„Монахът, който продаде своето Ферари“ от Робин Шарма

| от |

Глава 1

Сигнал за събуждане

Той се свлече насред претъпканата съдебна зала. Беше един от най-прочутите адвокати по наказателно право в Америка — еднакво известен както с три хиляди доларовите си италиански костюми, които красяха добре охранената му фигура, така и с неизменните си победи в съда. В първия момент не можех да помръдна, парализиран от случващото се. Великият Джулиан Мантъл се беше превърнал в жертва и сега пълзеше по пода като безпомощно дете, трепереше, тресеше се и се обливаше в пот.

Всичко от този момент нататък се развиваше като в забавен кадър.

— Боже мой, Джулиан е зле! — изкрещя секретарката му, давайки емоционален израз на нещо, което всички виждахме.

Ужасената съдийка бързо измърмори нещо по служебния телефон, който беше инсталирала до стола си за спешни ситуации. Що се отнася до мен, аз просто седях там зашеметен и объркан. „Моля те, не умирай, стари глупако! Рано е да си отидеш. Не заслужаваш да умреш по този начин.“

Съдебният пристав, който до този момент стоеше като мумия до вратата, се хвърли напред и започна да масажира сърцето на падналия правен герой. Секретарката на Джулиан, надвесила дългите си руси къдри над рубиненочервеното му лице, шепнеше успокоителни слова, които той очевидно не можеше да чуе.

С Джулиан се запознахме преди седемнайсет години. Тогава бях още студент по право и един от партньорите му ме беше взел на стаж през лятната ваканция, за да помагам при подготовката на делата. По онова време той беше постигнал всичко. Беше красив, блестящ, безстрашен адвокат по наказателно право с величествена кариера пред себе си. Джулиан беше младата звезда на фирмата; от него се очакваха чудеса. Още си спомням как една вечер бях останал късно на работа и минавайки покрай царствения му кабинет, за миг хвърлих поглед към поставения в рамка цитат на масивното дъбово бюро. Цитатът беше от Уинстън Чърчил и изразяваше най-добре същността на Джулиан: „Сигурен съм, че днес ние сме господари на съдбата си, че задачата, пред която сме изправени, не е непосилна; че можем да издържим на всички мъки и изпитания. Докато имаме вяра в каузата си и непоколебима воля да спечелила победата няма да ни убегне.“

В действията си Джулиан показваше същата непоколебима решителност. Беше упорит, амбициозен и готов да работи осемнайсет часа на ден, убеден, че ще постигне предопределения му от съдбата успех. Някой ми беше казал, че дядо му е известен сенатор, а баща му — многоуважаван съдия от федералния съд. Личеше, че е от богато семейство и че на покритите му със сако от „Армани“ плещи тегнат огромни очаквания. Трябва обаче да призная едно нещо: той знаеше как да живее. Беше твърдо решен да върши нещата по своя начин и обичаше да изнася представления.

Сензационните спектакли, които Джулиан разиграваше в съдебната зала, редовно заемаха първите страници на вестниците. Богатите и известните се стичаха при него, когато се нуждаеха от първокласна правна помощ, агресивно насочена към победа. Животът му извън съда беше не по-малко сензационен. Нощните му похождения в най-добрите ресторанти в компанията на сексапилни млади манекенки и безумните пиянски приключения с буйната банда брокери, който той наричаше своя екип от „изтребители“, се бяха превърнали в легенда.

Все още не проумявам защо избра мен да му помагам в подготовката на онова нашумяло дело за убийство, което беше поел през първото ми лято във фирмата. Макар да бях завършил Харвард, неговата Алма Матер, със сигурност не бях най-блестящият стажант във фирмата, а в семейното ми дърво нямаше и следа от синя кръв. След служба в морската пехота баща ми беше прекарал целия си живот като охранител в местната банка. Майка ми беше най-обикновено момиче от Бронкс.

