Game of Thrones, сезон 7: „първият път“ на един дилетант

| от Дилян Ценов |

„Нищо няма да разбереш.“

Това казваха всички, на които казвах, че възнамерявам да гледам премиерата на седмия сезон на Game of Thrones. Проблемът беше в това, че в последните седем години умишлено отказвах да имам какъвто и да било допир до сериала, за който всички киномани говореха. Всяка пролет ежеседмично профилът ми в социалната мрежа се пълнеше от смешки и закачки, които не разбирах, и цялата шумотевица откровено ме дразнеше. Вродената ми предубеденост към всичко свръхпопулярно ме спираше да дам шанс на историята за Седемте кралства.

До тази година. Попаднах в обстановка, в която всички около мен бяха заклети фенове на поредицата на Дейвид Бениоф и Ди Би Уайс. В офиса, зад мен има голям плакат на сериала, в кухнята има чаши с логото му, около мен непрекъснато се обсъждат подробности от сюжета, които отварят началото на цели дискусии. И без да се усетя се поддадох. Все повече исках да дойде юли месец, за да видя за какво е целият този шум.

Умишлено или не, но не успях да гледам предишните шест сезона. Накрая се примирих с факта, че ще започна да гледам този сериал, без абсолютно никаква информация за предисторията, героите и всичко останало. Всички се опитваха да ме разубедят. По-добре да съм гледал предишните сезони първо и да стигна до седмия. Прекалено сложно било. Но не! Аз исках да бъда част от вълната, която започна да се надига седмици преди премиерата снощи. Пък ако ще нищо да не разбера. В най-лошия случай поне щях да видя няколко красиви замъка.

Така, като най-заклетите фенове, станах през нощта на 17 юли и с най-добрия ми приятел се настанихме пред телевизора. Не бях съвсем гол и бос – предишния ден изкарах кратък обучителен курс при него (заклет фен на сериала) и знаех горе долу основната линия, даже предварително си бях харесал от разказите му героинята на Даяна Риг. Приятелят ми беше в неприятната роля на човека, който трябваше по време на сериала да отговаря на въпросите ми. „Тия сега брат и сестра ли са?“, „Тя от кой род беше?“, „Аха, значи тия искат да убият ония.“…

В пет часа вече знаех за какво беше целият този шум, от който се дистанцирах години наред. Разбира се, всички бяха прави – не разбрах и една трета от това, което видях на екрана. И пак ми хареса! Какво ми хареса ли? Не вярвах, че някога ще го кажа, и то за сериал, който по всеки критерии и далеч от това, което харесвам, но всичко ми хареса.

Атмосферата на Game of Thrones просто те поглъща. И това ти харесва. Гледаш история, за чието начало и герои не знаеш нищо, но виждаш проблемите им тук и сега, и мислиш за това. Всеки един от актьорите е безупречно добър. Няма такъв, на когото да не вярваш. Това неминуемо грабва. След това идва сценографията, която с мащаба си те оставя безмълвен. А фактът, че повечето от снимките са правени в реална среда(в Северна Ирландия, Дубровник, Испания, Шотландия, Исландия) прави представата за всичко още по-зрелищна и вълнуваща.

Но това, което най-много впечатлява, и заради, което не само ще следя новия сезон, но и ще се върна шест сезона назад, е онова, без което никоя история не би била успешна. Героите. Ако щеш снимай най-зрелищните кадри, при -220 градуса, викни най-добрите актьори и убий безброй души. Но ако нямаш характери, които да снимаш, които актьорите да изиграят, и които да убиеш после, няма никакъв смисъл. Тук обаче всеки един герой носи своята неповторима уникалност и те увлича с биографията си. Не само действията впечатляват. Цялата психология на персонажа буди интереса ти. Виждаш (тук пак правим препратка към актьорската игра, без която не може) десетки вселени, за които не знаеш нищо, но усещаш, че всяка една е действащ вулкан, опъната струна, която всеки момент ще се скъса. Това е интересното. Това те кара да искаш още, да искаш да се запознаеш с всички. Това е основата, на която стъпва всяка добра продукция. Тук, естествено, мащабът стига до невиждани в телевизията досега величини, като надгражда историята с всичко останало – актьори, режисура, сценография, кинематография, музика, ако щете дори грим и прически. Помислено е за всичко.

Така започна историята на един все още много млад и зелен фен на Game of Thrones. След 6 години отричане. Защото понякога е изключително сладко да се предадеш. Приятно е за се загубиш в историята. Защото сега предстои още по-приятният процес да се намериш. А по пътя със сигурност ще откриеш нови неща. Дали това е добро начало на фона на миналите сезони, няма как да знам. Знам само, че нямам търпение да стана отново в 3:30 следващия понеделник.

