„Между стените“ от Филип Маркулиев (ревю)

| от |

Флорика ВЕЛЕВА, „Хеликон-Благоевград“, lira.bg

„Между стените“ не е книга за хора със слаби сърца и изтънчени нрави. Също така не е подходяща за последователи  на следните заглавия – „ Как да се държим културно и изискано в обществото, ресторанта и офиса“ ,  „Отвори сърцето си и щастието само ще те открие“ или дори „В подземията на ефимерното утре“. В нея блика брутална сила и грубост, която опиянява с невъзможността да й устоиш. От първата до последната страница. Нещо като мазохистично удоволствие – хем боли и е гадно, хем се разтапяш от кеф. Боли от мимолетността, с която героите на тези тъжни разкази изникват и потъват в нищото. От подиграната безнадеждност на душите и телата, затворени „между стените“.  От откритието, че личната ни  история разказва всички други, пак на същото място. И от горчилката, с която пресичаме финала, ни живи, ни умрели от преживяното.

Защо ни харесва да се подлагаме на всичко това? Много просто. Заради хипнотизиращата и дива красота на нешлифования талант, който се разкрива пред читателските ни очи . Той може да не блести с поразяващата и благородна светлина на Кохинор, но затова пък реже с острите си ръбове недрата на човешкото, без да дава сметка за писъците от дейността си. Сграбчва ни за гърлото във всяка фраза и преживяване и ние покорно прокарваме очи през вулгарни думи и цинични размисли, питайки се до самия край как е възможно да ни се случва това.

Четенето на „Между стените“ е като любов от пръв поглед. Предизвиква бурна химическа реакция, която не е задължително да си обясняваш. Просто я изживяваш и я помниш докато си жив.

„Между стените“  тук

 
 

Даниел Крейг е следващият Джеймс Бонд

| от chronicle.bg |

 

Вече е официално – Даниел Крейг ще влезе в ролята на Агент 007 поне още веднъж, потвърдиха Eon Prdouctions и MGM, притежатели на  авториските права върху филмите. Премиерата на продукцията във Великобритания е насрочена за 8 ноември 2019 г. 

Сценаристи на филма ще бъдат Нийл Първис и Вобърт Вейд, които пишат драматургията за последните шест филма за Бонд, започвйаки от „Само един свят не стига“ през 1999 г. А продуценти на филма ще са Майкъл Г. Уилсън и Барбара Броколи.

От компанията допълват още, че информация около дистрибутора на филма, дати на премиери в чужбина, актьорски състав и режисьор ще бъдат обявени на по-късна дата. Но информацията за Даниел Крей е вярна и идва от сигурни вътрешни източници на Eon, които обаче желаят да останат анонимни.

За всички почитатели това е приятна изненада, след като през октомври в интервю след завършването на последния филм от поредицата, Spectre, Крейг каза, че не желае повече да влиза в ролята на Агент 007. За щастие нещо го е мотивирало да размисли.

 
 

Честър Бенингтън – депресираният урод, изоставил шест деца

| от |

Вероятно вече сте попаднали на колажа със снимка на Getty Images, на която вокалистът на Linkin Park, Честър Бенингтън, е с шестте си деца, а върху нея пише, че „Any father that kills himself leaving behind six children is a pathehic excuse of a man“.

Може би дори сте я лайкнали или сте я споделили. Защото обичате децата, защото смятате, че нито едно дете не заслужава да живее без баща или защото искате да сте смели в изразяването на различна гледна точка и ви е писнало от всички онези мрънкала, които оплакват Бенингтън, който в крайна сметка, сам се е обесил. Демек – сам си е виновен. Егоист.

В съзнание, в което битува схващането, че „депресия-мепресия – лигавщини са това, що не вземе да се стегне“, се освобождава място за такива мисли. И това не зависи от географските ширини. Има го в България, има го в Европа, има го в Щатите. Светът е пълен с хора, чието разбиране за депресията е сгънато в дефиниции като „лигавщина“, „слабост“, „ексцентричност“ и „сдух“. И това е толкова тъжно, че може да отключи депресия и при човек, който е психично здрав като бик.

