България – началото на пътя ми като учител

| от |

Автор: Фил Декстър за секцията посветена на 100 Years UK in BG в блога на британското посолство в София : http://blogs.fco.gov.uk/100yearsukinbg/bg

След историята на Лин Бейли за поредицата #100UKBG, днес поглеждаме към най-яркия спомен на Фил Декстър за началото на пътя му като учител… в България.

Първа английска езикова гимназия в София. Снимка: Уикипедия

Първа английска езикова гимназия в София. Снимка: Уикипедия

Фил Декстър работи като учител и координатор в Британски съвет България в периода 1987-1994 г. В България той разработва и въвежда програма за допълнително самообучение по английски език в езиковите гимназии – метод, който днес успешно се прилага и в други филиали на Британски съвет по света.

От времето си в България Фил пази много мили спомени и научава (поне) два житейски урока.

 

„Ако не беше опитът ми в България, всичко това можеше и да не се случи и подходът ми към учене и преподаване днес можеше да е напълно различен или да поеме в друга посока.” – Фил Декстър

Прекарах седем прекрасни години в София – от 1987 до 1994г. Работех по програма, първоначално изцяло финансирана от българското министерство на образованието, за обучение по английски език в гимназиите. Струва ми се, че тя същестуваше от 1960-те години, а езиковите гимназиии и далеч преди това. По мое време в програмата бяха включени 25 училища, а от 1991 г., (когато вече финансирането ѝ от министерството бе спряно), Британски съвет, заедно с британската организация „Централно бюро за образователни посещения и обмен”, пое управлението ѝ и финансирането на учителите. Въпреки това партньорството с министерството и училищата, разбира се, продължи. През 1991 г. бях назначен за координатор на програмата в Британски съвет, а междувременно продължих да преподавам в Първа английска гимназия в София, а след това за кратко и във Втора английска гимназия.

Имам толкова много истории от престоя ми в България – повечето наистина щастливи, някои по-предизвикателни от други. Ще ми се да разкажа три, свързани с учителската ми дейност, и една по-лична:

1. Любимият ми клас за преподаване бе подготвителният – в него учениците преминаха от прогимназия към гимназия. Там, или поне в онова училище в онази година, учениците изучаваха разширено езика с около 30 часа английски на седмица. Единствените предмети, които се преподаваха на български, бяха литература и математика. Целта бе да се достигне ниво на езика, което позволява повечето предмети да бъдат изучавани на английски. Мотивацията бе голяма, а дисциплината и поведението не бяха проблем. И все пак 13-14 годишните са такива, каквито са. Спомням си един клас, който ми каза: „Обичаме уроците ви, г-н Декстър, но има нещо по-хубаво от добър учител, и то е въобще да няма учител!” Спомням си още, било е през 1989 или 1990 г., когато беше много интересно заради революционните настроения или „промените”, както се наричаха в България, (но за това малко по-късно), имах един клас, с който ми беше трудно да работя. Беше почти невъзможно да „достигна” до тях като хора, а и като клас. Каквото и да се опитвах, усещах, че няма истинска връзка и комуникация. Тогава изведнъж ми хрумна идея, която и до ден днешен наричам „вълшебен учителски прашец”. Помислих си защо не опитаме с малко поезия напълно наясно, че ако предложех: „Нека днес пишем поезия”, ще бъда изхвърлен през вратата, и то с право. Но това беше нещо друго –„всичко”, което направих, беше да им задам няколко въпроса: „Как се чувстваш, когато се събудиш и осъзнаеш, че си във ваканция?”, „На какво миришат портокалите?”, „Какъв звук чуваш, когато стъпваш върху току-що навалял сняг?” Подготвих десетина такива въпроса, на които те трябваше да отговорят, с което се оформи рамката на бъдещата поема. Включиха се с голямо удоволствие и след това го превърнаха в много по-експресивна и лична поема. Пробвах това и с други класове, но този беше специален. Идеята беше да прочетат стиховете си пред останалите и всеки от тях „настояваше” да излезе пред класа и да прочете написаното. Бе невероятно изживяване и за около 90 минути класът се превърна в „остров на креативността”. След този случай връзката ми с класа вече не беше проблем, а и той се превърна в урок за това как да „достигам” до другите, който никога няма да забравя.

2. 1989-1990 г. бе  шеметен период, който се отрази върху учениците, и които те бурно обсъждаха. През 1990 г. се проведоха първите свободно-демократични избори в България и родителите им, както и всички възрастни, се вълнуваха за бъдещето. Едва ли е нова идея да пресъздадеш примерни избори в класната стая, но тези, които организирах в Английската гимназия, бяха много специални, предвид контекста на времето. Помолих учениците да се разделят на политически партии и да направят кратък манифест. Разбира се, не беше позволено да бъдат „истински” политически партии и всъщност можеше да бъдат всичко друго, но не и това. Имахме „Партия на летящите кюфтета”, „Партия на състезателите на три крака“ и „Партия на седемте почивни дни“. Трябваше да изложат манифестите си пред другите, а след това гласувахме, докато някой не получи над 50% от гласовете. Бе много забавно, учениците развиваха уменията си да излагат аргументи и да изслушват, но най-важното бе, че тези деца гласуваха няколко дни преди родителите им. В това имаше нещо значимо и специално за тях.

