10 неща в градския транспорт, които те сриват психически

| от |

Антония Антонова, binar.bg

Животът изправя човек пред редица сериозни предизвикателства и едно от тях категорично е редовното пътуване с градския транспорт в София.

Ако пиеш кафе, пушач си и едновременно с това редовно се возиш в градския, добре е да спреш поне едно от трите, защото нервната ти система едва ли ще издържи на натиска и скоро ще рухнеш безвъзвратно.

За цигарите и кофеина е казано достатъчно, но ето и 10 факта от градския транспорт, които подлагат човешкото здраве на риск и предразполагат към вътрешен срив.

1. Баба с 10 литра минерална вода иска да седне.

Не ме разбирайте погрешно, нямам нищо против жеста на отстъпване на място на болен възрастен човек или бременна жена в трамвая. Съгласете се обаче, че в момента, в който човек има силите да смени няколко вида транспорт и да помъкне с двете си ръце пълни туби с вода от единия до другия край на града, някак си внушението, че той не би могъл да се справи с предизвикателството да стои прав за 3 спирки, избледнява.

За сметка на това пък укорителните погледи, които водопренасящият пенсионер стрелка към по-младия седящ,  категорично всяват смут у втория, както и сред останалите пътници. Ако не станеш, си злодей. Поне това.

2. Баба с характер иска да седне.

Преди време в метрото една видимо свежа и енергична баба се приближи към мен и момичето, което седеше непосредствно до мен, посочи с пръст пространството помежду ни, което беше всичко друго, но не и свободна седалка, и тръгна да сяда върху нас. И двете, разбира се, скочихме секунди преди да се озовем с баба в скута. Жената спокойно се настани. Разбираш ли?

Това, всъщност е най-дребният случай на проявяване на характер от страна на пенсионер, който държи да му се подчиниш в градския транспорт. Няма значение дали си бременна, отруден, болен, изморен, лошо ти е, ухапал те е рядък вид паяк, пренесъл се тук заради странния климат напоследък, но ти още не знаеш това…

Нищо няма никакво значение. Ако си на видима възраст под 50 си обречен да стоиш прав.

Изключително добра е тактиката, в която човекът в пенсионна възраст не ти казва нищо, но се накланя по онзи особен начин над теб, сещате се – в непосредствена близост – докато ти просто си седиш. Гледа те. Странични пътници също започват да те гледат. Няма как да обясниш, че по принцип винаги би станал, но в случая тази баба е нагла, а ти си с навехнат глезен.

Ставаш. И така ще ти минат най-хубавите години.

3. Някой си пуска хаосче/някой крещи по телефона.

Ужас.

Пътуваш в посока Хаджи Димитър и всеки път трима случайни квартални тийнейджъри си пускат музика на телефона. Където „музика” е силно казано. И си крещят, понеже не се чуват.

Тъкмо се чудиш колко разновидности на обръщението „братленце” съществуват, когато до теб момиче в анцуг си вдига телефона и започва да обяснява на „кака си“ как не издържа вече и ще го напусне завинаги.

Милиш си колко е тъжно 40 непознати да разберат този факт преди него и дали пък не си го заслужава, всъщност.

4. Поне двама на ескалатора не са разбрали, че се возим отдясно.

Убеден си, че българин ще открие следващата по значение технология след Интернет, или поне ще спечели Нобелова награда за нещо, ПРЕДИ да се научи да се вози отдясно на ескалатора.

Винаги се питаш защо става така. Чудиш се не се ли усещат, когато са единствените, които са отляво. Не се ли чувстват странно? Малко като аутсайдери. Като вехти маргинали. Или това е някакъв революционен напън да не си като всички останали? Може би е така.

Отказваш се да се бориш и вярваш, че поне децата ти ще могат един ден да изпреварят статично стоящите и да поемат по пътя си невъзпрепятствани. Дай Боже.

 5. Някой вдига скандал.

Осем и трийсет сутринта е и предпочиташ да се примириш със ситуацията, а не да направиш забележка на човек, който изглежда избухлив.

Жена с две туби минерална вода зад теб обаче, на видима възраст 62години и видимо добър тонус, започва да крещи на човека от ескалатора, понеже желае да премине.

