България – нашият късмет

| от |

Автор: Питър Линър за секцията посветена на 100 Years UK in BG в блога на британското посолство в София : http://blogs.fco.gov.uk/100yearsukinbg/bg

 

След историята на лейди Маргарет Хийт, Клеър Стоутън и Ник Хийт за поредицата #100UKBG  днес продължаваме с  разказа на  Питър Линър за България. 

от Питър Линър OBE

След три предизвикателни години в Москва, през 1987 г. Питър Линър е назначен за културно аташе в България и служител в Британски съвет България. Питър и съпругата му очакват животът им в София да е подобен на този в Москва, но се оказва, че са грешели. Пътешествията им из България и съседните страни, хубавата българска храна и вино, и гостоприемните и топли българи са само част от многото топли спомени от онова време.  

 

„Южният европейски климат и превъзходните вина бяха допълнителен бонус. Започнах да подозирам, че климатът може и да има по-голямо въздействие върху хората, отколкото политиката.” – Питър Линър

Photo-of-Peter-Lyner Със съпругата ми пристигнахме в София през октомври 1987 г., за да поема поста на културно аташе. Мисля, че бях първият служител на Британски съвет в България. Страната се оказа приятна изненада след три години в мразовитата Москва по време на Студената война. Очаквах условията в България да са подобни на тези в Москва, но с удоволствие разбрах, че ще бъдем настанени в приземен апартамент, (който по-късно се превърна в първия офис на Британски съвет), отворен към улицата и без да се вижда охраната, която ни беше назначена. Освен това нямаше проблем да се движим свободно без ужасните ограничения, които имахме в Москва. Не можехме да повярваме на късмета си!

Беше чудесно, че можехме да се срещаме и да разговаряме с българи. Георги Папанчев направи всичко по силите си, за да ме научи на български в Института по славянски и източноевропейски науки в Лондон. Аз обаче не съм лингвист и трябва доста да съм го изнервил. Но и малкото, което знаех, започна да се подобрява, особено след като разбрах, че мога, а и понякога се налага, да го използвам.

Работата ми като културно аташе в Съвета, макар и да имаше ограничения, даваше много повече свобода, отколкото очаквах. Мислех, че ще има противопоставяне към един западноевропеец, на каквото се бях натъкнал в Москва, но всъщност чуках на отворена врата в София. Съпругата ми можеше да работи и започна да преподава в елитно училище. Доколкото знам беше първата работеща съпруга на дипломат.

Разбира се южният европейски климат и превъзходните вина бяха допълнителен бонус. Започнах да подозирам, че климатът може и да има по-голямо въздействие върху хората, отколкото политиката.

Магазините тогава не бяха добре заредени и често ходихме до Гърция за провизии. Винаги ме е учудвало, че колегите ми в Букурещ слизаха на юг до Русе, за да пазаруват, а ние отивахме на юг до Гърция. Явно наистина всичко е относително!

Бях в София по време на падането на комунизма и видях първите стъпки на България в посткомунистическия свят. При свалянето на режима имаше барикади пред апартамента ни. Издигнатият в центъра на София протестен лагер се намираше съвсем близо до дома ни. Гледах невъзможното – властите не направиха нищо, за да потушат протестите. Резултатът изглеждаше неизбежен. Така и стана – комунизмът си отиде.

Винаги съм смятал, че посланиците, с които работех – Джон Фосет, а след това и Ричард Томас – оказваха изключителна подкрепа на Британския съвет – „кукувицата в гнездото им”. Когато Ричард Томас пристигна го придружих покрай охраната, въоръжена с хромирани калашници, за да се представи акредитивните си писма на Тодор Живков и Петър Младенов.

За мое голямо съжаление трябваше да напусна България през 1990 г. Щях да се радвам да остана и стана свидетел на развитието на демократична България, но поради семейни причини се наложи да се прибера в родния Белфаст.

Останах с изключително топли спомени от България.

 
 

Кит Харингтън и Роуз Лесли не са сгодени

| от chronicle.bg, БТА |

Кит Харингтън не е предлагал брак на приятелката си, актрисата и негова бивша екранна партньорка в „Game of Thrones“ Роуз Лесли.

Представител на 30-годишния Харингтън е опровергал за в. „Метро“ публикацията на сп. „Life and style“, че актьорът е организирал романтична вечеря на свещи, по време на която е помолил своята изгора да стане негова съпруга.

Имената на Кит Харингтън и Роуз Лесли за първи път бяха свързани през 2012 г., когато актьорите играеха Джон Сноу и Игрит. Екранното им партньорство продължи във втория, третия и четвъртия сезон на хитовата поредица.

Харингтън, който все още е част от актьорския състав на любимия ни сериал, преди е споделял, че Роуз Лесли е най-големият му дар от сериала.

