100 Years UK in BG: Горчиво-сладки спомени от България през 70-те години

| от |

Автор: Ан Клей за секцията посветена на 100 Years UK in BG в блога на британското посолство в София.

Ан Клей живее в България в периода 1973-1975 г, заедно със супруга си Едуард Клей, който тогава е втори секретар и културно аташе в британско посолство София. За да стигнат до България, те пропътуват Европа с кола, заедно с едногодишното им дете. Преди това са на двугодишна мисия в Източна Африка.

 „Какво очаквахме от живота в комунистически режим? Бяхме неспокойни, но приготвени да се изправим срещу реалността с целия кураж и незнание на младостта.” – Ан Клей

Удивително е като се замисля, че са изминали толкова години, откогато за пръв път стъпихме на българска земя. Прекосихме границата от Югославия през Ниш и Суботица в един късен пролетен следобед. Пътувахме през Европа с нашия „Морис”, натоварени с всички възможни вещи, необходими за пренасянето на четиринадесетмесечно бебе през онова време. За да не бъдем ограбени на повечето места за престой разтоварвахме почти всичко, което ставаше толкова по-наложително, колкото по на изток се отправяхме. Въпреки че не чувахме звъна на Желязната завеса зад себе си, когато минавахме през днешна Хърватия от Австрия, почувствахме напрежението. Затова беше повече от облекчение да открием, че хората от другата страна не изглеждат различно, държат се по същия начин и се убедихме, че хората, каращи магарешки каруци по света, демонстрират повечето от качествата на животните, които управляват. България щеше да е голямо предизвикателство, но приятно!

 

Какво очаквахме от живота в комунистически режим? Бяхме неспокойни, но приготвени да се изправим срещу реалността с целия кураж и незнание на младостта. Вече бяхме прекарали две години в Източна Африка. Това ни даваше увереност, че ще справим в „чужбина”. Знаехме, че в магазините няма да намерим голямото разнообразие от стоки, с което бяхме свикнали. Това, което не бяхме пропуснали в нашето удобно уравнение бе, че в свят на държавно-контролирана демокрация, индивидът е просто брънка от общата верига на голямата машина и, че клиентът винаги греши, ако въобще му се отдаде възможност да се опита да закупи нещо. С това се сблъскахме почти веднага, тъй като трябваше да се справяме с нов език, валута и жестока бюрокрация.

В стил „Луи Фарок”

Апартаментът ни в центъра на София беше на партера на стара сграда срещу студията на БНТ. Бяхме късметлии. Повечето чужденци бяха настанявани в специално построени, модерни, високо издигащи се блокове в далечните предградия, така че да могат да бъдат наблюдавани от Държавна сигурност. Носеха се слухове, че в тях са поставени подслушвателни устройства още при построяването им. Движенията ни бяха наблюдавани и записвани на по-случаен принцип. Така например, знаехме, че телефоните ни са подслушвани. Сигурно сме изглеждали като чудаци, когато се разхождахме из града в различните си дрехи, автомобили и детски колички.

Апартаментът беше на ъгъл, с изглед към непривлекателен канал, който се стичаше бързо между сиви, бетонни тръби. През нощта често се будехме от шума на работници по чистота, облегнати на стената за така нужната им почивка: на раздумка и с по цигара.

Някой веднъж описа декоративния стил на апартамента ни като „един вид Луи Фарок“. Беше интересна смесица от псевдо-барок и модернизъм с огромна мраморна, издигната до тавана камина, плъзгащи се врати, декоративни колони и месингово обработени стъклени врати. Тъй като вестибюла водеше директно към спалнята ни, трябваше да сме внимателни, когато канехме гости. Имахме много голям хол, от време на време запълнен с делегации, студентски групи, хорове и други. Българите ни посещаваха само в присъствието и на други хора; властта не им позволяваше по-близък контакт. Кухнята беше много малка и гледаше към неподдържан двор, свърталище на бездомни котки и кофи за боклук. Всяка година централното отопление и системата за топла вода бяха изключвани за месец, за „ремонт” или основна профилактика. На достолепно място в ъгъла на високия покрив се намираше резервният танкер, който трябваше да бъде включван ръчно през тези периоди. Нагласянето на газта изискваше голяма доза алпинизъм и груба сила.

