Game of Thrones, сезон 7: „първият път“ на един дилетант

| от Дилян Ценов |

„Нищо няма да разбереш.“

Това казваха всички, на които казвах, че възнамерявам да гледам премиерата на седмия сезон на Game of Thrones. Проблемът беше в това, че в последните седем години умишлено отказвах да имам какъвто и да било допир до сериала, за който всички киномани говореха. Всяка пролет ежеседмично профилът ми в социалната мрежа се пълнеше от смешки и закачки, които не разбирах, и цялата шумотевица откровено ме дразнеше. Вродената ми предубеденост към всичко свръхпопулярно ме спираше да дам шанс на историята за Седемте кралства.

До тази година. Попаднах в обстановка, в която всички около мен бяха заклети фенове на поредицата на Дейвид Бениоф и Ди Би Уайс. В офиса, зад мен има голям плакат на сериала, в кухнята има чаши с логото му, около мен непрекъснато се обсъждат подробности от сюжета, които отварят началото на цели дискусии. И без да се усетя се поддадох. Все повече исках да дойде юли месец, за да видя за какво е целият този шум.

Умишлено или не, но не успях да гледам предишните шест сезона. Накрая се примирих с факта, че ще започна да гледам този сериал, без абсолютно никаква информация за предисторията, героите и всичко останало. Всички се опитваха да ме разубедят. По-добре да съм гледал предишните сезони първо и да стигна до седмия. Прекалено сложно било. Но не! Аз исках да бъда част от вълната, която започна да се надига седмици преди премиерата снощи. Пък ако ще нищо да не разбера. В най-лошия случай поне щях да видя няколко красиви замъка.

Така, като най-заклетите фенове, станах през нощта на 17 юли и с най-добрия ми приятел се настанихме пред телевизора. Не бях съвсем гол и бос – предишния ден изкарах кратък обучителен курс при него (заклет фен на сериала) и знаех горе долу основната линия, даже предварително си бях харесал от разказите му героинята на Даяна Риг. Приятелят ми беше в неприятната роля на човека, който трябваше по време на сериала да отговаря на въпросите ми. „Тия сега брат и сестра ли са?“, „Тя от кой род беше?“, „Аха, значи тия искат да убият ония.“…

В пет часа вече знаех за какво беше целият този шум, от който се дистанцирах години наред. Разбира се, всички бяха прави – не разбрах и една трета от това, което видях на екрана. И пак ми хареса! Какво ми хареса ли? Не вярвах, че някога ще го кажа, и то за сериал, който по всеки критерии и далеч от това, което харесвам, но всичко ми хареса.

Атмосферата на Game of Thrones просто те поглъща. И това ти харесва. Гледаш история, за чието начало и герои не знаеш нищо, но виждаш проблемите им тук и сега, и мислиш за това. Всеки един от актьорите е безупречно добър. Няма такъв, на когото да не вярваш. Това неминуемо грабва. След това идва сценографията, която с мащаба си те оставя безмълвен. А фактът, че повечето от снимките са правени в реална среда(в Северна Ирландия, Дубровник, Испания, Шотландия, Исландия) прави представата за всичко още по-зрелищна и вълнуваща.

Но това, което най-много впечатлява, и заради, което не само ще следя новия сезон, но и ще се върна шест сезона назад, е онова, без което никоя история не би била успешна. Героите. Ако щеш снимай най-зрелищните кадри, при -220 градуса, викни най-добрите актьори и убий безброй души. Но ако нямаш характери, които да снимаш, които актьорите да изиграят, и които да убиеш после, няма никакъв смисъл. Тук обаче всеки един герой носи своята неповторима уникалност и те увлича с биографията си. Не само действията впечатляват. Цялата психология на персонажа буди интереса ти. Виждаш (тук пак правим препратка към актьорската игра, без която не може) десетки вселени, за които не знаеш нищо, но усещаш, че всяка една е действащ вулкан, опъната струна, която всеки момент ще се скъса. Това е интересното. Това те кара да искаш още, да искаш да се запознаеш с всички. Това е основата, на която стъпва всяка добра продукция. Тук, естествено, мащабът стига до невиждани в телевизията досега величини, като надгражда историята с всичко останало – актьори, режисура, сценография, кинематография, музика, ако щете дори грим и прически. Помислено е за всичко.

Така започна историята на един все още много млад и зелен фен на Game of Thrones. След 6 години отричане. Защото понякога е изключително сладко да се предадеш. Приятно е за се загубиш в историята. Защото сега предстои още по-приятният процес да се намериш. А по пътя със сигурност ще откриеш нови неща. Дали това е добро начало на фона на миналите сезони, няма как да знам. Знам само, че нямам търпение да стана отново в 3:30 следващия понеделник.

