Можем ли да се научим да сме креативни

| от |

В 2 часа през нощта на 16 юни 1816 г. Мери Уолстънкрафт Годуин се събужда уплашена. Мери е на 18 и прекарва лятото си във Villa Dioati на Женевското езеро с доведената си сестра Клер Клермон и писателите Лорд Байрон и Джон Уилям Полидори. Бъдещият й съпруг, Пърси Шели също бил отседнал наблизо.


1

Идеята била да прекарат лятото плувайки и наслаждавайки се на слънцето, но година преди ваканцията им в Индонезия изригва вулканът Тамбора и разпръсква 1,5 милиона тона прах в атмосферата, блокирайки слънцето по целият свят. Това се отразява толкова драстично на климата на земята, че 1816 г. става известна като “годината без лято”. Въпреки неблагориятните метерологични условия четиримата се задоволяват с дейности в къщата и четат страшни истории, най-вече от Fantasmagoriana, френска антология на немски истории за духове.

“Оказа се много мокро, неприятно лято, изпълнено с непрестанни дъждове и това ни принуди да стоим в къщата”, споделя Мери Шели в увода към “Франкенщайн”.

“Но”, добавя тя, “Попаднахме на няколко тома страшни истории, преведени от немски на френски.” По предложение на лорд Байрон всички започват да пишат свои собствени страшни истории.

Звездите се нареждат за младата писателка: тя има колкото си иска време заради метеорологичните условия, вдъхновена е от Fanntasmagoriana и е в компанията на велики писатели. Две години по-късно романът й е публикуван, когато тя е едва на 20.

Шели не се е упражнявала особено в писането преди това лято. Така че факта, че шедьовърът й се появява толкова рано в житейският й път би означавал, че уменията й не са придобити, тя се е родила с тях. Според този пример – човек или е креативен, или не е.

Нобеловият лауреат Дорис Лесинг отбелязва по въпроса: “Не си мислете, че завинаги ще сте с творчески способности. Използвайте ги докато можете.“

Но Пол Сезан, който завършва прочутите си “Къпещи се” чак на 66 години не е съгласен. Нито пък Реймънд Чандлър, който започва да пише сериозно на 44. Да не говорим за Тойо Шибата, която публикува първата си стихосбирка на 99 години.

Според професор Дейвид Галенсън успехът на даден артист зависи по-скоро от методологията му, а не от уменията. Той разделя хората на изкуството на два вида – “експериметалните”, които създават творбите си на по-късна възраст, олицетворени най-добре от Сезан и “концептуалните”, съответно олицетворени от Пикасо, който поставя началото на движението кубизъм на 25 години. Техните цели обикновено могат да са ясни още преди да са започнали да творят. Те са склонни да правят много варианти на една и съща творба със специфична визия в главите им още от млади.

Друга широко разпространена теория е, че човек трябва да вложи 10,000 часа, практикувайки творческата задача, която е избрал, за да може да стане експерт. Тоест, че може да се научим да бъдем креативни, просто трябва да отделим 5 години от живота си на това.

Очевидно ако погледнем примерите на Шели или пък Фитцджералд, който пише “Отсам рая”, на 23, докато е в Принстън и в армията правилото за 10,000 часа очевидно не е задължително.

В едно интервю Малкълм Гладуел, който популяризира теорията споделя, че “Упражняването не е единственото условие за успеха. Дори и да играя шах в продължение на 100 години едва ли ще стана гросмайстор. Идеята е просто, че всеки вроден талант изисква огромна инвестиция от време, за да се покаже.”

След тези две общоприети теории за творчеството е по-скоро дразнещо да видим две наскоро излезли изследвания, които твърдят, че креативността е тясно свързана с неврологичните и личностните черти на човек, а не с методиката и практиката. Изводът е, че творчеството може да се научи, но само донякъде. По-важно е какъв е мозъкът ви.

Първото проучване установява, че при много творчески личности мозъкът е по-активен в частта, която отговаря за оригинални асоциации.

Учените знаят, че творчеството може да бъде загубено. Но може ли да бъде научено?

Всички проучвания установяват, че креативността е свързана със способността на мозъка да процесира информация по-бързо и по-бързо да разпознава и размества запаметеното. Донякъде учудващо, донякъде не – оказва се, че хората които са отворени за нови изживявания и са склонни да пробват нови неща са по-креативни. Друго важно нещо, което откриват е, че хората с недостиг на житейски опит могат да потърсят идеи в подсъзнанието си.

Като цяло е трудно да кажем кое точно прави един велик художник велик. Както при Франкенщайн, който напада къщи и гробища, за да открие части на тялото си, така и при креативността – има твърде много фактори, нужни за създаването на нещо страхотно. И макар че при Франкенщайн не се получава, при създателката му всичко съвпада и крайният резултат е невероятен. Може би е възможно човек да се научи да е креативен до някаква степен. А и да може, още не знаем как.

С TheAtlantic

 
 
Коментарите са изключени за Можем ли да се научим да сме креативни