И все пак той предпочете точно мен пред всички други, които тайно лобираха за привилегията да бъдат негови асистенти в случая, станал известен като „майката на всички дела за убийство“. Заяви, че му харесва моят „хъс“. Разбира се, спечелихме, а мениджърът, обвинен в бруталното убийство на жена си, отново беше свободен човек — или поне толкова свободен, колкото позволяваше обременената му съвест.

През онова лято обогатих образованието си. Ставаше дума за нещо много повече от урок по механизмите за създаване на основателно съмнение там, където такова няма — всеки истински адвокат знае тези неща. Това беше урок по психология на изкуството да побеждаваш и рядка възможност да наблюдавам блестящото му приложение на практика. Попивах всичко като гъба.

По покана на Джулиан ме назначиха на постоянна работа във фирмата и скоро станахме истински приятели. Признавам, че никак не беше лесно да се работи с него. Да бъда негов помощник често беше отчайващо преживяване и завършваше с не един или два шумни скандала късно вечер. Такъв беше начинът му на работа. Той никога не признаваше, че е сбъркал. Но под свадливата външност се криеше човек, който несъмнено обича хората.

Колкото и да беше зает, той не пропускаше да ме попита как е Джени, жената, която все още наричах „моята годеница“, въпреки че се бяхме оженили преди университета. Когато научи от мой колега, също на стаж във фирмата, че имам финансови затруднения, Джулиан ми уреди да получа много добра стипендия. Истина беше, че знаеше как да играе твърдо с най-добрите, истина беше, че обичаше бурните изживявания, но никога не забравяше приятелите си. Проблемът всъщност беше, че Джулиан беше изцяло обладан от работата си.

През първите няколко години на въпроса защо работи толкова много, той отговаряше, че го прави за доброто на фирмата и че планира да вземе един месец отпуска и да отиде на Каймановите острови, „другата зима вече със сигурност“. Но колкото повече време минаваше, толкова повече растеше славата на Джулиан като блестящ адвокат и работата му постоянно се увеличаваше. Делата ставаха все по-големи и по-важни; и Джулиан, който винаги беше готов да се изправи пред всяко голямо предизвикателство, работеше все по-усилено. В редките моменти на затишие той споделяше, че вече не може да спи повече от няколко часа, без да се събуди с чувство за вина, че не работи по някое дело. Скоро ми стана ясно, че го разяжда амбицията за все повече и повече — повече престиж, повече слава и повече пари.

Както се очакваше, Джулиан постигна огромен успех. Той имаше всичко, което повечето хора биха могли да си пожелаят: звездна професионална репутация и доходи, измерващи се със седемцифрени числа, изумително имение в населен с богаташи квартал, частен самолет, лятна къща на тропически остров и — бисера в короната му — блестящо червено ферари, паркирано пред централния вход.

Все пак знаех, че нещата не са толкова идилични, колкото изглеждаха на повърхността. Забелязвах признаците на приближаващата катастрофа, не защото бях особено по-наблюдателен от другите във фирмата, а просто защото прекарвах най-много време с него. Постоянно бяхме заедно, защото постоянно работехме. Темпът никога не отслабваше. На хоризонта винаги се явяваше поредното сензационно дело и то винаги беше още по-голямо от предишното. Колкото и да се подготвяхме за делото, на Джулиан все му се струваше недостатъчно. Какво би станало, ако съдията, не дай боже, повдигне един или друг въпрос. Какво би станало, ако нашето разследване не е съвсем перфектно. Какво би станало, ако някой въпрос го свари неподготвен в препълнената съдебна зала и той заприлича на сърна, замръзнала пред светлината от фаровете на бързо приближаваща кола? Затова напрягахме силите си до предела и аз също бях засмукан в неговия малък свят, където не съществуваше друго, освен работа. Бяхме се превърнали в двама роби на часовника, които се потяха на 64-тия етаж на небостъргача от стомана и стъкло, и докато повечето нормални хора си стояха вкъщи при семействата, ние си мислехме, че сме покорили света, заслепени от измамната си представа за успех.