 
 

Две нови книги за Хари Потър през октомври

| от chronicle.bg, по БТА |

Две нови книги за Хари Потър ще бъдат публикувани за британска изложба, посветена на 20-годишнината на поредицата, съобщи Асошиейтед прес.

Изложбата „История на магията“ ще бъде открита в Британската библиотека през октомври. Издателската къща „Блумсбъри“ обяви, че във връзка с нея ще публикува две нови книги за Хари Потър.

„Хари Потър: История на магията – книга за изложбата“ ще запознае читателите с предметите, изучавали в училището за магьосници на Хари Потър.

„Хари Потър – пътешествие в историята на магията“ ще разкаже за загадъчни неща, като алхимията, еднорозите, древните магии. И двете книги ще излязат от печат през октомври.

Изложбата „История на магията“ ще продължи до края на февруари 2018 г.

 
 

Докторите също шмъркат

| от |

Когато преди десет години двукратният световен шампион по фигурно пързаляне Максим Стависки предизвика катастрофа, в която загина 23-годишно момче и вкара в будна кома 18-годишната тогава Мануела, много българи изпаднаха в шок. Не защото се е случила поредната катастрофа с фатален край, на тях сме им свикнали. Шокът дойде от това, че един човек – повод за национална гордост, се оказа разочарование за цял един народ.

В подобна ситуация, макар слава Богу, без жертви, се намираме и през последните дни, след като в неделя д-р Иван Сигридов, светило в инвитро процедурите, блъсна с BMW-то си друга кола (и о!ужас! не „прост Opel“, a Bentley) и в кръвта му бяха открити следи от кокаин и 0,70 промила алкохол. Катастрофата се случва, след като д-р Сигридов е карал личното си BMW320d с превишена скорост в аварийната лента на автомагистрала „Тракия“ – както правят „айдуците“ по пътя.

А не както правят известните лекари, за които са направени цели Facebook групи от благодарни пациенти.

Толкова сме свикнали да затваряме хората в клетки от клишета, че изпадаме в дълбока покруса всеки път, щом животът ни се разкрие в различни цветове от черното и бялото. Някак изобщо не допускаме, че плеймейтка може да е умна, шампион по борба да е талант с четка, или лекар, който спасява или спомага за създаването на животи, да шмърка кокаин.

Изненада! Може. Нелепа е реакцията на онези, които боготворят д-р Сигридов и го защитават. Никой не оборва лекарските му способности, но и никой не може да обори положителните резултати за кокаин от кръвната проба.

Ето ви още един изненадващ факт от шарения живот: компетентността в професията, дори когато тази професия изисква високо ниво на морал, не гарантира въпросното високо ниво на морал. Особено когато става дума за хора, които страдат от тежките странични ефекти на своите успехи: главозамайване, арогантност, чувство за безнаказаност, дори хюбрис*. Подобни пример неведнъж са били реализирани в кино и телевизионната индустрия, а още повече от тях сме виждали на живо.

Нали си спомняте началото на филма „Доктор Стрейндж“, когато героят на Бенедикт Къмбърбач шофира бясно ламборджинито си по тесен път със завои и в същото време разрешава сложни неврологични казуси? Е, ако сте гледали филма, знаете как завършва сцената – в дере. А след това – в болницата, в която доктор Стрейндж се събужда с ръце, негодни за работа. Няма и да споменаваме всички нравствени „особености“ на гениалния доктор Хаус и зависимостта му от Викодина.

Парите, успехите и известността изискват много здрав психичен гръбнак, за да могат да бъдат понесени. Много хора не успяват, ценностната им система се срива и те се развращават. Самозабравянето е деструктивно.

Тъжното в случая не е това, че д-р Сигридов и 31-годишният шофьор на Бентли-то от Бели Искър (който сам по себе си е повод за други разсъждения) са изживели някакъв дистрес. Нито в това, че хубави автомобили са се потрошили, уви. Дори не е тъжно, че известен лекар е взимал кокаин. Идеята, че наркотиците у нас са изобразени в картината на цигане, което диша лепило и на тийнейджър, който пуши трева, е обидно наивна.

Тъжното е в това, че обществото ни очевидно е зациклило на някое от най-долните стъпала на съзнателност и критичност и все още е склонно да издигне на трон „героя“ и да стъпче в прахта „престъпника“. Но какво правим, когато героят и престъпникът съжителстват в едно тяло?

Шашкаме се. Лутаме се между „Осанна“ и „Разпни го“ като лоботомирани овце и не можем да повярваме, че някой, с когото се гордеем е направил грешка. Тук идва и третата изненада: всеки може да направи грешка. Да се посрами, да се провали, да сгафи. Това е човешкото. Другото е божествено.

Навярно двойките с репродуктивни затруднения няма да спрат да ходят при д-р Сигридов заради агресивното му поведение на пътя. И не бива да го правят. Там, където има грешка, следва да има и прошка – това е най-християнският принцип.

