София се зареди с Ману Чао

| от | |

Китарата на Ману Чао не познава монотонни тонове и отново зареди българската публика с непоправима енергия, бликаща от сцената.

Френският певец с испански корени и тримата му приятели показаха бунтарския си нрав и свободен дух в зала „Фестивална“. Истински, неподправени с фалш и суета, които ни заобикалят отвсякъде, музикантите ни откраднаха за два часа в един нов, по-различен свят. В него липсваха грозното лицемерие, фалшивите усмивки и предателството… останаха само истинските хора, емоциите и чувствата. И най-вече чувството, че живеем един живот и трябва да му се отдадем изцяло – такива каквито сме. Без преструвки и излишни думи, просто да бъдем себе си. Точно такъв, какъвто е Ману Чао – бунтар, скитник, обикалящ света само с китара и джапанки, така както беше облечен и когато пристигна за втори път на летище София.

С музиката си той напомни още нещо, че не трябва и не бива да забравяме хората около нас, както тези, които обичаме, така и онези, които не познаваме. И у нас той остана верен на социалната си ангажираност и изпълни безспорните си хитове, зачеркващи темата за емигрантите, бедността и богатството, любовта и омразата. И сякаш изморените от политическите и социални бедствия у нас българи имаха нужда точно от това – Proxima estacion: Еsperansa“ или “ Последна спирка „Надежда“, което е името на един от албумите на Чао, носещ името на станция от метрото в Мадрид.

Огромно впечатление направи това, че в залата имаше хора от всякакви възрасти и националности. Деца, младежи и възрастни хора, българи, гърци, испанци, жадуващи за глътка свобода и бягство от реалността. И накрая те избягаха, но ги последва самия Чао, който не спираше да се отблагодарява на публиката с думите „Мерси София“. Той също усети свободата във вените си и дори няколко пъти приближаваше микрофона до гърдите си, за да се чуят ударите на сърцето му. Те бяха учестени, луди и изпълнени със страст и желание да продължава да прави тази музика, желание и надежда, които се четяха и в лицата на многобройната публика.

 
 

София се зареди с Ману Чао

| от | |

Не че искаме да акцентираме на това, но краят на лятото е все по-близо, а с него се случват две неща: започваме да очакваме какви ли не неща от идващата година и умишлено си създаваме тенденции, които да следваме. Тенденции в модата, в обзавеждането във всичко, за което се сетите. Днес обръщаме внимание на тенденциите в храненето, които ще дойдат през идващата 2018-та.

Основното, което можем да си направим като извод, гледайки накъде отиват нещата е, че манията по здравословното и природосъобразното хранене са на първо място. Човечеството сякаш отделя все повече внимание и върху начина, по който се добиват продуктите. Макар и да знаем, че е невъзможно всички да се храним само с биопродукти (по простата причина, че сме 7 млрд. души върху тази планета), потреблението към тях ще расте. Обърнато е внимание и на контрола и следенето на продуктите, откъде идват и какви съставки съдържат.

Кои ще са основните съставки и тенденции в кулинарията през идната 2018 г. вижте в галерията горе.

 
 

София се зареди с Ману Чао

| от | |

По време на седмия сезон на „Игра на тронове“ на два пъти вече се случва епизод да бъде разпространен по-рано от официалната премиера. Причините за двата случая очевидно са различни, но следствията са едни и същи – рекордни рейтинги на епизодите по време на официалните премиери. 

Преди две седмици индийски дистрибутор пусна в интернет четвъртия епизод на седми сезон и той стана достъпен за всички. Въпреки това обаче 10,2 млн. зрители са гледали епизода, излъчен по HBO на 6 август. Това беше най-високият рейтинг на сериала дотогава. Вчера ситуацията се повтори, когато испанският канал на HBO по погрешка пусна в онлайн платформата си шестия епизод. Той беше премахнат бързо, но реакциите на феновете бяха бързи и една част от тях са наясно какво ще видят в неделя. Очевидно това не трябва да притеснява HBO, тъй като последният, пети, епизод (Eastwatch) беше гледан от 10,72 млн. души, с което постави последния рекорд по гледаемост. Тенденцията по всяка вероятност ще се засилва за последните два епизода от седмия сезон на „Игра на тронове“.

game-of-thrones-season-7-episode-5-jon-snow-dragon

Защо обаче премиерите на епизодите бележат рекорд след рекорд, след като можем да ги гледаме дни преди това? Ето няколко от причините:

Сериалът си остава телевизионното събитие на лятото
Също както в киното, където нелегално се разпространят филмите, преждевременното изтичане се случва и в телевизията. Но ритуалът по гледането на продукциите заедно, по едно и също време от милиони хора, не може да изчезне. Едно е да гледаш сериала сам вкъщи пред компютъра и съвсем друго е да си част от голямата вълна всяка неделя. Освен това седмият сезон на „Игра на тронове“ е телевизионното събитие на лятото. Обикновено сезоните излизат през пролетта, за да могат да се класират за наградите Еми през есента, но тази година снимките отложиха премиерата за лятото. А понастоящему, няма друга продукция, която да си съперничи със сериала.