Колкото повече време прекарвах с Джулиан, толкова по-ясно виждах, че все по-дълбоко и по-дълбоко затъва. Той като че ли беше обладан от някакъв вид желание да умре. Нищо никога не беше достатъчно за него. Постепенно бракът му се провали, престана да говори с баща си и макар да имаше всички материални неща, които човек би могъл да си пожелае, все още не беше намерил онова, което търсеше. Това му личеше емоционално, физически — и духовно.

На петдесет и три години Джулиан изглеждаше като човек, който скоро ще навърши осемдесет. Лицето му беше покрито с бръчки, печален резултат от неговия житейски принцип „не взимай военнопленници“ и от огромния стрес поради небалансирания му стил на живот. Късните вечери в скъпи френски ресторанти и навикът му да пуши дебели кубински пури и да пие коняк след коняк го бяха направили срамно дебел. Той постоянно се оплакваше, че всичко му е омръзнало до смърт. Беше загубил чувството си за хумор и способността да се смее. Някогашният ентусиазъм беше отстъпил място на мрачна меланхолия. Лично аз мисля, че напълно беше загубил цел в живота.

Може би най-тъжното беше, че Джулиан загуби и способността си да владее съдебната зала. Някога той грабваше всички присъстващи с ярка и необорима заключителна пледоария, а сега в продължение на часове с монотонен глас изреждаше малко известни казуси, които нямаха почти никакво отношение към делото. Някога той елегантно парираше възраженията на противниковия адвокат, а сега реагираше с хаплив сарказъм и така подлагаше на тежко изпитание търпението на съдиите, които преди го бяха смятали за правен гений. Казано с прости думи, неговата искра за живот беше започнала да помръква.

Към преждевременна смърт го тласкаше не само напрежението от бесния ритъм на работа. Усещах, че нещата са много по-дълбоки. Изглежда ставаше въпрос за духовна криза. Почти всеки ден той споделяше, че е загубил желание за работа и изпитва вътрешна празнота. Джулиан твърдеше, че като млад адвокат наистина обичал правото, въпреки че първоначалната причина да запише право била семейната традиция. Бил очарован и изпълнен с енергия от тънкостите на закона и интелектуалните предизвикателства. Възможностите на правото да предизвиква социална промяна го вдъхновявали и мотивирали. По онова време той бил не само един богат младеж от Кънектикът, а действително виждал себе си като воин на доброто, като инструмент за подобряване на обществото, който може да използва очевидните си дарби, за да помага на другите. Тази визия осмисляла живота му. Тя му давала цел и подхранвала надеждите му.

За упадъка на Джулиан имаше и други причини, освен липсата на интерес към професията. Преди да постъпя във фирмата, той беше преживял някаква голяма трагедия. Един от старшите партньори твърдеше, че му се е случило нещо наистина ужасно, но никой не желаеше да говори за това. Дори старият Хардинг, един от директорите на фирмата, който се славеше със склонността си към клюки и прекарваше повече време в бара на „Риц-Карлтън“, отколкото в неприлично големия си офис, повтаряше, че се е заклел да мълчи. Каквато и да беше тази дълбока, мрачна тайна, подозирах, че по някакъв начин тя е допринесла за низходящата спирала, по която се спускаше Джулиан. Изпитвах известно любопитство, но преди всичко исках да му помогна. Той беше не само мой учител, но и най-добрият ми приятел.

И тогава се случи това. Този масивен инфаркт, който приземи блестящия Джулиан Мантъл и му напомни, че е смъртен. Насред претъпканата съдебна зала номер седем в понеделник сутрин, същата съдебна зала, където спечелихме „майката на всички дела за убийство“.

Глава 2
Тайнственият посетител

Фирмата свика всички служители на спешно съвещание. Голямата конферентна зала беше претъпкана и усещах, че проблемът е сериозен. Старият Хардинг първи взе думата пред събралото се множество.

— Боя се, че ще ви съобщя много лоша новина. Вчера Джулиан Мантъл получи тежък инфаркт в съда, докато пледираше по делото на „Еър Атлантик“. В момента се намира в интензивното отделение, но лекарите ме информираха, че състоянието му вече е стабилно и ще се възстанови. Джулиан обаче взе решение, което според мен всички трябва да чуете. Той реши да напусне нашето семейство и да се откаже от адвокатската практика. Няма да се върне във фирмата.