 
 

„Живите мъртви“ се завръща на 23 октомври

| от chronicle.bg |

Осми сезон на „Живите мъртви“ стартира премиерно на 23 октомври по каналите на FOX извън САЩ.

Новият сезон на хитовата продукция ще се излъчва в 180 територии и феновете могат да станат свидетели на така очакваната премиера на 23 октомври едновременно в целия свят.

Както и в предишните сезони, новата осма част на сериала ще включва 16 епизода, които ще се излъчат на две части. Първите осем епизода стартират през октомври, а останалите – през февруари 2018.

The Walking Dead Y8

 
 

Останките на Салвадор Дали бяха ексхумирани

| от chronicle.bg, по БТА |

Останките на испанския художник сюрреалист Салвадор Дали (1904 – 1989) бяха ексхумирани късно снощи в каталунския град Фигерас, Североизточна Испания. Причината е съдебен иск, подаден от Пилар Абел, която твърди, че е негова дъщеря, съобщиха осведомителните агенции.

В присъствието на юристи съдебни медици са взели ДНК проби от балсамираното тяло на твореца.

Родената през 1956 г. Пилар Абел казва, че майка й е имала връзка с художника. Тя научила това от баба си и от 2007 г. се опитва да докаже, че Дали е неин баща. Ако ДНК тестът установи, че Абел наистина е дъщеря на художника, според испанските закони тя ще има право на една четвърт от наследството на художника.

Резултатите се очакват след няколко седмици. Те ще бъдат представени на процеса през септември.

 
 

Камбаната бие за Хемингуей

| от Дилян Ценов |

Руснаците имат Чехов, Толстой, Достоевски, британците имат Шекспир, Дикенс, Остин, французите имат Молиер, Мопасан, Саган. Американците имат Хемингуей! Автор толкова голям, че само той е достатъчен, за да бъде емблема на американската художествена литература.

Ърнест Хемингуей омагьосва. Той привлича и тегли към себе си, дори през фотографиите. Това явление няма име. Всеки го нарича по различен начин. Гений, талант, сияние… Каквото и да е то, едно е сигурно – обективът го улавя и образът свети дори от остарелите вече черно-бели снимки. Този огромен мъж, с грубовати черти и силна челюст не може да не събуди интерес у всеки. И същевременно цялата тази мъжка грубост влиза в силен конфликт с двете големи кафяви очи, побрали и видели толкова много неща за 61 години.

Ърнест Хемингуей
Getty Images

Животът на Хемингуей е една непрестанна борба. Битките, които води не свършват до последния му дъх. Всичко в този човек си противоречи. Най-голямото противоречие обаче е това, че това е мъж с душата на пеперуда и тялото на лъв. Онази пеперуда, която е толкова ефирна и усеща дори най-малкия повей на вятъра. Тази, която никога не лети в правя линия, винаги се лута, каца върху някое красиво цвете (в случая жена) за да създаде илюзията, че ще остане върху него вечно, а после за миг отново отлита. На другия полюс е огромният хищен лъв, който живее като цар на Саваната. Лъвът, който ходи бавно по нагорещената земя, убива безскрупулно, и предпочита да умре като цар, отколкото да позволи нещо да не се случи както той иска. Точно такъв е най-великият американски писател. Груб отвън и деликатен отвътре.

Първата битка е тази с майка му. Грейс Хол Хемингуей е музикант по професия. Майка на 4 деца  и амбициозна до краен предел, тя задължава Хемингуей да стане музикант. Когато е дете, тя го облича като момиче, за да прилича на сестра си. Отношенията между тях завинаги ще останат крехки, а в бъдеще синът й дори ще я нарече „кучка“. Типично в негов стил. Рязък и лаконичен. Като книгите му.

Ърнест Хемингуей
Getty Images

Всичко в романите на Хемингуей е изтръскано от ненужното, остава само същественото. Онова, което ще придвижи историята напред, ще хвърли светлина върху героите и ще накара читателя да настръхне. Всичко е толкова реално, че дори днес, в XXI век, имаш чувството, че циганката Пилар от „За кого бие камбаната“ ще излезе от страниците и ще насочи пушката си към теб. Мъжете са груби, водят войни, убиват се като кръвожадни зверове и са безскрупулни. Живеят като за последно, независимо дали убиват или правят любов. Също като създателя си, Робърт Джордан от „За кого бие камбаната“ преминава през крайности, за да докаже накрая, че никой мъж не е толкова силен. Че слабости има всеки, и че дори най-едрият и най-силният може да изчезне и да се погуби в собствената си вселена. Защото когато мъжът намери своята Мария, борбата престава да има значение.