Но ако вместо него на шофьорското място седеше татуиран батка от Люлин или 21-годишен циганин без книжка, всички щяхме да сме някак по-спокойни.

А това просто не е честно.

*Хюбрис означава арогантност и надменност, липса на връзка с реалността, надценяване на собственото положение и обида към боговете, което води до последващо наказание и поражение. В Древна Гърция  смисълът на това понятие има конкретиката на грешната постъпка за надпоставяне на някого над боговете или забравяне да им се отдаде благодарност, когато са оказали помощ. Хюбрисът е най-страшната постъпка в Древна Гърция, която е последвана и от най-страшни наказания и разрушение.

 
 

Защо трябва да прочетеш (и гледаш) „Снежния човек“?

| от |

Имаш три основни и много важни причини да очакваш месец октомври, така както малките деца чакат Коледа, защото именно тогава излиза новият филм на шведа Томас Алфредсон „Снежния човек“. Освен самият Алфредсон, от когото вече трябва да си гледал „Дама, поп, асо, шпионин“ и Let The Right One In, другите две причини за очакването са Майкъл Фасбендър и романът на Ю Несбьо, на който е базиран чудесния смразяващ трилър, който ще видим.

Ю Несбьо е норвежки автор, който преди да заеме позицията на писател на пълен работен ден, е футболист, а след това и китарист на норвежка хардкор банда. Второто е и до днес, но футбол не играе. Предимно пише, когато не свири. Поредицата му за пропадняка и пияница инспектор Хари Хуле започва да излиза през 1997 година, когато в студена Норвегия се публикува „Прилепът“. Трябва да минат няколко години и почти цялата поредица за детектива да излезе в родната държава на Несбьо, за да може книгите да бъдат преведени на английски. Минават близо 10 години. Някъде по това време „Снежния човек“ попада в Мартин Скорсезе. И той решава, че иска да филмира романа.

За проекта започна да се говори още преди книгата да беше преведена на български. „Мартин Скорсезе иска да филмира норвежки автор… Какво става с адаптацията по Ю Несбьо…“ В крайна сметка правата за книгата остават на режисьора, но той така и не успява да намери време за него и го прехвърля в ръцете на онзи, който смята, че ще го направи най-добре – Томас Алфредсон. Мартин Скорсезе обаче остава в продуценския екип и следи адаптацията по романа.

От друга страна е Томас Алфредсон. Той е шведски режисьор, който работи от началото на 90-те, но продукцията, която го заковава сред имената, които всеки уважаващ себе си киноман трябва да следи, е „Дама, поп, асо, шпионин“ по романа на Джон льо Каре. Филмът му носи награда БАФТА и има три номинации за „Оскар“, включително една за Гари Олдман, който след дълга тиха вражда с Академията, в крайна сметка получава заслужено признание. Макар и самата статуетка да му се изплъзва.

Междувременно обаче Томас Алфредсон прави и множество чудесни шведски продукции, като най-възторжената е кървавият трилър „Покани ме да вляза“, адаптиращ романа на Йон Линдквист. Алфредсон обича страшната и добра литература, и очевидно и тя го обича. Разбират се добре и синхронът им е като в страшен кървав танц. Затова не е чудно, че диригентската позиция в продукцията „Снежния човек“ се пада на него.

И, разбира се, имаме Майкъл Фасбендър. Колкото и cheesy да звучи Фасбендър стои добре почти навсякъде. Дори и в ужасния и зле направен Assassin’s creed имаше само едно нещо, което нелепо в цялата иначе нелепост, която този, така наречен филм представляваше и това беше Фасбендър. Тук той ще играе Хари Хуле – пропаднал сприхав детектив, който пие много, пуши още повече и не признава авторитети. И ако в американските филми и всякакви други истории тези качества звучат като клише, което вече някой някъде е гледал, то в случая това не е така.

Ю Несбьо някак успява да изкълчи трилър жанра и да изтиска нещо повече от него. Същото прави и Томас Алфредсон. Надеждата остава, че това ще се случи и с Майкъл Фасбендър.

Преди да бъде филм обаче „Снежния човек“ е книга. От тези, които ако беше по-малък, щеше да се напикаваш в леглото от страх. В него зъл мъж обезглавява, наранява и тероризира жени по много болезнени и изобретателни начини. Нищо в насилието и унижението на човека не е чуждо на Несбьо и неговите персонажи. Книгата я има на български, както и цялата поредица за Хари Хуле, защото „Снежния човек“ е седмата книга за битката на детектива с пороците, похотта и престъпниците. Другите романи от поредицата са също така насилствени и изненадващи, но спокойно можем да кажем, че „Снежния човек“ е черешката на червената торта, която прави Несбьо литературна рок звезда.

Зимата наистина идва… тази година обаче със „Снежния човек“. Поне за нас.