Изпаднах в шок. Знаех, че Джулиан има доста неприятности, но никога не съм предполагал, че би могъл да напусне. Освен това, струваше ми се, че след всичко, през което бяхме минали заедно, би трябвало да бъде така любезен да ми го каже лично. А той не ми позволяваше дори да го видя в болницата. При всяко мое посещение сестрите казваха, че в момента спи и не може да бъде безпокоен — сигурно така ги беше инструктирал. Той отказваше да говори с мен дори по телефона. Може би му напомнях за живота, който искаше да забрави. Кой знае? Но едно ще ви кажа, бях много обиден.

Целият този епизод се случи преди малко повече от три години. Последното, което научих за Джулиан, беше, че е заминал за Индия на някаква експедиция. Беше казал на един от партньорите, че иска да опрости живота си, че „са му нужни някои отговори“ и се надява да ги намери в тази мистична страна. Беше продал имението, самолета и частния си остров. Беше продал дори своето ферари. „Джулиан Мантъл в ролята на индийски йога — помислих си аз. — Неведоми са пътищата правни“.

И така минаха три години, през които се промених, и от претрупан с работа млад адвокат се превърнах в преуморен, леко циничен по-стар адвокат. С жена ми Джени бяхме създали семейство. Постепенно и аз започнах да търся смисъл в живота. Причината сигурно бяха децата. Те промениха фундаментално начина, по който гледах на света и на своята роля в него. Най-добре го беше казал баща ми: „Джон, на смъртното си легло едва ли ще съжаляваш, че не си прекарвал повече време в офиса“. Така че започнах да прекарвам малко повече време в къщи. Водех доста приятно, макар и обикновено съществуване. Записах се в Ротарианския клуб и всяка събота играех голф, за да доставям удоволствие на партньорите и клиентите си. Но трябва да ви кажа, че в свободните си часове често мислех за Джулиан и се чудех какво се е случило с него през годините, откакто толкова неочаквано се разделихме.

Може би той се беше заселил в Индия, страна, предлагаща такова разнообразие, че дори човек като него, който никога не може да си намери място, би могъл да я направи свой дом. А може би обикаляше пеш из Непал? Или с леководолазен костюм изследваше крайбрежието на Каймановите острови? Едно беше сигурно: не се беше върнал към адвокатската практика. Никой не беше получил дори картичка от него, откакто отпътува в доброволно изгнание от Правото.

Едно почукване на вратата преди два месеца донесе първите отговори на някои от моите въпроси. Току-що бях изпратил последния клиент в края на поредния изтощителен ден, когато Дженевиев, моята умна асистентка, надникна в малкия ми, но елегантно обзаведен кабинет.

— Някакъв мъж иска да те види, Джон. Казва, че е спешно и няма да си тръгне, преди да говори с теб.

— Хващаш ме на вратата, Дженевиев — отвърнах раздразнено. — Каня се да отида да хапна нещо, преди да завърша досието по делото „Хамилтън“. Точно сега нямам време да се виждам с никого. Кажи му да си вземе час като всички други и ако ти създава неприятности, повикай охраната.

— Но той твърди, че наистина се налага да те види. Не мога да го разубедя.

За секунда се поколебах дали да не повикам охраната лично, но съзнавайки, че човекът може би е изпаднал в беда, станах по-благосклонен.

— Добре, да влезе — отстъпих аз. — И без това още някой друг долар няма да ми е излишен.

Вратата бавно започна да се отваря. Когато се отвори докрай, там се появи усмихнат мъж на около трийсет и пет години. Беше висок, строен и мускулест. Излъчваше жизненост и енергия. Напомни ми онези перфектни младежи, с които бях следвал в Харвард — от перфектни семейства, с перфектни къщи, перфектни коли и перфектен тен. Но в моя посетител имаше нещо повече от приятната младежка външност. Някакво вътрешно спокойствие му придаваше почти божествено присъствие. Другото беше погледът. Сините му очи ме прорязаха като бръснач — изпитах чувството, че ми предстои да се обръсна за първи път и опирам острието в нежната си кожа.