Всичко оттук нататък протича като утвърден ритуал. Първо леко се прицъква с език като цъкането се усилва прогресивно. Директно в ухото ти. След това започват нападки и обиди, насочени към никого конкретно. Говорене в трето лице и коментиране като на спортно събитие, с цел да се опише случващото се на околните, само че с по-суров тон.

Разчита се на това виновният сам да се досети, че е виновен и пречи.

Когато това не се случи, най-малкото защото той е със слушалки, от които между другото, бичи Тони Стораро, жената го докосва по рамото и започва да му говори на „ти“. Оттук нататък всичко за теб и околните е въпрос на късмет и случайност.

6. Влизат, преди да излезеш.

Вратите се отварят. Те искат да се бият за седалки и тръгват да влизат. Ти не успяваш да слезеш и в последния момент, точно преди вратите да се затворят, се промушваш между две жени, които си крещят за мястото на трета.

Всичко в крайна сметка е ОК, докато не стигнеш до първия възможен ескалатор…

7. В метрото момче пресича жълтата линия.

Понякога си мислиш, че го правят за удоволствие. Хора, страдащи от хронична липса на внимание в живота си, които искат да станат известни и да се говори за тях, но това няма как да стане, освен ако не преминат отвъд  жълтата ограничителна линия в метрото.

И ето –мечтата се сбъдва. Жена зад микрофон започва да повтаря с монотонен, но категоричен глас „Моля, не преминавайте ограничителна линия!“.

Това понякога може да продължи във вечността. Но пък всички ще научат кой е. Някои може и да го запомнят.

8. Метростанция „Хан Кубрат” е в розово.

Няма как да не благодаря на едно другарче – Симеонката, че ми обърна внимание на тозистрахотен факт. Да, в метростанция „Хан Кубрат“, името на големия владетел от рода Дуло, е изписано в розово.

Първоначално се забавляваш с „гениалната“ дизайнерска мисъл, вложена в интериора на това подземие и конкретно в избора на точно този сред всички други възможни цветове в космоса за изписване на името на Кубрат.

После се замисляш не ни ли е цЕлата работа такава… И без да си особен патриот или пък историк, леко се сдухваш.

 9. Някой се поти.

Съвсем нормално е човек да се поти и това може да го прочетете тук.

Едно е обаче да отделяш телесни течности на открито, съвсем друго, да ти се случва, когато си заклещен между още 100 човека в някой тролей, спрял в задръстване в часа на небивало горещ залез, в София, на Патраиарха.

Предполагам неведнъж си плакал, заради лютата мишница на абсолютно непознат човек, с когото съдбата ви е събрала по този така директен и дори на моменти грозен начин, за да прекарате 15 минути заедно в непредвидена и непожелана и от двама ви интимност.

10. Друг затваря прозореца, защото му духало.

Единственият шанс за теб в тази ситуация е прозорчето, което, макар и малко, все пак пропуска някакъв кислород в превозното средство.

Успяваш да попаднеш на пътя на струя въздух, макар и наситена с автомобилни изпарения, и в този момент някой затваря прозорчето (може би същата баба с тубите), защото му духало. Човекът под теб (каквото и да значи „под“ теб в тази ситуация) полудява от този факт и започва да крещи разни неща за духането.

Тръгваш да слизаш по-рано, но хора седят пред вратата и сякаш нарочно не те пускат, други се качват и те помитат.

Лошо ти е. Всеки ден ти е лошо.

Описаните дотук ситуации са само част от всичко, което човек би могъл да преживява системно, возейки се в градския транспорт. Ако изключим шанса да се влюбите в някого за 3 спирки, всичко останало засяга по-скоро спектъра на тъжните преживявания и негативните емоции.

Ето защо, ако имате възможност, измислете някаква алтернатива на придвижване. Животът,  така или иначе, е кратък.

 
 

Вилньов е искал Дейвид Боуи за „Блейд Рънър”

| от chronicle.bg по БТА |

Канадският режисьор Дени Вилньов разкри, че първият му избор за една от ролите в дългоочакваното продължение на филма „Блейд Рънър“ е бил Дейвид Боуи.