Най-голямата обида беше „селяндур или селяндурка“

Мария* ни помагаше с домакинската работа. Тя бе работила в апартамента за много чужди дипломати преди нас и се гордееше със знанието си на английски език, който бе доста впечатляващ, като се има предвид, че Мария не беше особено образована. Тя произхождаше от голямо семейство в североизточна България и през целия си живот бе работила като домашна помощница.

Мария бе несемейна, ниска на ръст, с лошо боядисана черна коса, която й придаваше доста стряскащ вид. Но имаше огромно сърце и изпитваше истинска любов към малките деца. Бе много трудолюбива и готвеше изключително вкусно. Възрастта й бе невъзможна за отгатване. Разбира се, допускахме, че ни докладва на властите по време на месечната си „конференция“ (среща на профсъюзите), но пък тя притежаваше здравословно незачитане към властимащите, независимо от политическото им влияние.

Най-голямата обида, която Мария използваше беше „селяндур или селяндурка“. Това преведено на английски означава „селянин“. Винаги ми се е струвало странно. Бързо стана ясно, че тя е голям сноб, защото работи „в къщата на чужденци“ и приема себе си за по-специална от останалите.

Мария по никакъв начин не се подмазваше или не ни раболепничеше. Даваше непоискани съвети по всякакви теми – от домакинството през грижата за децата до модата. Толерирахме тази й черта, защото тя бе безценна и умееше да се справя с редовните трудности на живота в България. Отпушване на канализация, нарязване на дърва за огрев, чистене на големи прозорци (със стар вестник и бял оцет), готвене с ограничен и непредсказуем брой подправки бяха рутинните препятствия, с които тя се справяше.

Пуйка за Коледа

По онова време Коледа в България не се празнуваше, но през декември пазарите се пълнеха с домашни птици от местните ферми. Гъските се прибираха у дома и се угояваха за Нова Година на малките балкони.

„Ще взема много хубава“, каза Мария, сграбчи чантата за пране и тръгна към пазара. Тя ни показа да разберем, че присъствието ми само й пречи и вероятно би вдигнало цената. Аз, както подобава, зачаках завръщането й, което се случи след няколко часа. Мария се появи, тъпчеща с крака снега от ботушите си и във видимо лошо настроение.

„Този голям селяндур не ме пусна в трамвая!“, изръмжа тя. „Какво знае той?“

Мария бе преминала значително разстояние от пазара, носеща в чантата за пране две млади пуйки, които стояха срамежливо на входа на предната врата, вързани заедно за краката, и надничащи любопитно наоколо. Можех само да си представя, че извозването на добитък не бе позволено в градски транспорт и тя е била принудена да слезе и да ходи пеша.

Щастие неземно

Беше трудно всеки път, когато се опитвах да си купя нещо от магазините. Първо, не бях разбрала, че кимането с глава за „да” означаваше „не”, а „не”- „да”. Никой не говореше английски. Затова и неуверените опити да говоря български бяха жизненоважни. Извеждах дъщеря си на разходка из града и в търсене на различни неща – от сирене, което пристигаше в каци и трябваше да бъде обезсолявано, до портокали. Портокалите се намираха доста трудно. Пристигането им се отбелязваше с дълги опашки.

В огромния универсален магазин „ЦУМ“ първо трябваше да решиш какво искаш да купиш, после да примамиш продавач, който да ти напише сметката (понякога те се смиляваха над мен, защото нямах щастието да съм родена в България), след това да се редиш на опашката, за да платиш и да получиш квитанция, и после на друга, за да опаковат покупката ти в евтина хартия. И през цялото това време, никой никога не се усмихваше.

