„Епично. Легенди на фентъзито“

| от |

АНОТАЦИЯ

Над земята тегне болест. Пророци предсказват падението на империи и въздигането на герои. Ужасяващи чудовища се събуждат в пещерите си изпод хълмове и изпод морски вълни. Армии се събират. Боговете бродят по земята. Светът ще бъде разкъсан на парчета.
Епичното фентъзи се оснвава на разказването на истории. От митовете за сътворението и великите саги на древността до свръх популярните фентъзи романи на съвремието, това са истории, които изразяват най-големите ни надежди и страхове, които създават светове – толкова богати, че копнеем да се завръщаме към тях отново и отново. Те ни вдъхновяват с разкази за вечните ценности като кураж и приятелство, изпревени пред лицето на изконното зло – истории, които ни пренасят в най-древните царства, показват ни най-благородните саможертви и най-удивителните чудеса.
Вече прочутия със сборниците си Джон Джоузеф Адамс (Wastelands, The Living Dead) ви представя седемнадесет разказа от водещи съвременни автори на епично фентъзи, измежду които Урсула Ле Гуин (Землемория), Робин Хоб (Realms of Elderlings), Кейт Елиът (Crown of Stars), Тад Уилямс (Спомен, печал и трън), Патрик Ротфус (Хрониките на Кралеубиеца) и други.
Завърнете се отново в земите, които сте обикнали, или посетете нови магически светове. Победата срещу настъпващия мрак никога не е окончателна, но едно нещо е сигурно – приключението ви ще бъде епично.

epichno

ПРЕДГОВОР

Всяка художествена проза е лъжа, разликата е само в размаха и дързостта. Епическото фентъзи е лъжа, засилена до краен предел. Този жанр е изгнаник. Отредено му е да живее извън литературната карта – там, където ръката на някой боязлив драскач е написала: „Тук има дракони“. Може би това обяснява упоритото отрицание, на което го подлагат и критиците, и широката публика. Срещали ли сте някога заклет лъжец, пълен с вяра и безумство? Тези хора са забавни през първите десет, може би двадесет минути. Защо обаче ви трябва да четете стотици страници, върху които някой трескаво е изливал въображението си? Дори и Толкин се е изправял пред този проблем – критици, които искат да сложат литературата в дебели рамки и да я окачат на стената и така да я предпазят от всякакви смущаващи глупотевини.

Всеки жанр обаче си има договор. Публиката има своите изисквания и очаквания към даден автор. Ако пишеш историческа проза и историята ти се развива в Ню Йорк на 12 септември 2001 г., ще се изправиш пред определени събития, които не можеш да пренебрегнеш. Ако заявиш, че пишеш мистерии, и се окаже, че няма никакво убийство, а в место това разказваш за това как разведеният изпълнителен директор на голяма фирма на име Том си почива на остров Фиджи, значи си тръгнал да пробутваш на публиката трици, когато тя иска просо. Ако пишеш роман за полицай и ченгето пребие заподозрения в някаква забутана уличка в Сиатъл, без първо да му прочете правата, трябва да измислиш много добра причина, с която да обясниш защо заподозреният няма веднага да тръгне да съди ченгето (без добро обяснение тази сцена би била съмнителна, дори и ако действието в романа се развива в Дивия запад през 1860 г.).

При епическото фентъзи този договор просто е по-свободен. Читателят казва: „Разкажи ми страхотна история, а аз ще се постарая да запомня всичките непознати имена и чудновати термини, всички странни култури и непонятни обичаи, които ми предлагаш“.

И тези автори откликват.

В епическото фентъзи, както ще се убедите и в този сборник, се съдържа страшно голям тематичен диапазон. От жиз-неутвърждаващи истории с Толкинов патос, в които добрият герой печели (но не и преди това да е платил висока цена, разбира се), до разкази в стил Джо Абъркромби, които заявяват: „Тук добри герои няма, още по-малко пък победители“. Всички произведения обаче са обединени от това, че разказват интересни истории, случващи се в огромни светове.