„Поредният новоизлюпен адвокат, който иска да ми вземе работата — помислих си аз. — И, дявол да го вземе, защо само стои и ме гледа? Дано да не съм представлявал жена му в онова голямо бракоразводно дело, което спечелих миналата седмица. Може би в крайна сметка не беше толкова глупаво да повикам охраната“.

Младият мъж продължаваше да ме гледа така, както усмихнатият Буда би гледал някой любим ученик. След дълго и неловко мълчание той проговори с учудващо повелителен глас.

— Така ли се държиш с посетителите си, Джон, дори с хората, от които си научил всички тънкости на успеха в съдебната зала? Не трябваше да ти разкривам професионалните си тайни — каза той и по лицето му се разля широка усмивка.

Усетих особено свиване в стомаха. Веднага разпознах този дрезгав, обигран глас. Сърцето ми се разтуптя.

— Джулиан? Ти ли си? Не мога да повярвам! Наистина ли си ти?

Гръмкият му смях потвърди подозренията ми. Младият човек, застанал пред мен, не беше никой друг, освен отдавна изчезналият индийски йога Джулиан Мантъл. Изумих се от невероятната промяна в него. От призрачния цвят на кожата, нездравата кашлица и безжизненият поглед на бившия ми колега нямаше и следа. Нямаше ги бръчките и мрачното изражение, които бяха неговата запазена марка. Вместо това човекът пред мен изглеждаше в отлично здраве, а гладкото му лице сияеше. Погледът му беше ясен и в него се четеше необикновена жизненост. Може би още по-изумително беше спокойствието, което се излъчваше от Джулиан. Усетих, че само като седя и го гледам, и мен ме обзема пълно спокойствие. Той вече не беше раздразнителният, преизпълнен с важност старши партньор във водеща правна фирма. Вместо това пред мен стоеше млад, жизнен, усмихнат човек — трансформацията беше пълна.

 
 

Най-гледаните филми в България за изминалата седмица

| от |

Анимацията „Емоджи: филмът“ е най-гледаната у нас, сочат обобщените данни от киносалоните у нас. Историята на емотиконите от месинджър-приложение, които живеят в Текстополис и трябва да пребродят апп по апп, за да намерят Кода, е гледана от 14 248 зрители и има 123 605 лева от билетите им.

На второ място е „Тъмната кула“, създаден по първата книга на Стивън Кинг – „Тъмната кула I: Стрелецът“, излязла през 1982 г.. Разказът за постоянния двубой между последния Стрелец и Човека в черно, за да се запази целостта на Вселената, е видян от 28 290 зрителите и има 294 929 лева приходи.

Трета позиция е за трилъра „Анабел 2: Сътворение“. Предисторията на познатия на любителите на този жанр „Заклинанието 2″ за създаването на познатата кукла – от първия й дом до първото обсебване на душата на малко дете, е от десет дни на екраните у нас и за това време е гледана от 18 179 зрители и има 139 365 лева от билетите им.

Четвърта позиция е за „Атомна блондинка“, създаден по комиксите на Антъни Джонсън и Сам Харт от 2012 година. Разказът за патилата на английския шпионин Лорейн в Берлин, непосредствено преди падането на Берлинската стена, за да разкрие убийство и да прибере списък с двойни агенти, който е изчезнал, е от десет дни у нас и за това време е гледан от 10 299 зрители и има 95 361 лева приходи.

Пето място сред най-гледаните филми е за анимацията „Аз, проклетникът 3″. За двата месеца на екраните у нас историята на Гру и миньоните е гледана от 170 447 зрители и има 1 471 633 лева приходи от билетите им.
На шесто място е екшънът „Зад волана“. За месец на екраните историята на невероятния шофьор на гангстери Бейби, желаещ да скъса с този живот и да се посвети на момичето на мечтите си, е гледан от 29 677 зрители и има 266 892 лева приходи.