Нека ви кажа какво не е депресията. Тя не е белег за разглезеност. Не е арт претенция. Не е лошо скалъпено оправдание за темерутщина. Не е предизвикана по собствено желание. Не е лесна за терапевтиране. Не е признак за слабост. Не е лошо настроение.

20139645_164370974108005_8893276490458308721_n

А сега нека уточним какво Е депресията. Депресията е клинична потиснатост – дистимия. Тя е безрадостност и загуба на интереси. Повишена уморяемост. Безапетитие. Безсъние. Загуба на телесно тегло. Мисли за вина. Анхедония (неспособност за изпитване на удоволствие). Влошена концентрация на вниманието. Двигателна потиснатост, понякога и депресивен ступор (пълно отсъствие на двигателна активност). Депресията е мисли за вина, безперспективност, разоряване. Песимистична нагласа. Понижено или отсъстващо либидо. Безпричинни болки и усещание в различни части на тялото. Социална дисфункция. Изолация. Невъзможност за досег до останалия свят. Плач, уморяемост, тъга, безпомощност, мисли за непотребност, суицидни желания, порив към смърт. Депресията е болест. От най-тежките.

Представете си да обитавате свят, паралелен на реалния. Свят, в който няма радост, нито светлина, нито удоволствия, нито удовлетворение, нито спасение. Депресията е една чудесна алегория на Ада – не този на Данте, в който дяволи пекат човеците в казани с лава и ги разпъват на средновековни уреди за мъчение. А такъв, в който ужасът се ражда от дълбините на собственото съзнание и обладава всяка негова част. Депресията, мили хора, които смятате, че Бенингтън е изрод, защото е оставил шест деца, е нещо като автоимунно заболяване на психиката. Такова, което атакува собственото съзнание, сякаш го възприема за враг, и го разрушава из основи.

Елементарната журналистическа етика изисква изключително внимание към темата на самоубийството – онази тема, която стои в центъра на повечето философски трудове на големите философи от нашето и отминалото време. Въпросът за правото на човека да отнеме собствения си живот, е сложен, многопластов и няма ясен човешки отговор. Както казва проф. Николай Михайлов, човекът е въпрос без човешко решение. Той има само божествено такова. Същото се отнася и до самоубийството.

В по-големия процент от случаите, хората с депресия са фини, широко скроени и мислещи. Доц. Поли Петкова, която преподава клинична психология в СУ, казваше, че човешката душевност е като музикален инструмент. Някои души са пиана – обширни, с големи възможности, акорди. Други са като балалайка. Трети пък – като конец за зъби. Боледуващите от депресия са рояли. Те не са слаби, нито безхарактерни, и в повечето случаи са виждали света от един ъгъл, от който онези, здравите, спортуващите три пъти в седмицата веселяци, никога не са зървали. Болните от депресия заслужават уважение. А не обвинения, стигматизация и набутване в крайните квартали на социума.

Те водят своята битка всеки ден, всеки час, всяка минута, и често я печелят. Те трябва да знаят, че има изход, има лечение, има спасение и път. Той не е лесен, но е път. И води обратно към живота.

Това е посланието, което всеки разумен човек трябва да отправя към милионите хора с депресия по света. Че някъде там, на подходящото място, с подходящото лекарство, с подходящия терапевт, с подходящите хора, има спасение, има възкресение.

И ако обществата по света бяха достатъчно зрели, за да предложат рамото си и хората в депресия да могат да се опрат на него, изходите, в които тези хора се връщат към живота, щяха да са по-чести. Вратата на изхода щеше да е по-широка.

Хайде да направим разлика между „присъда“ и „диагноза“. Можеш да бъдеш осъден, когато си извършил престъпление. Когато си болен, заслужаваш опора.

Ако сте чели гениалния роман на Е.Е.Шмит  „Оскар и розовата дама“, може би си спомняте думите на маминка Роза, която казва на 10-годишния Оскар, който умира от рак, че „…Болестта е факт. Тя не е наказание“. Това е валидно както за физическата, така и за психичната болест. Тя е факт, а не наказание. Татуирайте си го.