Животът на Ърнест Хемингуей е един безкраен празник точно като заглавието на неговия автобиографичен роман, превърнал се в шедьовър. Геният на американската литература така и не завършва колеж. Започва кариерата си като журналист във вестник. Никога не се разделя с бурния си нрав. Иска да бъде част от въртележката, която върти света. През второто десетилетие на ХХ век тази въртележка е Втората световна война. Не го приемат в армията заради проблем с едното око, но успява да стане шофьор на линейка и за първи път среща ужаса, който години по-късно ще се отрази на страниците на „За кого бие камбаната“ и „Сбогом на оръжията“. Ранен е почти смъртоносно в крака, но след тежка операция се възстановява.

Ърнест Хемингуей
Getty Images

Приключенията в живота му следват едно след друго. След войната започва най-романтичният период в живота му. През 1921 г. със съпругата му, Хадли Ричардсън, се местят от Чикаго в Париж. Градът, който е в разцвета си през 20-те години, обещава на всяка бедна двойка само мизерия, несигурност, алкохол, бохемски живот… и любов. Хемингуей пише разкази и двамата живеят ден за ден. Тук се запознава със своите ментори Езра Паунд и Гертруд Стайн и заформя приятелство със Скот Фицджералд. След години бурният му нрав ще доведе дотам, че ще се скара с всички тях. Но през 20-те години животът е само „Безкраен празник“.

Слънцето в литературната му кариера изгрява през 1926 г. с публикуването на романа „И изгрява слънце“. Талантът на писателя е признат и следват десетилетия, в които той не спира да пътува и да пише. Изключение прави десетгодишната творческа пауза, но накрая, през 1952 г.,  е публикуван „Старецът и морето“. Книгата му донася Нобелова награда за литература.

Истината е, че този автор няма най-добра книга. Всичко от „И изгрява слънце“ до романите му издадени след смъртта му е най-добро. Всичко свети по своя уникален начин. „Безкраен празник“ например говори за лудостта на младостта и вярата, че морето наистина е до колене, „За кого бие камбаната“ е разказ за каузата на бореца и любовта, „Старецът и морето“ е борбата за оцеляване и приятелството… Геният живее навсякъде между хилядите изписани страници, написани на крак и редактирани с часове, докато бъдат намерени верните думи.

Ърнест Хемингуей
Getty Images

Битката със себе си. Вечната, най-важна, най-трудна и непрестанна – това е битката на Ърнест Хемингуей. Кой знае къде започва тя? Кой знае каква е причината за 61-годишната война в душата на писателя. Едва ли и той самият е знаел. Можем ли да кажем дори , че я е загубил? На 2 юли 1961г. Хемингуей се самоубива с любимата си пушка – „Винченцо Бернардели“. Това е краят на неговата борба, но дали е загуба?

Както пише Е.Е.Шмит в чудесния си роман „Оскар и розовата дама“, „Болестта е като смъртта – тя не е наказание, тя е факт.“ Самоубийството на Хемингуей е факт – физическият край на една личност, живяла бурен бохемски живот, опитала от всички сладости и гадости, които може да поднесе животът.

Трябва ли изобщо да има загуби и победи? Може би за Папа трябва. За всички хора на литературата обаче със сигурност е по-важно, че животът, благодарение на литературния му талант, е един безкраен празник, в който и слънце изгрява, и всички казваме сбогом на оръжията сред зелените хълмове на Африка, плачем и се смеем със „Старецът и морето“ и няма значение за кого бие камбаната. Защото тя бие за нас.

Благодарим ти, Папа!

 
 

Сара Хъкъби Сандърс е новият прессекретар на Белия дом

| от chronicle.bg |

Мястото на подалия оставка прессекретар на Белия дом Шон Спайсър ще бъде заето от неговия заместник Сара Хъкъби Сандърс, предаде Fox News.

„Заместник прессекретарят на Белия дом Сара Хъкаби Сандърс ще поеме неговите задължения“, заяви новоназначеният директор-комуникации на Белия дом Антъни Скарамучи.

Спайсър подаде оставка в знак на протест срещу назначаването на Скарамучи.

Шон Спайсър сподели пред ABC News, че се чувства „облекчен“, след като подаде оставка от поста на прессекретар на Белия Дом. На въпрос за причините за оттеглянето си той отговори, че „организационно Белият дом има нужда от ново начало”.

Спайсър беше много популярен сред журналистите в Съединените щати, които често му се подиграваха. Прочу се още в самото начало на работата си, когато преувеличи броя на хората, дошли на встъпването в длъжност на президента Тръмп.

Пресконфренциите му бяха осмивани от комедийните програми в Америка, а в отговор Спайсър започна да се появява все по-рядко пред телевизионните камери.