Седма позиция е за „Валериан и градът на хилядите планети“. Филмът на Люк Бесон по поредицата от комикси на Пиер Кристен и Жан-Клод Мезиер е от месец на екраните у нас и за това време е гледан от 38 710 души и има 383 379 лева приходи.

Осмо място в топ 10 е за драмата с Хали Бери – „Отвличане“. Филмът за майка, която се опитва да разкрие отвличането на сина си самостоятелно, е гледан от 10 420 зрители и има 84 589 лева приходи за 17-те дни у нас.

Девето място е за военната драма „Дюнкерк“, която е от месец на екраните у нас и за това време са го гледали 31 805 зрители и има 287 654 лева приходи.

На десета позиция е „Войната за планетата на маймуните“. Последният филм от поредицата, който дава окончателния отговор за погиването на човешката раса и завладяването на планетата ни от маймуните, станало известно от романа на Пиер Бул от 1963 година, е гледан от 28 738 зрители и има 291 084 лева приходи за месец и половина на екраните у нас.

 
 

История на слънчевите затъмнения – от драконите до Луната

| от |

В древността загадъчните слънчеви затъмнения са приписвани на свръхестествени причини. Смутени от изчезването на Слънцето посред бял ден, различните култури са се опитвали да обяснят феномена с намесата на божество, демон или зъл дух. Според китайците дракон е разкъсвал нашата звезда, според народа Шан в Азия – гигантска жаба я е поглъщала, а според викингите – Слънцето е ставало плячка на вълци, съобщава Франс прес.

Древните люде дори са правили опити да прогонят „нападателя“ – в Китай са вдигали шум, блъскайки по различни предмети, докато австралийските аборигени са разчитали на шамани да мятат отровни копия по него.

Дълго време слънчевите затъмнения са били възприемани като лоша поличба, казва Робърт Маси от Кралското астрономическо дружество в Лондон. Трябва да мине доста време, преди човечеството да открие, че истинският виновник за изчезването на Слънцето посред бял ден е скромната Луна, която е 400 пъти по-малка от него. Въпреки това тя успява понякога да го скрие, тъй като се намира 400 пъти по-близо до Земята от Слънцето. Феноменът се наблюдава при почти съвършена подредба между трите небесни тела.

Слънчевите затъмнения са обект на изследване от хилядолетия. Между 700-ата до 50-ата година преди Христа древните вавилонци са ги описвали върху дъсчици.

Китайците внимателно са наблюдавали феномена, смятан за изключително важен за императора. Горко на онези, които не са успявали да ги предскажат. Заради това през 2137 г. преди Христа главите на двама братя астрономи, Хо и Хи, „хвръкват“.

Древногръцкият историк Херодот разказва как Талес от Милет е успял да предскаже слънчево затъмнение през 585 г., предотвратявайки битка между лиди и мидийци.

Астрономите обаче се съмняват, че Талес е разполагал със средствата да направи подобна прогноза в древни времена.

Едва през втори век от новата ера, благодарение на Птоломей, човечеството придобива познания за различните параметри, необходими за прецизно прогнозиране на слънчево затъмнение.

„По времето на Ренесанса, и със сигурност след изобретяването на телескопа и с появата на трудовете на Коперник, е трудно да се повярва, че много хора продължават да смятат пълните слънчеви затъмнения за страховити явления“, казва Маси.

Николай Коперник (1473 – 1543) допуска, че Земята се върти около Слънцето, а не обратното.

Едва през 17-и и 18-и век обаче учените и астрономи Йохан Кеплер, Исак Нютон и Едмънд Халей успяват наистина да „заковат“ механиката на Слънчевата система.

В наши дни астрономите вече са в състояние да прогнозират затъмненията с изключителна точност (под една секунда).
„Имайки предвид този факт, затъмненията могат да бъдат възприети като триумф на рационализма“, се посочва на сайта на Европейската космическа агенция (ЕКА).

Въпреки всичко продължават да битуват някои суеверия, заради което на сайта на НАСА е поместен списък с „погрешни представи“ относно затъмненията. Сред тях са, че бременните жени не трябва да наблюдават феномена поради страх от увреждане на неродените бебета или че по време на слънчево затъмнение не трябва да се приготвя храна, защото може да бъде отровена от слънчевата радиация.

