100 Years UK in BG: Моят български град

| от |

Aвтор: Джон Митчъл за рубриката 100 Years UK in BG в блога на Британското посолство в София.

Джон Митчъл е британец, който от няколко години живее в малък град близо до Сливен, говори български и се чувства напълно интегриран в местната общност. С приятели редовно посещава градското кафене, а то, разбираемо, се превръща в източник на много колоритни и странни истории.

„Ако Дейв Алън бе българин, а не ирландец, той щеше да е от моя български град!” – Джон Митчъл

Когато достигнах онзи етап в живота си, в който пенсионирането наближаваше, а професионалният ми път бе преминал извън родината, започнах да обмислям възможността да заживея в чужбина. Покрай работата ми като военен бях видял много страни, в някои от тях бих живял, в други – не. Успях да сведа „възможностите” до пет, с оглед на езиковите ми познания, икономическото положение и т.н.

sliven_11

България бе една от тях. Мой приятел бе живял тук от самото начало на демократичните промени и разказваше много истории за подобренията в страната. След няколко пътувания до България, реших да се установя в сливенския район, защото бе на еднакво разстояние от границите с Гърция и Турция, достатъчно близо до морето и с хубава планина. В крайна сметка се озовах в малък град, недалеч от Сливен. Дотук със скучните  подробности. Как да опиша България? Ако Дейв Алън бе българин, а не ирландец, той щеше да е от моя български град!

На третия ден от новия ми живот, вече бях влязъл в конфликт със строител, решен да прави каквото си е намислил, а не това, което исках аз; портата ми се отвори и през нея влезе мъж, който сериозно куцаше, водеше магаре, а след магарето малък стар човечец бе нарамил рало. Влязоха в „градината” и за нула време тя бе частично изорана и засадена с 30 корена домати. После бях поканен у съседа, за да се запозная с местната култура, да опитам храната и, разбира се, ракия! Магарето, както научих по-късно, се казваше Мария, а възрастният мъж ще нарека Петко, за да не издавам идентичността му. Петко и семейството му щяха да ми станат добри, близки приятели, първите от многото в МОЯ малък град! Местното кафене, което беше центърът на различните „забавления”, се сдоби с редовен посетител. Като свикваха с разваления ми български, съгражданите ми постепенно ме въвеждаха в местния хумор.

Първият ми спомен за шегите е от една вечер в кафенето. От съседната маса дочух: „Джон ще знае, той тъкмо се върна от София”. Един от събеседниците на въпросната маса ме попита вярно ли е, че правителството ще налага данък магаре. За щастие успях да забележа намигването и усмивката на друг човек от групата. Моят отговор трябваше да е „Да”! След това интересуващият се продължи и разказа на двама души с гръб към мен, че от надежден източник е разбрал, че от София ще правят изненадваща проверка в градчето. На следващия ден забелязах колко малко магарета бяха изведени на паша или карани из града!

Друг случай включваше известен художник и жител на градчето, който ми обясни, че е бил дисидент по време на комунистическия и след това социалистическия режим. Един от присъстващите на масата отговори: „Ти все още си отцепник, ти си човек на изкуството”, а втори допълни: „Разбира се, ти вече си пенсионер, а не художник.” Това бе последвано от дълъг монолог от нашия художник за това, че професията му ще си остане само негова, независимо от възрастта, като речта, разбира се, бе многократно прекъсвана от останалите.

Още една случка! Тя е от времето на първите избори, след като България се присъедини към ЕС. Докато стоеше с нас на масата, същия този художник бе информиран тържествено, че като град вече ще имаме двама кмета – един, избран от гласоподавателите, и втори, посочен от ЕС. Разбира се, това накара нашият човек да се впусне в монолог за демокрацията. Когато енергията му започна да привършва, някой го извести, че аз съм този, който ще бъде назначен! Това му даде нови сили и ето, той започна отново! Когато се изтощи, някой от събеседниците подхвърли, че не кой да е, а самият президент ще дойде в градчето да ме направи почетен българин. Последва пореден монолог за демокрацията, за състоянието на правителството и за президента!

Прекарал съм много вечери в местното кафене, което означава, че имам голям запас от истории за разказване.

 
 

Трима щастливци с атрактивни печалби от Еврошанс

| от |

Какво може да е общото между пенсионер, редови служител и собственик на транспортна фирма от три различни краища на България? Ами например това, че участват в играта на Евробет – Еврошанс и се радват на късмета си, като печелят страхотни суми.

