта.

В животинския свят все още съществува естественият подбор. Ако едно животно е по-силно, разкъсва другото в парка пред блока. В човешкия, надживотински уж свят естественият подбор, е едва забележим. Като рапърът Кулио. Като БНТ2.

Жената е достатъчно нескопосана да не сложи наморник на злобните си кучета. На каквото и да е белег това – дали на глупост, на наивност или на самонадеяност – във всеки случай тя би била губеща в естествения подбор.

И сега парадоксът:

Парадоксално е как именно тя получава надмощие над околните, които се страхуват, заради успехите на сателитните й кучета в подбора. Тоест, губещ в „природното състезание“ човек, в момента печели именно в това състезание.

Инструментите, които тя използва за победата не са само наглостта й и кучетата. Има го и страхът на останалите човеци. Срамен ансамбъл от тези две неща е причината.

Разочароващо не знам към какво сочи това. Може би е коментар към достойнството на средностатистическия човек, не знам. Като всеки българин, затруднен от философията зад някакво събитие, и аз ще кажа просто – правете си извода сами.

И си пазете децата да не ходят далеч от вас, защото има опасности.

Може да ги вържете на каишка.

 
 

Кустурица ще прави филм в Китай

| от chronicle.bg |

Режисьор е подписал с базираната в Хонконг Dirty Monkey Films Group.

Емир Кустурица ще снима следващият си филм в Китай. Той ще бъде базиран на текстове на Фьодор Достоевски от 19 век, като в момента се работи по сценария.

„Филмът ще разказва за моралните дилеми от книгите на Достоевски, но ще се развива в друга среда“, сподели Кустурица. „Идеята е да покажем основните аспекти в текстовете на руския писател от гледна точка на китайското общество и така да приближим идеите на руския писател до съвременната ни реалност.“

Според сръбския режисьор още неозаглавеният филм ще се развива в съвременен Китай, а главният персонаж ще е жена, която има проблеми със зрението и се нуждае от скъпо лечение във Франция.

Премиерата на последния му филм, „On the Milky Road“ с Моника Белучи, се състоя на филмовия фестивал във Венеция миналата година.