 
 

Бивша готвачка на Гуинет Полтроу разкри, че тя „не яде нищо“

| от Дилян Ценов |

Актрисата и лайфстайл гуру Гуинет Полтроу е смайващо слаба, но начинът, по който поддържа елегантната си фигура, никак не е за подражание. Бивша нейна готвачка разкри тайната й – тя практически „не яде нищо“, съобщи Контактмюзик.

Същият режим е спазвал и фронтменът на „Колдплей“ Крис Мартин, бивш съпруг на Гуинет Полтроу, когато шеф-готвачът Кейт Макълун е работила за суперзвездите. Тя се е грижела за храната им през 2008 г., по времето на снимките на първия филм „Железният човек“.

Кейт Макълун разкри изключителните ограничения, които звездите непрекъснато са си налагали. Когато личният асистент на двойката й ги съобщил първоначално, тя била шокирана. С такива продукти не можела да сготви нищо прилично.
„Те не ядяха нищо. Много са стриктни. Избягваха всякакви захари, всичко сладко, без млечни продукти, само зеленчуци“ – разказа Кейт Макълун.

За да има храната някакъв вкус, Кейт Макълун решила тайно да добавя забранени съставки. Семейството веднага започнало да хвали гозбите й.

„Така е като ядеш само трева“, коментира Кейт Макълун.

Лайфстайл сайтът на Гуинет Полтроу редовно предизвиква критики. Актрисата обаче настоява, че те са неоснователни и са базирани не на факти, а на предположения.

 
 

„Довереникът на кралицата“: абсурдната Викторианска Англия и чистото приятелство

| от Дилян Ценов |

„Този филм е базиран на реални събития… почти“. С този надпис започва филмът на Стивън Фреърс, „Довереникът на кралицата“.

За маниаците на тема историческа точност този филм не е препоръчителен. Още в началото сте предупредени, че няма да разберете къде се преплитат фикция и реалност. Ако гледате със сетивата си обаче, след първия половин час изобщо няма да ви интересува къде се намира въпросната точка. „Реално“ и „измислено“ нямат значение в този филм. Стопроцентовата истина няма място във филм с Джуди Денч – за това си има документално кино.

Официалната премиера на „Довереникът на кралицата“ беше на 3 септември на кинофестивала във Венеция, където лентата беше посрещната от противоречиви отзиви. Истина е, че поредният скок на Фреърс към историите на британската монархия, не надскача летвата, поставена от „Кралицата“, „Филомена“, да не говорим за „Опасни връзки“. Но не това е важното – този филм сам по себе си е изключителен. Нямат смисъл и критиките към изобразяването на колониите и отношението на кралицата към въпроса с Индия. Сред основните упреци беше именно образът на Виктория като мил, състрадателен владетел на Индия, когато в реалността под нейното управление Индия насилствено става Британска колония. Но отново повтаряме – за това си има документално кино и всички желаещи реално представяне на картината могат да се насочат към него.

Историята е базирана на романа на романа на Шрабани Басу  за кралица Виктория. Действието започва през 1887 г. Възрастната кралица празнува своя златен юбилей и по време на едно от честванията получава малък подарък от индиецът Абдул Карим. Срещите между тях зачестяват и скоро той става неин приятел, син, брат, баща, учител – всичко. Той е глътката свеж въздух, която влиза в балона пълен с райски газ – елементът реалност, който липсва в кралския двор, пълен с клоуни. Той е истинският живот, който монархът иска да опознае. Сами по себе си, персонажите, извървяващи този път, са плътни до степен, в която изчерпват нуждата от достоверност.

Онова, което няма да намерите в документалното кино (а тук го има) е по-ценно от всяко достоверно изобразяване на нещата. Да оставим настрана Виктория, Абдул и цялата им биография. Всяка монета има две страни. Всяка Кралица има две лица. Това на стабилния монарх, който крепи химерната институция с целия си абсурден антураж от слуги и придворни, и това на обикновената възрастна жена, която е загубила всичките си близки хора и търси онази утеха, за която всеки възрастен копнее. В това отношение образът на кралица Виктория е повече от реален и не се различава от този на всяка възрастна жена по света.