юрон  грейджой,  игра на тронове

Изтеклите епизоди са с лошо качество
„Игра на тронове“ може да се похвали с най-ефектните режисьорски похвати, декор и кинематография и всеки епизод е чудовищно добър по отношение на кадри. Всичко това няма как да се усети, когато ги гледаме на запис с лошо качество. Повечето фенове не биха жертвали преживяването. И това е напълно разбираемо. Представете си битката от четвъртия епизод или Джон, който се доближава до Дрогон, гледани сякаш през завеса от органза… Не става.

Много от зрителите ще гледат и двата епизода
Въпреки непрестанните гневни възгласи относно спойлери, проучванията сочат, че информацията за това какво предстои, всъщност повишава интереса. Когато знаем какво ще видим накрая, успяваме повече да се насладим на цялостното преживяване. Цялото нещо прилича на аперитив преди главно събитие, а това се харесва на запалените фенове.

тирион ланистър, игра на тронове

Така и така сме си платили
Ако сте фен на „Игра на тронове“ най-вероятно плащате по някакъв начин, за да имате достъп до платформата, било тя онлайн или телевизия. Понякога тази инвестиция е достатъчно стимулираща, за да ви накара да гледате в реално време.

Колкото по-дълго е преживяването, толкова по-добре
От появата си през 2011 г., сериалът влезе в животите на милиони зрители. И всичко това ще продължи само още един сезон. Дори да има вероятност да се появи нещо в духа на „Фантастични животни и как да ги открием“ за „Игра на тронове“, няма да е същото. Никой не иска да бърза, особено при настоящия, по-кратък от обичайното, сезон. Чакането на епизода, ведно с ритуала, за който споменахме е в началото, добавя тръпка, очакване, а това съответно води и до по-наситено преживяване. Все пак си струва всеки миг във Вестерос да бъде преживян изцяло.

Игра на тронове

 
 

София се зареди с Ману Чао

| от | |

От последните проекти на българските строителни предприемачи става ясно, че върхът на архитектурата са небостъргачите: колкото по-високи, толкова по-яко.

Уви, закостенелите софиянци протестират и искат да продължават да си живеят в нелепите малки блокчета. Тъй като обаче градът трябва да върви към прогрес, ние измислихме няколко перфектни локации, на които трябва да се разположат небостъргачи и ги предлагаме на вниманието на инвеститори и предприемачи от напредничави строителни компании:

бул. Дондуков

В последно време хората не спряха да се дърлят да има ли по Дондуков павета или да няма. Разрешението на проблема е много просто: един небостъргач в непосредствена близост до Министерски съвет ще изкорени спора веднага. Няма булевард – няма проблем. Няма трафик – няма тежък трафик.

Зоологическата градина

Открай време е ясно, че зоологическата градина на София е декадентско място с грохнали слонове и кашлящи лъвове. Вместо да отглеждаме животни в клетки, които да стресират децата, по-добре теренът да се усвои порядъчно и на негово място да блесне стъклено-метална бизнес сграда с 98 етажа.  Ако се намираше в Париж, щеше да е по-висока от Айфеловата кула. Клетките с животни могат да бъдат вкарани в небостъргача за развлечение на служителите и живущите. Представете си само да имате възможността в обедната си почивка да нахраните пингвин с шиш-таук!

Южният парк

Южният парк е много голям. Софиянци не се нуждаем от такова голямо зелено пространство, което да обслужва интересите на кучета, деца и досадни велосипедисти. Много по-удачно ще е ако част от парка се заеме от небостъргач по нюйоркски тертип. Представете си само колко ще струва квадратния метър в жилищна сграда в сърцето на парка. Ще привлечем чужденци, които ще искат да живеят там и София най-сетне ще стане космополитен град.

Градинката Кристал

Това свърталище на наркомани с долнопробен бар и стърчаща каменна глава на отдавна умрял политик загрозява столицата и ни кара да се замислим има ли изобщо нужда от такива места в града ни. Далеч по-целесъобразно би било и там да има небостъргач. На върха му може да се обособи елитен фитнес център, от който трениращите за по 100лв. на час да могат да наблюдават Руската църква докато въртят велоергометъра.

Драгалевският манастир

Църкви и манастири си имаме достатъчно. Небостъргачи – не. Какво по-хубаво от 101-етажна бизнес сграда в подножието на Витоша? Работещите там ще имат уникалната възможност през обедната почивка да се качват с Драгалевския лифт до Голи връх и да имат досег до природата, обядвайки сирене и домати на одеяло върху тревата.

На мястото на Шестоъгълния петох*йник

След дълги обществени дебати и скандали паметникът „1300 години България“ бе съборен. На негово място зее противна дупка, която няма да направи добро впечатление на посетителите по време на българското председателство на съвета на ЕС. Ако обаче успеем да вдигнем небостъргач до втората половина на 2018г. ще направим добро впечатление на чужденците. А представете си само колко ще е идейно небостъргачът да е във формата на бившия паметник?

*Текстът е написан с ирония. Смятаме, че високото строителство има своето място в големите градове на съответно подходящите за това инфраструктурно места. И със сигурност не извън тях.

