„Натюрморт с мъже“ – сборник с разкази от Любомир

| от |

Новата книга на Любомир Николов с три дузини съвременни разкази, които ще ви заведат в тъмната, иронично-смешна, необяснима страна на човешкото.

Barut-Euforiq---1

Разказите в сборника са разделени тематично. В първата част  „Менискусът на истината” героите попадат в непривични ситуации и успяват да се доберат до техни си мъдрости. Какво става, ако пътуваш като бедняк из Франция, ако синът на новобогаташ е отвлечен от въображаеми извънземни, ако един полиглот и един сенсей решат да не играят по правилата,  ако един съдия сметне, че светът не трябва да се тласка към правилност, а за разумът на болен от Алцхаймер същия този свят  отдавна е загубил логика и още и още ситуции, в които героите владеят висшето военно изкуство да са непредвидими.

Във втората част “Долу в отразеното небе” властват същности отвъд ежедневието, героите се стремят да дадат най-доброто от себе си, а резултатът … е, той винаги е под хоризонта на очакванията им. В тези разкази има момичета готови да забременят за един бас, един затворник, който винаги е невинен, емигрант, гмурнал се в Сохо, райтър, който мисли, че надписите му имат трансцедентална стойност, група инопланетяни в тела на овце, изпратени с препоръчително писмо до епископа и още запомнящи се герои.

В разказите от третата част „ Не това, не така” властва експлозивният хумор. Там брутално смешни сили си играят с родилка, която е национален секс символ, кулинарен вагабонт, мечтаещ за блюда от плацента, двама шведи попаднали при янките, мъж, сдобил се с чисто нова жена след трансплантация, нощна труженичка с добро сърце и други истории, в които хуморът е остър, като да се порежеш на стъкло.

 

Харесвам ироничната проза на Любомир Николов, чета я с раздвоено внимание – и като читател, и като писател, който също се опитва да разказва по подобен, иронично-хумористичен начин. Резултатът – от всяка негова книга имам любима история:  “Цоглавец” от  “Въжеиграчът Карой” и  “Слънчев бряг – код жълто” от едноименния сборник. Сигурен съм, че между страниците на тази книга е скрит и вашият следващ любим разказ, а може би и не само един.

Михаил Вешим

 

Разказите на Любомир Николов са странни, разноцветни, изпълнени с приятна ленивост и най-вече – лишени от клишета. В тях, слава Богу, не дрънчи с ръждясали пранги призракът на комунизма, нито дебеловрати мутри оставят кървави петна по килима. С присъщия си черен хумор Любо пише за неща, които озадачават, смело пъхайки ръце в подмолите на въображението. Той създава истории с онази непосилна лекота, с която децата се усмихват щастливи в съня си.

Аглика Георгиева, журналист

 

 Увлекателни разкази за лудостта като прелест, за меланхолията като мотиватор и за бъдещето като абсурд.Любомир Николов е един от най-оригиналните и забавни разказвачи в последните години, освен това е проблемно ориентиран автор, който се интересува както от основите на битието, така и от тайните коридори в него.

Васил Георгиев

Представяме ви и част от единия от разказите, а самата книга е на достъпната цена от 10лв.

###

Долу, в отразеното небе

Онзи ден се случи едно събитие, което бе отразено във Фейсбука, но не и в цялото му великолепие. Ако позволите, ще разкажа.

Закъснях и залата бе пълна. Литературният критик бе получил страшна уртикария от въздуха в помещението или от някое случайно ръкостискане и бързаше да приключи с представянето на книгата. Лицето му бе на червени петна. Малко е да се каже, че редеше хвалебствени думи. Той под­реждаше мислите си в една спираловидна логика, която мо­жеше да бъде разбрана само от най-начетените в залата, и успяваше при всяко възкачване на спиралата да намери още по-изискани похвали за авторката. Тя мигаше приветливо. Бе облечена модно елегантно и неспасяемо бедно. Лицето є стоически грееше под напора на смесени чувства.