След смъртта на музикалната легенда през януари 2016 г. режисьорът на „Блейд Рънър 2049″ е трябвало да потърси друга, не по-малко харизматична рок звезда за ролята на Ниендър Уолас. Изборът на Дени Вилньов се е спрял на фронтмена на групата „Търти секъндс ту Марс“ и актьор и носител на „Оскар“ Джаред Лето.

„Първата ни мисъл за ролята на Ниендър Уолас беше Дейвид Боуи, повлиял „Блейд Рънър“ по редица начини. Когато научихме тъжната вест за кончината му, се наложи да се поогледаме наоколо, за да потърсим друг изпълнител с подобни качества. Спряхме се на Джаред Лето“, сподели Вилньов в интервю за сп. „Емпайър“.

Канадският режисьор допълни, че първият и единствен избор за ролята на офицер Кей е бил сънародникът му Райън Гослинг.

Действието във филма „Блейд Рънър 2049″ се развива няколко десетилетия след събитията в края на оригиналната научнофантастична продукция от 1982 г., режисирана от Ридли Скот.

Холивудският ветеран Харисън Форд се завръща в ролята на Рик Декард. В приключението заедно с него освен Гослинг и Лето се впускат актрисата Робин Райт и кечистът Дейв Батиста, който се изявява на актьорското поприще.

 
 

Умните хора е по-вероятно да се провалят на шофьорските изпити

| от chronicle.bg, БТА |

Умните хора са с по-голям шанс да се провалят на шофьорските изпити, тъй като прекалено много се замислят над предизвикателствата, които им предстоят.

За разлика от хората с академичен ум, кандидат-шофьорите с по-нисък ценз е по-вероятно да вземат книжка от раз. Креативните умове от сферата на изкуствата се справят по-добре с шофьорските изпити в сравнение с представителите на науката и математиците.

Проучването е проведено сред 1 564 британци от фирмата Privilege DriveXpert.

Изследването е установило пряка връзка между интелекта, професионалното израстване и вземането на книжка от първи път. Оказало се, че колкото по-добре се е представил на матурите и на приемните изпити в университета даден индивид, толкова по-зле е преминал през шофьорските тестове.

Авторите на проучването са установили също, че хората с по-ниски оценки и неакадемично мислене проявяват значително по-голяма практичност, която е от съществена полза при изкарването на шофьорска книжка.

Изследването показва, че 59 процента от хората с ниска квалификация вземат свидетелство за управление на МПС от раз.
За сравнение само 39 на сто от корпоративните началници успяват да вземат шофьорските си изпити от първия път. Хората със собствени бизнес пък се сдобиват с книжка средно при четвъртия опит.

 
 

Защо трябва да прочетеш (и гледаш) „Снежния човек“?

| от |

Имаш три основни и много важни причини да очакваш месец октомври, така както малките деца чакат Коледа, защото именно тогава излиза новият филм на шведа Томас Алфредсон „Снежния човек“. Освен самият Алфредсон, от когото вече трябва да си гледал „Дама, поп, асо, шпионин“ и Let The Right One In, другите две причини за очакването са Майкъл Фасбендър и романът на Ю Несбьо, на който е базиран чудесния смразяващ трилър, който ще видим.

Ю Несбьо е норвежки автор, който преди да заеме позицията на писател на пълен работен ден, е футболист, а след това и китарист на норвежка хардкор банда. Второто е и до днес, но футбол не играе. Предимно пише, когато не свири. Поредицата му за пропадняка и пияница инспектор Хари Хуле започва да излиза през 1997 година, когато в студена Норвегия се публикува „Прилепът“. Трябва да минат няколко години и почти цялата поредица за детектива да излезе в родната държава на Несбьо, за да може книгите да бъдат преведени на английски. Минават близо 10 години. Някъде по това време „Снежния човек“ попада в Мартин Скорсезе. И той решава, че иска да филмира романа.

За проекта започна да се говори още преди книгата да беше преведена на български. „Мартин Скорсезе иска да филмира норвежки автор… Какво става с адаптацията по Ю Несбьо…“ В крайна сметка правата за книгата остават на режисьора, но той така и не успява да намери време за него и го прехвърля в ръцете на онзи, който смята, че ще го направи най-добре – Томас Алфредсон. Мартин Скорсезе обаче остава в продуценския екип и следи адаптацията по романа.