Стивън Фриърс (режисура) и Лий Хол (сценарий) заслужават адмирации за две неща – може би двете най-труднопостижими в киното – създаването на живи герои, и автентична атмосфера. Лентата е скок в края на XIX век. Викторианска Англия – аристокрацията е във възхода си и ще минат поне още 30 години докато влиянието й отслабне. Чели сме затова в романите и пиесите на Оскар Уайлд. Там е смешно – тук абсурдът е явен и дори леките комични моменти, на които публиката се смее, не могат да го прикрият. Изображението на кралския двор и нравите на висшето общество са реални и показват на какво се крепи цялата британска монархия и британска империя. Фалш. Неадекватни аргументи като цвят на кожата, пол и онова желязно „Не е прието“. Просто не е прието.

И разбира се – Джуди Денч! Очаквано и все пак възхитително. Актрисата повтаря успеха си след „Госпожица Браун“ (където също играе кралица Виктория) и дава изпълнение достойно за Оскар. До голяма степен филмът дължи блясъка си на нея. Както казва Робин Уилямс, когато й връчва Оскара за „Влюбеният Шекспир“, There is nothing like a Dame. Али Фазал е другото добро попълнение – той е в ролята на Абдул Карим. Останалата част от състава върши отлично работата си за създаването на гореспоменатата викторианска атмосфера. Тя разбира се е допълнена от костюмите и декора – и двете също достойни за Оскар.

„Довереникът на кралицата“ е от филмите, на които симпатизираш. От онези, които не печелят милиони, не правят революции, не са зрелищни, обективно се нареждат някъде в средата на скалата. Това е интимен филм за приятелството между двама души, които имат нужда един от друг. Приятелството в една от различните му форми. Напук на предразсъдъците и ограниченията на епохата. Приятелството, от което всеки, независимо дали е възрастна кралица или млад просяк, има нужда. Всичко това, през режисурата на Фриърс, сценария на Хол, играта на Джуди Денч и Али Фазал носи интимността, която ни кара да емпатираме. И в крайна сметка „обективното“ някак губи влиянието си.

„Довереникът на кралицата“ излиза в България на 29 септември.

 
 

Ако сте тръгнали към Рио, по-добре се откажете

| от Дилян Ценов |

Министерството на външните работи на Република България и посолството ни в Бразилия предупреждават сънародниците ни, които възнамеряват да пътуват до Рио де Жанейро, да се въздържат от посещение на града до нормализиране на обстановката.

Онези, които се намират в града, да се въздържат от визита на Леблон, Ипанема и Копакабана, както и на райони, в които в момента текат сблъсъци между организирани наркобанди и силите на реда, обявиха от МВнР.

В края на миналата седмица кризата със сигурността в града се изостри неимоверно. Ожесточени престрелки между организираните банди и полицията се водят в най-голямата фавела на Рио – Росиня. Тя е в непосредствена близост до най-посещаваните от туристи райони в южната част на града – Леблон, Ипанема и Копакабана. Междувременно войната между наркоклановете се разпространи и в другите осем големи фавели на града.

Въпреки че на 28 юли армията излезе на улиците на Рио, за да подпомогне полицията в борбата с организираната престъпност, силите на реда не са в състояние към момента да овладеят ситуацията.

Посолства и консулства в Бразилия започнаха да предупреждават своите граждани за ограничаване на пътуванията до Рио де Жанейро заради нарковойната.

Българските граждани в Рио де Жанейро, които имат нужда от помощ във връзка със ситуацията, могат да се свържат с посолството ни в Бразилия на телефон +55 61 32236193, както и на дежурния телефон в извънработно време +55 61 86023360, допълват от Външно.

 
 

Гари Олдман се е оженил за пети път

| от Дилян Ценов |

Актьорът Гари Олдман се е оженил дискретно за пети път за писателката и изкуствоведка Жизел Шмит в Лос Анджелис преди няколко седмици, съобщи в. „Дейли мейл“.

Двамата са се сближили, след като Гари Олдман се е разделил с четвъртата си съпруга, певицата и актриса Алекс Идънбъро. Те се разведоха през 2015 г. след седемгодишен брак.

Гари Олдман премина заедно с Жизел Шмит по червения килим на кинофестивала в Торонто, където беше представен новият му филм „Най-мрачният час“, в който той е в ролята на Чърчил. Двамата вече са били съпруг и съпруга.

Гари Олдман е на 59 години. Първият му брак с актрисата Лесли Менвил продължава само две години до 1989 г. Втората му съпруга е Ума Търман. Третата е фотографката Доня Фиорентино. Актьорът има трима сина на възраст от 28 до 18 години от първата и третата си съпруга.

Сватбата е била в лосанджелиския дом на Дъг Урбански, мениджър на актьора.
Гари Олдман е казвал, че не се гордее с броя на браковете, но се надява да се учи от миналото.