В публиката имаше младежи, които приемаха всяка дума за истина. Имаше обикновени хорица, които по навик потропваха от крак на крак. Имаше представител на Култу­рата, на когото речта на критика се стори прекалено дълга. Всъщност той не беше от Културата, а от Образованието. Бе дошъл да замести един колега. Неговата тясна специалност не бе литературата, а програмата за предучилищните пара­лелки. Тъй като тази програма в същината си не се променя­ше, всеки нов на този пост в министерството се занимаваше да състави ново и по-изчерпателно название на иначе про­стото „седмична програма“. Експертът бе съставил следното название: „Седмично разпределение на задължителните регламентирани и нерегламентирани в дните на седмицата ситуации по образователни направления при полудневна ор­ганизация на взаимодействието“[*]

Сами разбирате, че след като експертът бе успял да създа­де такъв шедьовър, то думите на критика му звучаха постно.

Другите все още слушаха внимателно представянето на книгата.

– Каква е тази безпардонна измислица? Къде са доказа­телствата? – извика един от залата.

Критикът продължи, без да го удостои с внимание.

– Истината е, че този текст е празен – извика пак онзи. Гласът му не търпеше възражения.

– Млък да чуем! – каза му някой.

– Какво още искате да чуете?! – извика натрапникът.

– Добре, ще отговоря – каза критикът помирително. – Този текст е многопластов. При внимателен прочит се виж­да, че произведението крие много; наративът е приютил алюзии, скрити метафори…

– Да бе, да, знам ги тия – каза нарушителят на спокой­ствието.

– Я млък! – скараха му се пак.

Грубиянът не смяташе да млъкне. Разпори публиката, излезе пред микрофона, замълча, за да събере погледите, и започна:

– Знам ги тия трикове. Говорите напразно, всеки може тъй. При четене, ще кажете, пинеалната жлеза на автора се забива в очите на четящите, пробожда ги до място със смисъл и оттам потичат фабули. Читателите започват да раз­бират извисеното в иначе простичките думи. Така, така, тук има смисъл, казват си те, и дузина измамни неща възникват едновременно в света. Авторът тях нито ги е мислил, нито ги е казал. Та кой може да предвиди свободните асоциации, които думите пораждат? Писателят? Какво да кажем за него? – Говорещият погледна авторката. – Дългите пипала на изкривено възприятие са полазили тази жена, писател или компонист на думи, и тя мисли, че е гений или поне слуга на някой мъдър бог. Но има отплата за тази заблуда, скъпа. Писателят прилича донякъде на пияница, който си мисли, че като си върне бутилките, ще забогатее. Но не става тъй. Пишещият работи в девалвирала валута. Винаги получава старите пари.

– Аз те познавам – обърна се една жена от залата към говорещия, – ти си този, който се самоуби.

– Да, обаче съм тук с минимални телесни загуби и за­пазен ум. Имам петдесет шева, но съм същият, че и отго­ре – викна човекът пред микрофона. – Аз съм псевдоним на предишния си Аз. Под псевдоним лесно се казват всякакви неприлични и неудобни работи и затова съм тук. Искам като мен всички автори да се самоубият веднъж завинаги и после, като оживеят, да не се държат така супериорно като олигоф­рени сред пълни идиоти. Всичко е относително, казвате вие, ама не е! Хората напоследък деградират осезаемо. Я се виж­те всички. Кога преди залите са миришели на мърша и кло­зет, а?! Откога стана така, че всяко културно събитие смърди на обор?

В залата доста от посетителите бяха изклошарясали, не бяха яли като хората от дни и мисли за самоубийство им бяха минали набързо през главите, та почувстваха говоре­щия близък. Загледаха го уважително, с универсалното из­ражение на слепци, слушащи Вагнер.

– Знаете ли – продължи човекът, – че когато Дикенс е чел пред публика, дамите са припадали, а мъжете са полу­чавали конвулсии. Кой е обяснявал на събралите се скритото в текста, когато думите са ги удряли като докерски юмрук? Наивници, ще кажете. Припадничави, селски хора, ама не, не са били такива. Думите едно време са имали смисъл и са звучали едно към едно. Кой тогава е работил другите с евфе­мизми? Никой. Долу евфемизмите – каза човекът, слезе от подиума и си тръгна.

– Остани за коктейла поне – каза му една сродна душа.

– Какви коктейли, бе?! – отвърна онзи. – Тук няма кок­тейли, има само вино.