78-годишният Илия Щърбов от село Старцево познава 8 от 9 числа, който му носят 5 000 лева. Той играе за 1 теглене, залагайки на следната кобинация: 4, 7, 27, 33, 34, 35, 37, 40 и 69. Бай Илия не може да повярва, когато букмейкърът обявява печалбата, а посетителите в пункта бурно го аплодират.

В същото време, 39-годишният Бейсим Риза е в родния си град Исперих и опитва късмета си в пункта на ул. Васил Левски № 76. Решава да играе с 10 случайно избрани числа. Само 5 минути по-късно 9 от 10-те числа се оказват печеливши и му осигуряват сумата от 5 006 лева.

Бейсим е много горд от печалбата си, защото донякъде повтаря успеха си от 10 000 лева, спечелени от него преди време в друга игра на Евробет – Лотомания.

Сериозен удар прави и 65-годишният собственик на транспортна фирма Стойко Василев, който печели 5 002 лева от Еврошанс. Съдбата го отвежда по работа в град Камено, където познава 7 поредни числа – 72, 73, 74, 75, 76, 77 и 78! Щастливцът планира да зарадва с подаръци най-голямото си богатство – своите внуците.

 
 

Почина Величко Чолаков

| от |

Почина щангистът Величко Чолаков. Информацията бе потвърдена от Центъра за спешна медицинска помощ в Смолян. Шампионът в най-тежка категория издъхна на 35-годишна възраст в родния си град. Екип на Спешна помощ се е отзовал днес на повикване в дома на атлета, след като на Величко му прилошало. Предполага се, че е починал от емболия, но причините за смъртта ще бъдат изяснени след аутопсията. Щангистът е имал здравословни кардиологични проблеми.

 
 

На какво се дължи тревожността от липсващия смартфон

| от |

Психолозите от години се опитват да обяснят на какво се дължи тревожността от липсващия смартфон. Според китайски и корейски специалисти причината за нея е, че хората вече ги възприемат като свое продължение, съобщи Прес асосиейшън.

Тревожността от липсващия смартфон се нарича номофобия. Учени от университета в Хонконг и университета в Сеул се опиха да определят на какво се дължи тя с помощта на 300 доброволци. Те установиха, че тревожността заради невъзможността човек да използва смартфона си няма нищо общо с телефонните обаждания в спешни случаи, а се определя от ролята им в ежедневието ни за нашата идентичност, като наше продължение, с което записваме дигитално спомените си.

Роля за тази тревожност имат и социалните платформи като Фейсбук, Инстаграм и Туитър – обявяването на това, което правим в интернет, вече е част от преживяването на събитията.

Учените са установили също, че страдащите от номофобия по-често се оплакват от болки в китката и врата от останалите.

 
 

Конкурс цели да приземи космически кораб на Луната и да изпрати снимки към Земята

| от |

Все по-близо сме до най-интересната част от състезанието Google Lunar X Prize, вдъхновило инженери и технологични предприемачи от целия свят да разработят нискобюджетен роботизиран метод за изследване на Космоса. Идеалната цел на конкурса е до 31 декември 2017г. да приземи космически кораб на Луната, който да изпрати снимки и видеоклипове от мястото към Земята.

Участниците в състезанието са подчинени на определени изисквания, едно от които е корабите им не само да се приземят на Луната, но и да се придвижат минимум 500 метра по повърхността й. Ето защо създаването на лека и проходима конструкция е от особено значение в тази надпревара.

Отборът от Япония HAKUTO е един от общо петте финалисти, които ще се борят за голямата награда от 20 милиона щатски долара. Първият частно финансиран екип в страната на изгряващото слънце, който се е посветил в изследването на Луната, избра SUZUKI като свой партньор при разработването на този уникален космически кораб.

SUZUKI_&_HAKUTO_02

SUZUKI помагат за намаляване на теглото на луноходчето, което е изключително важно както за оптимизирането на разходите за изстрелването му от Земята, така и за успешното му придвижване по пясъчната повърхност на Луната. Космическият кораб на HAKUTO е оборудван с технологията за задвижване на четирите колела AllGrip, която се е доказала като надеждна за придвижване през различни терени при моделите от автомобилната гама на японския производител – VITARA, SX4 S-CROSS, JIMNY, IGNIS и SWIFT.

SUZUKI_&_HAKUTO_03