 
 

Суперкомпютър подобри рекордите за поставяне на медицински диагнози

| от |

Китайски учени разработиха роботизирана система, която диагностицира цял спектър човешки заболявания.

Изкуственият интелект анализира симптомите на пациента, а след това поставя диагнозата и предлага оптималното лечение. Точността на компютърните диагнози е с 20 процента по-висока, отколкото при стандартните способи на диагностика.

Идеята за практическото приложение на разработката е компютърът да проверява симптомите на пациента и да поставя диагнозата, а след това лекар да я потвърждава.

Роботизираната система е способна за 4,8 секунди да постави диагнозите на 100 пациенти с точност 98 процента. Тя предлага също най-добрия начин за лечение. Програмата обединява данни от десетки милиони клинични случаи. На всеки две седмици тя се обучава да диагностицира ново заболяване.

В разработката на изкуствения интелект са участвали специалисти на китайския Национален изчислителен център.

 
 

Митовете за самолетите, на които се връзваме

| от |

В някой момент от живота ви ще се сблъскате с всякакви истории и теории около летенето със самолет. Някои от тях дори могат да ви откажат да пътувате. Други са толкова нелепи и нереални, но все пак хората ги смятат за верни.

Ето няколко мита за летенето, които може да чуете и чувате и в които не трябва да вярвате… защото законите не планетата просто не работят така.

Можеш да бъдеш засмукан от тоалетната в самолета
Тоалетните в самолета функционират благодарение на вакуума. Когато пуснете водата, уред за създаване на вакуум прави така че всичко в нея да отиде в контейнера. Понякога хората са откривали меко казано странни предмети в този контейнер. Но никога хора! Причината за това е, че вакуум се създава в сифона на тоалетната. Ако седалката и тоалетната чиния бяха слети това би могло да има неприятни последици, ако пуснете водата, докато сте върху тоалетната. Но системата е създадена така че да няма опасност от това да ви засмуче… тоалетна чиния.

Вратата на самолета може да се отвори по време на полет… от пътник
Тя може да се отвори само и единствено ако наляганията от двете й страни се уравновесят. Което е малко вероятно. Атмосферното налягане на високи надморски височини е много ниско, а налягането в самолета се увеличава изкуствено. Разликата в наляганията се отразява в прилагането на сила върху повърхността на вратата, която сила е много по-голяма от човешката. И вратите я издържат. Така че няма начин човек да успее да се справи с това, с което и природата не може.

Бурите могат да доведат до катастрофа
Светкавиците и мълниите действително могат да нанесат щети на самолета. Но не такива, че да е засегната безопасността на пътниците. Причината пилотите да не ги обичат е, че те са предпоставки за турбуленция и дискомфорт на пътниците.

Тоалетните изхвърлят отпадъци във въздуха
Не. Отпадните води се отвеждат в резервоар на края на самолета, който след всяко кацане е изпразван.

Турбуленцията е опасна
Неприятна – да, опасна – не. Това е естествена част от полета и със сигурност не създава предпоставки за катастрофи.

Телефоните причиняват проблеми
Няма еднопосочни доказателства, според които използването на мобилен телефон уврежда системата на самолета. В САЩ дори в момента тече кампания по разрешаването на телефонните разговори по време на полет.

В кислородната маска има наркотични вещества
Не бива да се вярва на всичко по филмите. Кислородните маски са там , за да ви снабдят с кислород, ако атмосферното налягане падне под нормите. Тяхната задача е да ви помогнат да дишате, докато пилотът приземи самолета на височина, на която човек може да диша самостоятелно.

Въздухът в кабината не се рециклира
Повечето хора погрешно си мислят, че ако пътник кихне в самолета има опасност всички да се заразят. Но петдесет процента от въздуха минава през система за рециклиране, другата част идва от вън. Системата за рециклиране включва от 20 до 30 филтъра, а последните технологии унищожават 99,9 процента от вредните бактерии и вещества във въздуха.