Експертът от Образованието също си тръгна. Той про­играваше в ума си многопластовите значения на измисления от него термин „полудневно взаимодействие“. Ето напри­мер, сети се той, ако шестгодишното дете срещне на улицата първата си учителка и є каже весело „Здравейте, госпожо!“, то тя с пълно право може да му отвърне: „Детенце, сега сме извън полудневния цикъл на взаимодействие, така че я се пръждосвай“

Хасинто Хусто и Дяволът

В боя на петли след Задушница, преминал тайно, но мно­го шумно, петелът на Хасинто Хусто победил петела на ня­кой си полковник Буендия и Хасинто получил много пари.

Без никакво познание за предстоящото или идея какво прави, Хасинто влязъл в антикварния магазин и си купил един полилей. Да се купуват чужди вещи, стояли в нечий дом, си е непредвидимо действие и не е препоръчително, но да не ставаме мистици още в началото. То и предметът има нужда, като влезе в нов дом, да се сети за забравените си предназначения, а полилеят, знаете, е една високомерна вещ, която винаги гледа надменно отгоре.

Дон Хусто изхвърлил стария полилей от ковано желязо и сложил тоя, за който да се каже, че бил артдеко, му е мал­ко, защото бил по-пищен от това. Той имал много извивки и висулки и като страховит паяк се залепил за тавана. Ха­синто търсел точно това – една вещ, която не оставя хората равнодушни. Вечерта запалил лампите и полилеят излял раз­ноцветни вързопи светлина, които създали накъсани и из­нервящи кръпки по стените. И това е ефект, рекъл Хасинто, и отишъл в другата стая, къде всичко било по-спокойно.

На следващата сутрин, като влязъл в стаята, видял на стената сянката на дявол. Дяволът бил според католическата норма на Дюрер и го гледал втренчено. Хасинто се стреснал, но после се засмял; та това била сянката на полилея. Слънце­то отвън греело право в него. Дръпнал пердетата и сянката изчезнала, отворил ги пак и тя се появила, което не е чудно, защото такава е природата на сенките. Дон Хусто обаче ис­кал да провери, защото нещо го терзаело.

Дяволът не бил от най-страшните. Той бил един дявол от седемнадесети век, а ние днес сме свикнали на къде по-страшни лица и събития. Сянката си имала изплезен език и рога, разбира се, и като за сянка била съвсем достоверен дя­вол, който успял да разтрепери мартинките на Хасинто.

С една неприсъща му боязън той взел стол, покачил се на него, за да достигне полилея, и успял да завърти тялото му спрямо окачването. Убеден, че сянката се е деформирала и с нея е свършено, скочил от стола. Погледнал пак стената и не повярвал на очите си. Сянката на стената, без никаква де­формация, се била преместила точно над леглото му и оттам го гледал все така втренчено дяволът. Хасинто се качил пак на стола, завъртял тялото на полилея, слязъл и пак същото – сянката оставала непокътната във формата и излъчването си и само се местела по стената. Кожата на Хасинто настръх-нала и той се сетил, че заприличва на бойния си петел Рамон преди схватка. Само че петелът си имал равен враг, а Ха­синто имал насреща си това, което в бизнес договорите се нарича непреодолима сила.

Хасинто седнал на стола да си поеме дъх и гледал сян­ката със страх – да не се раздвижи. Дяволът го гледал, но не мърдал. Нещо илюзорно витаело във въздуха и сякаш някой се присмивал зад гърба му. Той станал, дръпнал пердетата да скрие слънцето, но сянката не изчезнала веднага, а след малко. Хасинто избягал от стаята.

След два дни събрал смелост и влязъл в стаята с едно разпятие. Заковал един пирон и закачил разпятието точно там, където падала рогатата сянка. В стаята се чули удари като от чук, който биел ту тук, ту там, а някои от ударите, за негов ужас, били по неговата глава. Били невидими по­чуквания, карамба. Полилеят звънтял, стъклените аплици вибрирали, а разпятието се клатело като махало, закачено за пирона. Хасинто пак избягал.

Спял в другата стая и си мислел, че едно е да организи­раш бой с петли, а друго е да сложиш тия две същности да воюват една с друга. И двете, Хасинто, не ти принадлежат, казал си. Те са над теб и не се прави така. Влязъл в стаята и изнесъл разпятието, за да му олекне на съвестта.