Връщах се у дома през улици, силно миришещи на канализация и зелени чушки. Чувствах се емоционално изтощена, но пък бях въодушевена, че съм се справила и донесла нещо полезно в къщи. Никога след това не съм изпитвала подобно чувство на удовлетвореност от пазаруване. Нещо, което моето изстрадало семейство може да потвърди.

Мария* не е истинското име на героя. Името е променено, за да не се разкрива идентичността на героя.

 
 

Радио на месеца: Радио Fresh!

| от chronicle.bg |

Radio Fresh! е най-слушаната радиостанция в столицата за месец юни. Изследването проведено от GARB утвърждава лидерското място на Radio Fresh!, като признанието идва след редица програмни промени в медията.

В сутрешния блок се завърнаха създателките на марката „Шоуто на Блондинките”- Цвети Георгиева и Елена Асенова. Между 08 ч. и 11 ч., с най-провокативното радио шоу на България, Radio Fresh! буди слушателите си със смях и настроение.

Денят продължава със забавния блок на Тео Койчинов (11ч.-14ч.), а следобеда поема актрисата Рая Белева („Сутрешен блок”, „Откраднат живот”) с предаването „Абсолютно Fresh!” 14ч- 17ч. В края на деня, от 17ч. идва времето на „So Fresh!“ с Надя, в която слушателите може избират хитовете, които слушат в ефира.

Radio Fresh! е и радио медията с най-голямата фейсбук група в България. Феновете надхвърлят 320 хиляди, което прави радиото лидер и в интерактивното пространство.

Radio Fresh! е част от най-бързо развиващата се радио група, ОБЕРОН РАДИО МАКС, в която влизат още радиата ФМ+, Melody и Star.

 
 

Бизнесът на морето – модерният Клондайк

| от |

На този ден през 1896 година в един от притоците на река Клондайк в Канада е открито злато, което поставя начало на Златна треска. На този ден, но през 2017 година НАП ни съобщи за ръст на оборотите по морето с над 100 милиона лева.

Какво се случва? Ще речеш, че са открили злато в Ропотамо. 100 милиона лева са много пари – това са 567 жилища в София, 12 и половина емблеми на ЦСКА, 357 143 килограма череши през април, 2 милиона килограма череши през май, 5 милиона такси „стол“, 2-3 километра от магистрала Тракия…

Бизнесът на морето се очертава все по-печеливш. Особено сега, след като вече е тихо. Знаете ли, че от сега нататък, когато намерите рапан на плажа и го допрете до ухото си, няма да се чува нищо. Да, самата истина. Затова продайте всичко, което имате, качете домашните в колата и отидете на морето.

Помнете, че на морето за всичко се плаща. Биете жена си? Накарайте туристите да ви платят, за да гледат. Можете да изкарате цяла седмица с 20 лева? Ето ви нова атракция!

Направете кръжок по жичкаджийство и покажете на глупавите туристи как да се закачат за тока и кабелната на съседа. Можете да ги научите и как да връщат километраж на кола и да пренавиват водомер с магнитче за хладилник.

Опитът и знанията ви в избягването на контрольора в градския транспорт може да се адаптира и приложи в лавирането между шезлонги така, че да се избегне момчето, дето събира таксата.

Още полезни знания са как да отворят бира с вилица, вино с ключ и жигула с отвертка.

Накрая на кръжока туристите ще получат от вас най-важното и ценно ноу-хау на света. Как никой никога да не ги прецаква. А после и още по-ценното знание когато тоя отдясно хвърля вале, а другите нямат да отговорят на боята, да хвърлите деветката, за да си помисли, че никой няма вече от тая боя и да продължи, пък вие да го спрете с асото.

Българинът има много какво да даде на бизнеса. Основно знания и умения как да се взима от бизнеса. Бъдете предприемчив!