3. Винаги съм вярвал във важната роля на учещия и в независимостта му и, че, за да научиш нещо ефективно, трябва да поемеш отговорността. Като координатор в Британски съвет често посещавах английските гимназии. Веднъж отидох в Стара Загора, където разговарях с една от учителките за езиковата лаборатория, която беше поискала наскоро. Езиковите лаборатории бяха продукт на 1960-те години – много добри и полезни, но твърде фокусирани върху „слушай и повтаряй”. Реших, че можем да направим нещо много по-добро и по-ангажиращо, и така се роди идеята да създадем център за самообучение, който да включва стая с различни източници за четене, писане, слушане и говорене, видеоматериали и всякакви други помагала. Това за времето си беше много революционен подход и по някакъв начин се оказа по-предизвикателен за учителите, отколкото за учениците. Часовете бяха по график и няма съмнение, че нивото на езика се покачи. Този проект се осъществи и с помощта на съпругата ми Хелън, която работеше с министерство на образованието, за да осигури официална подкрепа и непрекъсната работа с училищата. Благодарение на Дейвид Стоукс, директорът на Британски съвет по онова време, имахме фонд, с който основахме малка мрежа от подобни центрове във Хасково и Враца. С времето бяха открити и други и вярвам, че и днес съществуват до някаква степен в училищата. Това не просто беше интересен модел за самообучение в България – след това го приложих и в други представителства на Британски съвет, където работех. В колежи за обучение на учители в Чехия, в гимназии в Словакия, във военните училища в Хърватска и Либия, а последно и в учителските курсове в Танзания. Но, ако не беше опитът ми в България, всичко това можеше и да не се случи и подходът ми към учене и преподаване днес можеше да е напълно различен или да поеме в друга посока.

4. И накрая и една лична история – в края на 1980-те години не винаги бе лесно да си купиш храна, особено ако беше чужденец, който отскоро е в България… Разбира се. Нямах и представа колко още по-зле ще стане в началото на 1990-те! Някой в България веднъж беше казал, че „някои търсят храна, а други я намират”. Спомням си добре опашките и как питам за какво са. Или виждах хора с пълни торби и ги питах откъде са пазарували. В България се научих никога да не излизам от вкъщи без поне един найлонов плик и да съм в готовност да го напълня толкова, колкото можеше да побере. Хората мислиха, че съм от тези, които намират храна. Добре си спомням как около Коледа се появяваха зелени портокали от Куба, питах хората къде ги продават и правех необходимото… Имаше и зареждания на банани, но не помня от къде. Да си купиш от тях обаче си беше друго преживяване, защото не се налагаше да питаш никого. Веднага след закупуването им хората ги ядяха и трябваше само да следваш жълтата следа до „магазина за банани”…. Да не се бърка с жълтите павета в центъра на София! В заледен зимен ден това си беше приключение. И до ден днешен не излизам от вкъщи без найлонов плик в себе си, за всеки случай… Още един важен житейски урок, научен в България.

 
 

Как правилно да се манипулира поведението на другите

| от |

За да промени човек поведението си към по-добро, е необходимо да му се дава положителен пример, установиха британски и австралийски учени, цитирани от Нюзру.

Неодобрението поражда негативни реакции и може да накара хората да правят точно обратното на желаното.

Учените от университета на Ексeтър и на Куинсланд анализирали данните от три изследвания, в които са участвали 221 доброволци. На някои от тях са показвани постери, на които пишело, че 70 процента от връстниците им не одобряват пиенето на алкохол на екс, и други с текст, че 65 процента не правят така, когато излизат вечер. След това участниците са попълвали анкетни карти.

Твърдението, че другите не одобряват бързото обръщане на чашките е подтиквало доброволците да пият по този начин. Информацията, че другите не пият на екс, е снижила риска от подобно поведение, показаха резултатите.

 
 

Конкурс цели да приземи космически кораб на Луната и да изпрати снимки към Земята

| от |

Все по-близо сме до най-интересната част от състезанието Google Lunar X Prize, вдъхновило инженери и технологични предприемачи от целия свят да разработят нискобюджетен роботизиран метод за изследване на Космоса. Идеалната цел на конкурса е до 31 декември 2017г. да приземи космически кораб на Луната, който да изпрати снимки и видеоклипове от мястото към Земята.

Участниците в състезанието са подчинени на определени изисквания, едно от които е корабите им не само да се приземят на Луната, но и да се придвижат минимум 500 метра по повърхността й. Ето защо създаването на лека и проходима конструкция е от особено значение в тази надпревара.

Отборът от Япония HAKUTO е един от общо петте финалисти, които ще се борят за голямата награда от 20 милиона щатски долара. Първият частно финансиран екип в страната на изгряващото слънце, който се е посветил в изследването на Луната, избра SUZUKI като свой партньор при разработването на този уникален космически кораб.