Дал си сметка също, че може веднага да изхвърли поли­лея на боклука и така ритуално да се освободи от пъклената вещ, защото ясно е казано, че властта на тези сили е само дотам, докъдето ни привличат, а ако решим да се освободим от тях, те нямат власт над нас.

Влязъл в стаята с намерението да изхвърли полилея за­едно с проклетата му сянка и като отворил вратата, петлето Рамон се втурнало вътре заедно с него, настръхнало като за бой, започнало да скача и да кълве очите на дявола. Ха! Дон Хусто събрал цялата си смелост, за да остане и да наблюдава това чудо, което скоро се превърнало в истински бой, защо­то дяволът не понасял търпеливо кълването, озъбил се малко като куче и с невидими удари изпращал петела на земята. Хасинто не можел да гледа как удрят любимия му петел.

Ти кого ще удряш, бе! – изкрещял Хасинто и ударил с юмрук стената, там, където била сянката. Ръката му влязла в стената. Той я дръпнал и ударил пак с все сила. Мазилката съвсем се разкъртила и в стената зейнала ниша. Сянката из­веднъж изчезнала. Хасинто погледнал в нишата, бръкнал и извадил отвътре една прашна книга. Когато се успокоил и видял, че сянката няма намерение да се връща, разгърнал книгата. В нея пишело за неговия познайник, полковник Буендия. Книгата обаче, оказало се, била объркана. Според нея полковникът живеел в мизерия, не получавал пенсията си и още по-странно – петелът на Бунедия никога не бил влизал в бой с петела на Хасинто. Какво дяволско съвпадение, за­ключил Хасинто Хусто. Героите са същите, селото същото, а са описани съвсем неверни събития. Дяволска работа.

Хасинто решил да провери една метафизична хипотеза, откачил полилея от тавана, сложил го в един чувал и се запъ­тил към къщата на Буендия, за да му го подари. Имало шанс, мислел си той, ако тази вещ е при Буендия, да спрат тия му­тации в логиката и пространството и всичко да си дойде пак на мястото.

 

* Название на седмичната програма на предучилищна паралелка. Текстът е взет от реално съществуващ документ, циркулиращ из предучилищни класове и спуснат от по-висш разум. Блестящата мъдрост на този текст дори и след сто години, ще е недостижима за умовете на шестгодишните, камо ли пък на техните родители, свикнали да търсят логика във всичко.

 

 
 

Заключете си вратите, Валери Симеонов идва!

| от |

Лесно е да направиш скандал пред клекшопа до НАТФИЗ. Я затвори дискотека на Какао бийч! Волен Сидеров стана баща и слезе от манежа. На негово място се появи Валери Симеонов, който е това, което ще се получи, ако радиоактивният Волен ухапе (предполагам, радиопасивния) Динко с атевето.

И така, вицепремиерът Валери Симеонов вече е набрал една удобна инерция. Можете да го очаквате скоро и във вашия дом, офис, улица, площадка пред блока или някъде другаде – той идва изневиделица Батман или като херпес.

Честно казано така е по-добре, защото никой не иска Валери Симеонов да бъде в Парламента. По-добре да скитосва улиците с няколко полицая и да дебне за нередности. А нередности – бол и то през цялата година.

 

Разгонени котки и бездомни кучета

След 22:00 часа на котките е забранено да са разгонени. Кучетата могат да лаят, но само наум. При нарушения, виновниците ще бъдат наказвани. Не е известно как точно ще ги наказват, но на DJ Станчо му взеха лаптопа, на кучетата и котките – не знам.

 

Купони

Както и досега, ако вдигате шум след 10:00 вечерта, у вас ще идва полиция. Сигналът обаче няма да бъде подаван от съседи, а от вицепремиера, който ще идва заедно с полицията у вас. Той ще се появява във всеки дом, където се вдига шум през нощта. Валери Симеонов ще е нещо като новият Дядо Коледа, но с лошите деца.

 

Шумен секс

Секс трябва да се прави тихо, за да не събудите партньора. И разбира се, защото не искате Валери да дойде и да ви завари на калъп с милото, защото освен като обратното на Дядо Коледа, той е и обратното на виагра. Валериагра.