 
 

Силви Вартан – първото рок момиче на Франция

| от Дилян Ценов |

Годината е 1944, България. В селото близо до София, Искрец, се ражда дъщерята на Жорж и Илона Вартан, Силви. Майката е дъщеря на известен унгарски архитект и живее от дълги години в България. Бащата, Жорж, е наполовина българин и работи като аташе във френското посолство в София. Семейството е част от висшето българско общество на следвоенна България. Силви израства заобиколена от любов.

Комунистическият режим обаче кара семейство Вартан да емигрира във Франция. Това се случва през 1952 г. Малко преди това обаче бъдещата икона на френската музика вече знае каква иска да бъде – режисьорът Дако Даковски я избира за епизодична роля в своята екранизация на „Под игото“ и тя знае, че иска да бъде пред камерата. След като семейството се мести в Париж, смелата, дръзка и луда Силви започва своето пътешествие, докато не се превръща в една от вечните френски певици, символ на музиката от 60-те и 70-те, най-яркото момиче „йе-йе“ (стил в музиката идващ от Франция).

Силви Вартан е от личностите, с които народът ни не просто може, а е длъжен да се гордее. Тя е Рудолф Нуреев на България. Руснакът, който мечтае да стане известен балетист, но родината му не му позволява да постигне желания успех. По същия начин България е тясна за чудовищния талант на певицата и тя получава успех първо и предимно във Франция.

maxresdefault

Започва кариерата си в началото на 60-те години, когато още няма двайсет. Веднага е забелязана от публиката. Скоро след първата й поява по телевизията се запознава с певецът и музикант Джони Холидей и двамата започват да работят заедно. Връзката бързо преминава в лична и двамата се женят през 1965 г. Двамата заедно се изкачват на върха на славата. Пеят в зала Олимпия в Париж, правят невиждани фурори в Palais des congrès de Paris (зала за концерти в Париж). Публиката ги обиква, появяват се по телевизията непрекъснато.

През 60-те тя е млада, енергична, руса, убийствено секси , която на всичкото отгоре пее безупречно. Тя е една от първите изпълнителки, която започва да танцува в клиповете към песните си. Със своя момичешки вид, танци и пеене пленява всички. Това е времето на възхода на „йе-йе“ стила. Това е стил в поп музиката, който възниква в началото на 60-те и негови типични представители са Бийтълс, а във Франция Серж Генсбур, Франсоаз Арди и Франс Гал. Момичетата от този стил са млади, наивни на вид, но примамващо хубави. Пеят за любов, за авантюри, загатват деликатно силното си желание да съзреят по-бързо, но същевременно остават труднодостъпни, само най-добрите момчета могат да ги имат. Обличат се с къси поли и понякога дълги ботуши, носят момичешки прически и живеят за удоволствието.

В този период тя създава най-известните си песни – La plus belle pour aller danser (1962), Tous mes copains (1962), Si je chante (1963), Le Loco-Motion (1962), Cette lettre-lа. След време ще създаде хитове като Nicolas, Comme un garçon и прекрасната L’amour c’est comme une cigarette. Работи активно през целия си живот. Остава женена за Джони Холидей до 1980 г. От този брак, през 1966 г., се ражда Дейвид Холидей. Джно и Силви са звездната двойка на Франция и медиите ги преследват на всяка крачка.

Мотото е едно единствено и то важи за целия й живот: Carpe diem – Улови мига.

Sylvie-Vartan_width1024

Живее в България в продължение само на 7 години. Седем години, които оставят отпечатък завинаги и тя се завръща в България през 1990 г. Споменът за първите години се превръща в любов към родното й място. Майка й е човекът, на когото посвещава автобиографичната си книга „Мама…“, която излезе у нас в края на миналата година. Тя е жената, от която научава как да бъде успешна майка и жена. Илона Вартан остава най-близкият й човек.

Nikos Aliagas : Photo Exhibition At Palais Brogniart In Paris

Днес Силви Вартан става на 73 години. Вече 73 години звездата на певицата, актриса и писател, родена в България и изпълнила едни от емблематичните френски хитове на миналия век продължава да свети в пълния си блясък. Живее така както винаги, на пълни обороти, между Париж, Лос Анжелис и София – градовете, които обожава, а последният, който е началото на дългия й и богат път.