SUZUKI_&_HAKUTO_02

SUZUKI помагат за намаляване на теглото на луноходчето, което е изключително важно както за оптимизирането на разходите за изстрелването му от Земята, така и за успешното му придвижване по пясъчната повърхност на Луната. Космическият кораб на HAKUTO е оборудван с технологията за задвижване на четирите колела AllGrip, която се е доказала като надеждна за придвижване през различни терени при моделите от автомобилната гама на японския производител – VITARA, SX4 S-CROSS, JIMNY, IGNIS и SWIFT.

SUZUKI_&_HAKUTO_03

 
 

Вижте фотосесията, на която Емилия Кларк и Кит Харингтън се целуват

| от |

Докато нещата между Джон Сноу и Денерис, Родената в Буря (от дома Таргериен, първа с нейното име, майка на дракони, бла, бла) се затоплят, решихме, че е време да се подсетим за една фотосесия, в която Емилия Кларк и Кит Харингттън се целуват.

Тя е заснета през 2012г. и снимките са взети от списание Rolling Stone. Както може да видите, на тях изглежда като отношенията между Кларк и Харингтън да са доста топли.

„Този момент беше незабравим“, казва фотографът Пеги Сирота. „Бяхме малък екип в този ден, само няколко души на едно поле. Химията между тези двамата беше осезаема. Помолих ги да се целунат, любовта се рееше във въздуха и както се вижда от кадрите…се получи добре“.

</iframe=

Не знаем какво смята Роуз Лесли, която изигра дивачка Игрит в „Игра на тронове“ и в момента е гадже на Кит Харингтън. Подoзираме, че не е супер щастлива от новата вайръл вълна с тези снимки.

Но може да е спокойна. Към момента клюкарските издания не събират Емилия и Кит. Но екранните им герои…е, предстои да видим във финалния епизод на седми сезон другия понеделник.

Вижте снимките им в галерията.

 

 
 

История на слънчевите затъмнения – от драконите до Луната

| от |

В древността загадъчните слънчеви затъмнения са приписвани на свръхестествени причини. Смутени от изчезването на Слънцето посред бял ден, различните култури са се опитвали да обяснят феномена с намесата на божество, демон или зъл дух. Според китайците дракон е разкъсвал нашата звезда, според народа Шан в Азия – гигантска жаба я е поглъщала, а според викингите – Слънцето е ставало плячка на вълци, съобщава Франс прес.

Древните люде дори са правили опити да прогонят „нападателя“ – в Китай са вдигали шум, блъскайки по различни предмети, докато австралийските аборигени са разчитали на шамани да мятат отровни копия по него.

Дълго време слънчевите затъмнения са били възприемани като лоша поличба, казва Робърт Маси от Кралското астрономическо дружество в Лондон. Трябва да мине доста време, преди човечеството да открие, че истинският виновник за изчезването на Слънцето посред бял ден е скромната Луна, която е 400 пъти по-малка от него. Въпреки това тя успява понякога да го скрие, тъй като се намира 400 пъти по-близо до Земята от Слънцето. Феноменът се наблюдава при почти съвършена подредба между трите небесни тела.

Слънчевите затъмнения са обект на изследване от хилядолетия. Между 700-ата до 50-ата година преди Христа древните вавилонци са ги описвали върху дъсчици.

Китайците внимателно са наблюдавали феномена, смятан за изключително важен за императора. Горко на онези, които не са успявали да ги предскажат. Заради това през 2137 г. преди Христа главите на двама братя астрономи, Хо и Хи, „хвръкват“.

Древногръцкият историк Херодот разказва как Талес от Милет е успял да предскаже слънчево затъмнение през 585 г., предотвратявайки битка между лиди и мидийци.

Астрономите обаче се съмняват, че Талес е разполагал със средствата да направи подобна прогноза в древни времена.

Едва през втори век от новата ера, благодарение на Птоломей, човечеството придобива познания за различните параметри, необходими за прецизно прогнозиране на слънчево затъмнение.

„По времето на Ренесанса, и със сигурност след изобретяването на телескопа и с появата на трудовете на Коперник, е трудно да се повярва, че много хора продължават да смятат пълните слънчеви затъмнения за страховити явления“, казва Маси.

Николай Коперник (1473 – 1543) допуска, че Земята се върти около Слънцето, а не обратното.

Едва през 17-и и 18-и век обаче учените и астрономи Йохан Кеплер, Исак Нютон и Едмънд Халей успяват наистина да „заковат“ механиката на Слънчевата система.

В наши дни астрономите вече са в състояние да прогнозират затъмненията с изключителна точност (под една секунда).
„Имайки предвид този факт, затъмненията могат да бъдат възприети като триумф на рационализма“, се посочва на сайта на Европейската космическа агенция (ЕКА).

Въпреки всичко продължават да битуват някои суеверия, заради което на сайта на НАСА е поместен списък с „погрешни представи“ относно затъмненията. Сред тях са, че бременните жени не трябва да наблюдават феномена поради страх от увреждане на неродените бебета или че по време на слънчево затъмнение не трябва да се приготвя храна, защото може да бъде отровена от слънчевата радиация.