Всички онези, които демонстрират своята оригиналност и напредничавост, споделяйки становището, че Честър Бенингтън е урод, защото е увиснал на бесилото по собствено желание и е оставил шест деца сираци, трябва да се срамуват. И то да се срамуват жестоко. Защото нулевото разбиране на психичните драми, които преживява един човек, са причината милиони хора по света да страдат два пъти повече, отколкото е необходимо. Махленското оплюване на човек, който е в състояние на страдание, независимо дали става дума за депресия, диабет, нещастна любов, банкрут или рак, е бъркане в раната с мръсни ръце, недопустима инвазия в едно безумно нежно интимно пространство, престъпление спрямо човешката душа и свободния избор.

Засрамете се от този колаж, смирете се. И покажете малко уважение.

 
 

Онова, което не ми липсва, ме прави по-силна

| от Chronicle.bg |

Знаете ли какво става, когато две стоножки се прегърнат? Много просто – става цип. Няма да ви питаме с какво се храни папата (с папая, разбира се), защото отиваме да гледаме „Наистина любов”. Заедно с Мари, една от трите симпатични героини на „Първият ден от остатъка от живота ми”.

Шегата настрана, тази книга е много забавна. Разказва историята на Ан, Мари и Камий – три жени, чиито съдби се пресичат в най-подходящия момент от живота им – когато се нуждаят от кураж. Мари е на прага на четирeсетте и грубите забежки на съпруга й Родолф й идват в повече. След като собствените й дъщери започват да я умоляват да предприеме нещо, тя набира смелост и го напуска. В навечерието на рождения му ден.

По време на околосветското пътешествие на борда на специален лайнер Мари не намира усамотение, но среща младата Камий, затрупана от комплекси заради някогашното си тегло, и шейсетгодишната Ан, по-точно останките на разбитото й сърце. Трите се сприятеляват и скоро стигат до съгласие, че раят се намира в Пукет. Или в Сан Франциско, но на кого му пука, когато е в добра компания?

Скоро от навалицата с нови познати изплуват Лоик – кисел вдовец с необяснимо поведение, и Франческа – свадлива италианка, чието его е на висотата на Бурж Халифа. Към тях можем да добавим Арнолд, Анжелик и „нелегитимната” възрастна двойка Мариан и Жорж, заплашени да напуснат кораба преждевременно.

„Бих искала да отговаря, че съм много сериозен човек, зрял и организиран, но близките ми веднага ще ме изобличат. Обичам всекидневието да е леко, засмяно и приятно. Защото това ми позволява да неутрализирам сериозната и тревожна част, която се спотайва дълбоко в мен.”

Virginie-Grimaldi

Думите са на Виржини Грималди, авторката на книгата. Известна блогърка с няколко хумористични романа в биографията си. Знае що е тъга, но вярва, че „колкото по-дълбоко тъгата дълбае съществото ни, толкова повече радост може да се побере в него.” Още с появата си, „Първият ден от остатъка от живота ми” я изстрелва в орбитата на знаменитостите и се превръща в любимо четиво на всеки, който има нужда от „глътка кислород”.

Между другото, списъкът с любимите филми на Мари започва с „Дневникът на Бриджет Джоунс”, минава по „Мостовете на Медисън и стига до „Добрият Уил Хънтинг”. А някъде към края на круиза в него влиза и „Наистина любов”. Само че с обновен сюжет, като този път режисьор е Животът.

 
 

Фонтаните на Ватикана остават на сухо за пръв път

| от chronicle.bg |

Стотина фонтана във Ватикана ще пресъхнат за пръв път в знак на съпричастност с продължителната суша, засегнала италианската столица. На сухо ще останат и двата водоскока в бароков стил на площад Свети Петър.

След настъпилите горещини и спаданалото през последните две години количество на валежите под средното ниво, властите в Рим вече обмисля и да въведат режим на водата. Според метеорологичния канал „Sky Italia“ в Рим през юли са паднали със 72 на сто по-малко дъждове от средните за месеца, а през юни – със 74 процента по-малко.

Загрижен за ресурсите на планетата, папа Франциск пък за първи път публикува документ на Светия престол, в който призова световните лидери да предприемат бързи мерки за опазване на околната среда.