От друга страна е Томас Алфредсон. Той е шведски режисьор, който работи от началото на 90-те, но продукцията, която го заковава сред имената, които всеки уважаващ себе си киноман трябва да следи, е „Дама, поп, асо, шпионин“ по романа на Джон льо Каре. Филмът му носи награда БАФТА и има три номинации за „Оскар“, включително една за Гари Олдман, който след дълга тиха вражда с Академията, в крайна сметка получава заслужено признание. Макар и самата статуетка да му се изплъзва.

Междувременно обаче Томас Алфредсон прави и множество чудесни шведски продукции, като най-възторжената е кървавият трилър „Покани ме да вляза“, адаптиращ романа на Йон Линдквист. Алфредсон обича страшната и добра литература, и очевидно и тя го обича. Разбират се добре и синхронът им е като в страшен кървав танц. Затова не е чудно, че диригентската позиция в продукцията „Снежния човек“ се пада на него.

И, разбира се, имаме Майкъл Фасбендър. Колкото и cheesy да звучи Фасбендър стои добре почти навсякъде. Дори и в ужасния и зле направен Assassin’s creed имаше само едно нещо, което нелепо в цялата иначе нелепост, която този, така наречен филм представляваше и това беше Фасбендър. Тук той ще играе Хари Хуле – пропаднал сприхав детектив, който пие много, пуши още повече и не признава авторитети. И ако в американските филми и всякакви други истории тези качества звучат като клише, което вече някой някъде е гледал, то в случая това не е така.

Ю Несбьо някак успява да изкълчи трилър жанра и да изтиска нещо повече от него. Същото прави и Томас Алфредсон. Надеждата остава, че това ще се случи и с Майкъл Фасбендър.

Преди да бъде филм обаче „Снежния човек“ е книга. От тези, които ако беше по-малък, щеше да се напикаваш в леглото от страх. В него зъл мъж обезглавява, наранява и тероризира жени по много болезнени и изобретателни начини. Нищо в насилието и унижението на човека не е чуждо на Несбьо и неговите персонажи. Книгата я има на български, както и цялата поредица за Хари Хуле, защото „Снежния човек“ е седмата книга за битката на детектива с пороците, похотта и престъпниците. Другите романи от поредицата са също така насилствени и изненадващи, но спокойно можем да кажем, че „Снежния човек“ е черешката на червената торта, която прави Несбьо литературна рок звезда.

Зимата наистина идва… тази година обаче със „Снежния човек“. Поне за нас.   

 
 

Индия е третата държава с най-много тероризъм в света

| от chronicle.bg |

Индия измести Пакистан като третата страна в списък с държави с най-много терористични нападения в света, съобщава „Times of India“, позовавайки се на доклад на Държавния департамент на САЩ.

Данните, анализирани от национален консорциум за изследване на тероризма, който работи с Държавния департамент на САЩ, разкриват, че Индия заема трето място след Ирак и Афганистан по най-смъртоносни терористични нападения. Преди третата позиция се заемаше от Пакистан.

От 11 072 терористични атаки в света през 2016 г., в Индия са извършени 927, 16% повече от 2015 г. (798). Също процентът на загиналите хора в Индия е нараснал със 17% от 289 през 2015 г. до 337 тази година, докато броят на ранените се е увеличил от 500 през 2015 г. до 636 миналата година.

В същото време терористичните атаки в Пакистан са намалели с 27 на сто до 734 през 2016 г. от 1 010 през 2015 г.

В анализа като третата най-опасна терористична организация е посочена Naxals. Тя е след ДАЕШ („Ислямска държава“), талибаните и пред „Боко харам“.

Около 55% от всички атаки са извършени в Ирак, Афганистан, Индия, Пакистан и Филипините. Засегнати са общо 104 държави. 75% от смъртните случаи са в Ирак, Афганистан, Сирия, Нигерия и Пакистан.

Като цяло през 2016 г. в световен мащаб има спад на терористичните нападения с 9% (11 072) в сравнение с 12 121 през 2015 г. Има и спад на смъртните случаи с 13% през 2016 г. (25 621) в сравнение с 2015 г. (29 424).