 

Косачки и камионите на Чистота

Тревата пред блока вече ще се коси с ножица. Хората от общината вече ще фризират зелените площи. Камионите на Чистота, които тропат и блъскат в 3:00 през нощта, ще се изземват подобно техниката на DJ Станчо. Служителите на фирмата вече добутват кофите направо до сметището.

 

 
 

Честит имен ден, днес е Успение Богородично

| от chronicle.bg, БТА |

Църковният празник Успение – заспиване, на Пресвета Богородица, който е един от 12-те големи християнски празници, се чества днес. Той се отбелязва на 15 август и от православни, и от католици.

Според Светото писание, това е денят, в който Божията майка, на 64-годишна възраст, напуска земния си живот и отива при сина си. Три дни преди смъртта й Архангел Гавраил съобщава на Пресвета Богородица, че Бог е пожелал да я вземе при себе си в своето царство, за да царува вечно с него. Последното й желание е да види Светите апостоли заедно. По чуден начин те се пренасят пред вратите на дома й в Йерусалим.

Три дни след това, сам Исус Христос в небесна слава, обкръжен от ангелски ликове и светци, слиза от небесата за душата на Света Богородица. Погребват я в една пещера край Гетсимания и затварят входа й с камък. Когато няколко дни по-късно го отварят, за да се поклони пред светицата закъснелият апостол Тома, намират само плащеницата й.

Ставайки от трапезата, апостолите чуват ангелско пеене и виждат в облаците пречистата Божия майка, обкръжена от ангели, която им казва: „Радвайте се, защото съм с вас през всичките дни.“

В памет на явяването на Пресвета Богородица пред апостолите, църквата определя в този ден да се отслужва тържествена литургия и да се прави „въздигане на хляба“.

Според народната традиция, празникът се нарича Голяма Богородица, за разлика от Малката Богородица, когато се чества рождението на Христовата майка. На Голяма Богородица, след тържествена литургия в църквата, се освещават обредни хлябове, които жените след това раздават за здраве и за починалите близки. Вярващите търсят покровителството на Света Богородица за житейските си проблеми.

На този ден се правят родови срещи, свързани с жертвоприношение – с курбан за живот, за здраве, за плодородна година, против премеждия и болести. Традиционни ястия на трапезата са прясна питка, украсена с орнамент, пиле каша, варено жито, царевица и тиква. Непременно се ядат диня и грозде.

Днес празнуват всички, които носят благословеното име Мария, както и имената Мара, Марияна, Мариана, Мариян и Мариан.

 
 

Рекорден брой пътници на летище София

| от |

Пътниците, минали през летище София от началото на годината до края на юли са с 42% повече в сравнение със същия период на миналата година. Това прави около 3,75 млн. души като само през юли обслужените пътници са над 611 хил.

Рекордното увеличение не е изненада на фона на засилената конкуренция между двата основни нискотарифни превозвача, които изпълняват полети от и до софийското летище – Ryanair и Wizz air. Ирландската компания Ryanair започна да работи на пълен капацитет през последното тримесечие на миналата година. Така до края на юли броят на пътниците по редовните международни линии е нараснал с една трета в сравнение с година по-рано.

Увеличение с 57 на сто има и по вътрешните линии до Бургас и Варна. От тази година Wizz air възстанови полетите си до Варна. Преди това вътрешните линии се обслужваха само от България ер. Ръст има и на пътниците по чартърни линии – 12% повече спрямо година по-рано. През юли на летище София са обработени общо 1771 тона товарни и пощенски пратки.

 
 

Маргарет Мичъл и отнесеният от вихъра Юг

| от Дилян Ценов |

На 11 август 1949 г. женена двойка върви ръка за ръка по улица в Атланта. Отиват на кино. Докато пресичат прочутата „Прасковена улица“ едно такси приближава с бясна скорост. Той се отдръпва, но тя не успява и таксито я удря. Повече не идва в съзнание. Пет дни по-късно, на 16 август 1949 г., Маргарет Мичъл Марш, авторката на най-популярния роман в американската литература, „Отнесени от вихъра“, умира в следствие на усложненията от катастрофата.

