100 Years UK in BG: Горчиво-сладки спомени от България през 70-те години

Автор: Ан Клей за секцията посветена на 100 Years UK in BG в блога на британското посолство в София.

Ан Клей живее в България в периода 1973-1975 г, заедно със супруга си Едуард Клей, който тогава е втори секретар и културно аташе в британско посолство София. За да стигнат до България, те пропътуват Европа с кола, заедно с едногодишното им дете. Преди това са на двугодишна мисия в Източна Африка.

„Какво очаквахме от живота в комунистически режим? Бяхме неспокойни, но приготвени да се изправим срещу реалността с целия кураж и незнание на младостта.” – Ан Клей

Удивително е като се замисля, че са изминали толкова години, откогато за пръв път стъпихме на българска земя. Прекосихме границата от Югославия през Ниш и Суботица в един късен пролетен следобед. Пътувахме през Европа с нашия „Морис”, натоварени с всички възможни вещи, необходими за пренасянето на четиринадесетмесечно бебе през онова време. За да не бъдем ограбени на повечето места за престой разтоварвахме почти всичко, което ставаше толкова по-наложително, колкото по на изток се отправяхме. Въпреки че не чувахме звъна на Желязната завеса зад себе си, когато минавахме през днешна Хърватия от Австрия, почувствахме напрежението. Затова беше повече от облекчение да открием, че хората от другата страна не изглеждат различно, държат се по същия начин и се убедихме, че хората, каращи магарешки каруци по света, демонстрират повечето от качествата на животните, които управляват. България щеше да е голямо предизвикателство, но приятно!

Какво очаквахме от живота в комунистически режим? Бяхме неспокойни, но приготвени да се изправим срещу реалността с целия кураж и незнание на младостта. Вече бяхме прекарали две години в Източна Африка. Това ни даваше увереност, че ще справим в „чужбина”. Знаехме, че в магазините няма да намерим голямото разнообразие от стоки, с което бяхме свикнали. Това, което не бяхме пропуснали в нашето удобно уравнение бе, че в свят на държавно-контролирана демокрация, индивидът е просто брънка от общата верига на голямата машина и, че клиентът винаги греши, ако въобще му се отдаде възможност да се опита да закупи нещо. С това се сблъскахме почти веднага, тъй като трябваше да се справяме с нов език, валута и жестока бюрокрация.

В стил „Луи Фарок”

Апартаментът ни в центъра на София беше на партера на стара сграда срещу студията на БНТ. Бяхме късметлии. Повечето чужденци бяха настанявани в специално построени, модерни, високо издигащи се блокове в далечните предградия, така че да могат да бъдат наблюдавани от Държавна сигурност. Носеха се слухове, че в тях са поставени подслушвателни устройства още при построяването им. Движенията ни бяха наблюдавани и записвани на по-случаен принцип. Така например, знаехме, че телефоните ни са подслушвани. Сигурно сме изглеждали като чудаци, когато се разхождахме из града в различните си дрехи, автомобили и детски колички.

Апартаментът беше на ъгъл, с изглед към непривлекателен канал, който се стичаше бързо между сиви, бетонни тръби. През нощта често се будехме от шума на работници по чистота, облегнати на стената за така нужната им почивка: на раздумка и с по цигара.

Някой веднъж описа декоративния стил на апартамента ни като „един вид Луи Фарок“. Беше интересна смесица от псевдо-барок и модернизъм с огромна мраморна, издигната до тавана камина, плъзгащи се врати, декоративни колони и месингово обработени стъклени врати. Тъй като вестибюла водеше директно към спалнята ни, трябваше да сме внимателни, когато канехме гости. Имахме много голям хол, от време на време запълнен с делегации, студентски групи, хорове и други. Българите ни посещаваха само в присъствието и на други хора; властта не им позволяваше по-близък контакт. Кухнята беше много малка и гледаше към неподдържан двор, свърталище на бездомни котки и кофи за боклук. Всяка година централното отопление и системата за топла вода бяха изключвани за месец, за „ремонт” или основна профилактика. На достолепно място в ъгъла на високия покрив се намираше резервният танкер, който трябваше да бъде включван ръчно през тези периоди. Нагласянето на газта изискваше голяма доза алпинизъм и груба сила.