 
 

София се зареди с Ману Чао

| от | |

Много се говори за темите-табу, които трябва да спрат да бъдат такива: психичните заболявания, абортите, причините за срив в семейството, разводите, детската агресия, трудностите на родителството и още, и още. На другия полюс обаче, стои един набор от теми, чието непрекъснато дъвчене по медии и социални мрежи предизвиква вълна от повтаряемост, а отговорността за това остава неосъзната или размита.

Може би ви е направило впечатление колко случаи на изоставени бебета има напоследък. Почти през ден, отваряйки някой новинарски сайт, ще попаднете на поредната новина за малолетна/пълнолетна/многодетна/малцинствена/“съвсем нормална“ майка, която е изоставила бебето си до някоя кофа за боклук. Присъдата на Върховният Facebook Съд не закъснява: под новината започват да се роят коментари за акъла на българките, клетви, съвети, мнения и прочувствени, сърцераздителни, псевдочовеколюбиви отзиви.

Резултатът? Два дни по-късно отново имаме случай с изоставено бебе. Никой от коментиращите и никой от журналистите не чувства вина. Те просто отразяват и коментират действителността, не й въздействат. Но дали?

Хората масово не си дават сметка, че освен Големия брат, който не спи и наблюдава, много „малки братя“ също дебнат. И новини за хора в тяхната или подобна на тяхната ситуация им дават подтик да постъпят по същия начин.

Спомняте си невероятно широкия медиен отзвук, който получи опитът за самоубийство на гимнастичката Цвети Стоянова през юни миналата година. Слава Богу, неуспешен. Три седмици по-късно психиатърът д-р Захари Зарков каза, че вследствие на раздухването на случая, се е получила такава мощна вълна на суицидни опити, извършени по същия начин, че психиатрите в София едва смогват да овладеят положението.

За пациентите с тежка или дълбока депресия, суицидният опит на едно красиво, успяло, привидно щастливо момиче, е мощен ритник в и без това болезненото отчаяние, в което се е удавил целия им психичен свят. И новите опити не закъсняват.

Поради това, отразяването на суицидните опити, както и на реализираните самоубийства, е тема, която не трябва да се нищи безразсъдно в публичното пространство. Принцип, който ни е трудно да възприемем, когато гледаме поредната еуфорична репортерка, която със смесица от прискърбие и превъзбуда разказва за случая „там, зад нея, точно на това място“.

Разбира се, не става дума за заклеймяване на темите и упорито избягване на този тип проблематика. Не става дума да се лъже, че Крис Корнел е загинал в катастрофа с тротинетка, а Честър Бенингтън е намерил кончината си след задавяне с парче сладкиш.

Лошите неща се случват и когато не говорим за тях. Но понякога, в някои случаи, говоренето мултиплицира риска те да се случват, и го мултиплицира неимоверно.

Навярно си спомняте случаите със самозапалванията през 2013г. На 18 февруари 2013, 26-годишният Траян Маречков се самозапали на една от главните улици в Търново по време на зимните антиправителствени протести в страната. На 26 февруари 2013г. в Раднево се самозапали 53-годишният Венцислав Василев. Последва смъртта на Пламен Горанов, който загина на 3 март 2013г., а на 13 март 51-годишен мъж се запали през президенството. На 1 април пред Община Варна 70-годишната Елена Златева се опита да се самозапали от отчаяние поради бедност и отказана социална помощ от общината.

Въпреки призивите да не се романтизира самозапалзването и да не се героизира самоубийството, медийната политика по отношение на отразяването на гражданските протести, не се промени.

Важно е да си дадем сметка, че не само варицелата и грипът са заразни. Някои психични състояния също се предават от човек на човек. Подобно на инфекциозните заболявания, те се прихващат по-лесно от хора с имунокомпрометиран организъм, като в случая ролята на отслабналата имунна система се поема от психиката, натоварена с особен дистрес в съответния момент.

Психолозите са наясно с тези факти. Неслучайно онези от тях, които работят с наркозависими например, задължително посещават психотерапевт, тъй като инстинктът към смъртта при наркоманите е много мощен. А той също е заразен. И неслучайно повечето студенти по психология стават „психо-хипохондрици“. И неслучайно някои психотерапевтични школи задължават терапевтите си самите те да ходят на терапия. Защото досегът до чуждото психично може да ни опари. Той неизбежно предизвиква сблъсък със собственото ни психично. Провокира въпроси, поражда страхове и разбива удобната илюзия за „познаване на себе си“.

Накратко казано: нещата не са прости. И във времена, в които всеки с достъп до интернет и профил в социалните мрежи е един мини журналист, коментарите под статии трябва да се пишат с усещане за отговорност. Същото усещане за отговорност, което трябва да носят и официалните медии.

Да, още се учим да живеем в света на свръхинформацията и често сме като деца, в чиито ръце е попаднал M16 и те не знаят какво да правят с него – дали е за игра, дали е за убийство…Нормално е да се лутаме и интуитивно да разбираме какво е редно да се пише онлайн и какво – не е.

Но колко жертви трябва да паднат, докато усвоим базисните уроци?