Честит рожден ден, Силви! Бъди винаги la plus belle pour aller danser! (от фр. най-хубавата, за да отида да танцувам)

 
 

YALTA Club VS. Валери: 1:0

| от |

От няколко дни социалните мрежи възбудено се тресат от набезите на Валери Симеонов, който самоотвержено обикаля дискотеките в Слънчев бряг, иззема техника, арестува диджеи, спира музика т.н.

Преди час YALTA CLUB обяви във Facebook официалната си позиция, с която прекратява преждевременно ежегодния фестивал SOLAR Summer 2017 – фестивал, който се провежда повече от 10 години на Cacao Beach и в който са взимали участие имена като Fatboy Slim, Armin van Buuren, Pete Tong, Tiesto, Richie Hawtin, Fedde Le Grand, Mark Knight, Victor Calderone и други.

Решението на организаторите беше посрещнато едновременно с разочарование от тези, които вече са си взели билети за фестивала, и с възмущение от нелепостта, която поставя YALTA в такова положение.

Не е ясно дали в последните 10 години шумът от Cacao beach пречеше на някого, но това лято вицепремиерът реши да си направи малко очеизваждащ пиар и да поведе полицията в битката й за тишината на един курорт, където от години никой, пожелал да прекара почивката си на тишина, не ходи. Пазителят на българското семейство разцепи обществото на две: от едната страна на барикадата застанаха тези, за които Слънчака е синоним на хаос, ужас, пияни англичани и балконинг. Те подкрепиха Симеонов в борбата му срещу наглостта на част от заведенията и решиха, че това е удачният начин за натриване на едни носове и за въдворяване на ред в меката на тежките пиянства и лекия секс.

От другата се строиха онези, които защитават курорта като единствената парти дестинация в България и като място, което поглъща парите на туристите (които после отиват в родната икономика).

Кой е крив и кой – прав, подлежи на дискусия. Онова, което не подлежи, е друго.

Присъствието на министър, който лично, с лицето си, се развява по дискотеките и санкционира, конфискува и унижава, след което се хвали във Facebook, е нелепо и мирише на полицейщина, която мислехме, че е останала в едно друго минало. Никой не може да обвини организаторите на YALTA, че отлагат провеждането на ежегодния си фестивал, при положение, че на риск са изложени репутацията и финансите им.

Дори да оставим настрана неустойките, които клубът би дължал на артистите в случай на намеса на Защитника на тишината, и дори да пренебрегнем неизбежните финансови загуби, които би причинило връщането на билетите на посетителите, остава безумната излагация пред световното фен общество на електронната музика.

Сцената, в която Валери Симеонов собственоръчно конфискува техниката на Adam Beyer, който заедно с колегата си Paco Osuna, бива тикнат зад решетките в ареста, е съвсем реалистична предвид устрема на вицепремиера.

А отзвукът, който такава случка би имал в едни среди, за които Симеонов нехае, тъй като не раждат децата на България и вдигат шум, би бил оглушителен.

Вероятно дори ние бихме се посмяли, ако в Privilege на Ибиса пристигне Фелипе VI-ти и започне да конфискува диджейски пултове и да мести колони.

И не че арестуването на DJ Stancho е по-малко срамно отколкото би било арестуване на DJ – чужденец. Еднакво унизително, неловко и срамно е, тъй като прилагането на закона е едно, а лошо скроеният популизъм – друго. Но не можем да обвиним YALTA в претенциозност или прекалена предпазливост, която се случва на гърба на посетителите на SOLAR Summer.

Става дума за клуб с име, което говори нещо на световната електронната сцена. И ако организаторите имат възможност да не се поставят в ситуация на седмокласник, събрал съучениците си на порно у дома, и ненадейно връхлетян от гневна майка, няма да се поставят.

И това трябва да се уважи.