Най-голямата обида беше „селяндур или селяндурка“

Мария* ни помагаше с домакинската работа. Тя бе работила в апартамента за много чужди дипломати преди нас и се гордееше със знанието си на английски език, който бе доста впечатляващ, като се има предвид, че Мария не беше особено образована. Тя произхождаше от голямо семейство в североизточна България и през целия си живот бе работила като домашна помощница.

Мария бе несемейна, ниска на ръст, с лошо боядисана черна коса, която й придаваше доста стряскащ вид. Но имаше огромно сърце и изпитваше истинска любов към малките деца. Бе много трудолюбива и готвеше изключително вкусно. Възрастта й бе невъзможна за отгатване. Разбира се, допускахме, че ни докладва на властите по време на месечната си „конференция“ (среща на профсъюзите), но пък тя притежаваше здравословно незачитане към властимащите, независимо от политическото им влияние.

Най-голямата обида, която Мария използваше беше „селяндур или селяндурка“. Това преведено на английски означава „селянин“. Винаги ми се е струвало странно. Бързо стана ясно, че тя е голям сноб, защото работи „в къщата на чужденци“ и приема себе си за по-специална от останалите.

Мария по никакъв начин не се подмазваше или не ни раболепничеше. Даваше непоискани съвети по всякакви теми – от домакинството през грижата за децата до модата. Толерирахме тази й черта, защото тя бе безценна и умееше да се справя с редовните трудности на живота в България. Отпушване на канализация, нарязване на дърва за огрев, чистене на големи прозорци (със стар вестник и бял оцет), готвене с ограничен и непредсказуем брой подправки бяха рутинните препятствия, с които тя се справяше.

Пуйка за Коледа

По онова време Коледа в България не се празнуваше, но през декември пазарите се пълнеха с домашни птици от местните ферми. Гъските се прибираха у дома и се угояваха за Нова Година на малките балкони.

„Ще взема много хубава“, каза Мария, сграбчи чантата за пране и тръгна към пазара. Тя ни показа да разберем, че присъствието ми само й пречи и вероятно би вдигнало цената. Аз, както подобава, зачаках завръщането й, което се случи след няколко часа. Мария се появи, тъпчеща с крака снега от ботушите си и във видимо лошо настроение.

„Този голям селяндур не ме пусна в трамвая!“, изръмжа тя. „Какво знае той?“

Мария бе преминала значително разстояние от пазара, носеща в чантата за пране две млади пуйки, които стояха срамежливо на входа на предната врата, вързани заедно за краката, и надничащи любопитно наоколо. Можех само да си представя, че извозването на добитък не бе позволено в градски транспорт и тя е била принудена да слезе и да ходи пеша.

Щастие неземно

Беше трудно всеки път, когато се опитвах да си купя нещо от магазините. Първо, не бях разбрала, че кимането с глава за „да” означаваше „не”, а „не”- „да”. Никой не говореше английски. Затова и неуверените опити да говоря български бяха жизненоважни. Извеждах дъщеря си на разходка из града и в търсене на различни неща – от сирене, което пристигаше в каци и трябваше да бъде обезсолявано, до портокали. Портокалите се намираха доста трудно. Пристигането им се отбелязваше с дълги опашки.

В огромния универсален магазин „ЦУМ“ първо трябваше да решиш какво искаш да купиш, после да примамиш продавач, който да ти напише сметката (понякога те се смиляваха над мен, защото нямах щастието да съм родена в България), след това да се редиш на опашката, за да платиш и да получиш квитанция, и после на друга, за да опаковат покупката ти в евтина хартия. И през цялото това време, никой никога не се усмихваше.

Връщах се у дома през улици, силно миришещи на канализация и зелени чушки. Чувствах се емоционално изтощена, но пък бях въодушевена, че съм се справила и донесла нещо полезно в къщи. Никога след това не съм изпитвала подобно чувство на удовлетвореност от пазаруване. Нещо, което моето изстрадало семейство може да потвърди.

Мария* не е истинското име на героя. Името е променено, за да не се разкрива идентичността на героя.