Жената, чието творчество е символ на Стария Юг, е уникален по своето естество феномен в американската литература. Тя твори във времена, когато мъжкото присъствие е не само преобладаващо, но и мнението на писатели, критици и журналисти е онова, което казва колко дълго ще живее дадена творба. Никой не може да премине отвъд бариерата, ако не е одобрен и допуснат от вече доказалите се таланти. И в тези години се появява една никому неизвестна жена, съпруга, домакиня от Атланта, която е написала роман за Американската гражданска война. Годината е 1936. Работното заглавие е „И утре е ден“, но той излиза под познатото на всички име „Отнесени от вихъра“.

Gone with the wind front cover
Първото издание на романа

Пукнатините в системата са моментални. Никой от висшия кръг не одобрява този „феминистки“ и „вреден за обществото“ роман. Никой не харесва идеята да бъде поучаван от провинциална домакиня, която започва да пише, защото си навехва глезена и трябва да си запълва времето с нещо. Публиката обаче е на друго мнение. Противоположното. „Отнесени от вихъра“ още с появата си предизвиква фурор и става една от най-популярните и продавани книги в страната. Всички четат за Скарлет, Ашли, Рет, цялото семейство О’Хара, памуковите плантации, хубавия, идиличен (за белите) Юг и Гражданската война, след която нищо вече не е същото. Независимо от мнението на критиците и писателите, Маргарет Мичъл става новото литературно откритие.

 gonewiththewind2
Кадър от филма „Отнесени от вихъра“ (1939)

„Отнесени от вихъра“ е роман за оцеляването. Всяка ситуация стои под тази обширна тема. Това е Гражданската война, която Югът загубва и трябва да се издигне отново, макар и не същия. Това са семейство Уилкс, които загубват плантацията си и разчитат на Скарлет. Това са всички онези роби, които си мислят, че ще бъдат освободени от янките, но свободата се оказва мираж. И тук разбира се е любимата на всички жени и мъже Скарлет О’Хара. Яркочервена, също като името си, нейният живот не е нищо повече от оцеляване, сила и кураж. Това несъмнено е една от най-силните жени в литературата изобщо. Най-дръзката, смела, глупава, на моменти луда, безпардонна – Скарлет е кучката от литературата, която не можеш да не обичаш.

„Отнесени от вихъра“ е роман и за миналото, което никога няма да се върне. За идиличния свят на памуковите плантации, големите имения, в които кринолините на дамите се блъскат един в друг, всяка си има ухажор. Всяка се жени преди 16-тата си годишнина, на 20 и неженена означава стара мома. Свят, в който си щипеш бузите и хапеш устните, за да почервенеят. Всички са щастливи и живеят в безгрижие, граничещо с безвремие. Робите вършат всичко, те издържат плантаторите. Всичко това приключва с Гражданската война. Конфедерацията не удържа янките и четири години по-късно, през 1965 г., Югът остава само спомен. А с него си отиват и всички негови порядки. Но момичето с ирландска кръв не се предава и избира куража пред репутацията. Скарлет О’Хара хваща оръжието на своето време и побеждава с него. Разбира се тя винаги остава капризното дете, което иска да получи всичко на всяка цена. Затова понякога действа хаотично и импулсивно и това й коства много. Но тя е такава. Неслучайно е една от любимките на читателите. От другата страна е нейният антипод, Мелани Хамилтън, съпругата на Ашли, на която Скарлет, заслепена от егоизма си, така и не осъзнава колко много дължи. Разбира го накрая, но прекалено късно.

 Author Margaret Mitchell
Маргарет Мичъл в Ню Йорк през 1938 г.; Getty Images

Маргарет Мичъл пише „Отнесени от вихъра“ в продължение на десет години. Няма други издадени книги. Никога не свиква с популярността и дори я отхвърля. Тя е Грета Гарбо на литературата, която живее уединено до самия си край, отказва да дава автографи, отказва да дава името на героите си за комерсиални цели (като сапун за ръце „Скарлет“) и не обича да говори публично.

Единствената й книга говори вместо нея. Книгата, между чиито страници е запечатен мирисът на пролетта, лекотата на памука, сълзите на стотици момичета и майки, гадния вкус на ямса, въшките и вечният шум на десетките бални рокли, идващ от някоя плантация в далечината.