Когато автор с голямо въображение, способен да разказва майсторски, срещне прозорлив читател, се случва магия. Тогава мащабите на света, в който е поставена историята, променят неимоверно качеството на преживяването. Това, което ни е най-трудно да преглътнем и запомним, започва да ни поглъща. Епическото фентъзи безспорно е огромно. Ние попадаме в нов свят и много често се случва така, че не искаме да го напуснем. (Това може би донякъде обяснява въпроса с дължината.)

Но означава ли, че щом епическото фентъзи е толкова поглъщащо, то се превръща в средство за бягство? Че е най-подходящо за деца и хора, които не харесват реалния свят? В есето си „Нашите фантастични истории“ Толкин казва, че тези, които определят фентъзито като бягство, бъркат „бягството на затворника с измяната да дезертьора… Защо човек трябва да бъде презиран, ако, озовал се в затвора, се опитва да се върне вкъщи? Или пък, когато разбере, че не може да избяга, избира да говори за теми, различни от решетки и затворнически стени?“.

Рамката очертава картината и когато сложиш прекалено тясна рамка, така че тя да скрива „безсмислиците“ в края на картата, където пише: „Тук има дракони“, ти премахваш най-важната част. Не само, че ще заличим всичко от Омир и Вергилий до Данте и Беоулф от литературата, но ще загубим и голяма част от човешкото творчество. Това е все едно да кажеш на някой художник, че Истинското изобразително изкуство не може да съдържа в себе си виолетовия цвят. Без съмнение голяма част от великите картини могат да бъдат нарисувани без виолетово, но въпросът е защо трябва да слагаме такива ограничения?

Ако можем да приемем картата извън традиционната критическа рамка, фентъзито би ни завело на пътешествие отвъд обичайните забрани и идеи. То може да ни даде отдих и утеха, може да ни предизвика, може да ни покаже истината, като си проправи път отвъд предразсъдъците ни. Те често са само отправна точка, а когато погълнем историята, а много често и когато тя ни погълне, си даваме сметка, че тя ни е променила по някакъв начин. Когато четем история, която ни влиза под кожата, тя става част от нашата рамка и нашите мисли. Малко еврейско дете, което се опитва да влезе в спортен отбор, може да харесва историята за Давид и Голиат и да намира утеха в победата на Давид.

„Властелинът на пръстените“ не е роман за опазването на околната среда, но отношението на Саруман към живата природа вероятно е накарало милиони да изтръпнат от ужас. В „Одисея“ не се говори за вредата от наркотиците, но срещата на Одисей с ядящите лотоси предупреждава читателите да внимават с опиатите вече две хиляди и осемстотин години.

Великите истории не променят умове, те променят сърца.

Г. К. Честъртън казва с насмешка: „Приказките не казват на децата, че дракони има. Децата вече знаят, че те съществуват. Приказките казват на децата, че драконите могат да бъдат победени.“

 

T

http://lira.bg/?p=86169

 
 

Явлението „Кевин Спейси“: най-добрите роли на гиганта

| от chronicle.bg |

Кевин Спейси е едно от явленията на съвременното кино. Той започва кариерата си в театъра.

Като малък Кевин бил доста буен и баща му го изпраща във военна школа, откъдето го гонят след едно сбиване. В следващото училище се увлича по драматичното изкуство и започва да играе в любителски спектакли. Негови партньори на училищната сцена са Мери Уинингъм и Вал Килмър, който го убеждава да продължи да учи актьорско майсторство в известната школа „Джулиард“.

В началото на 80-те години участва в бродуейски постановки като „Духове“ на Хенрик Ибсен, „Мизантроп“ на Жан-Батист Молиер и „Чайка“ на Антон Чехов, но повечето пъти като дубльор.

Когато големият театрален и кинорежисьор Майк Никълс поставя на сцената пиесата „Смут“, Кевин Спейси му предлага да замества актьори, в случай на болест или друга причина. И понеже доста от тях отсъстват, Кевин получава шанс да се изяви. По-късно именно Никълс го кани в киното за роли във филмите си „Heartburn (1986) “ и „Работещо момиче“ (Working Girl, 1988).

Няколко години по-късно Кевин получава театралната награда „Тони“ за „Lost in Yonkers“ (1991) и започва да пробива в киното, където обаче играе най-вече „най-добрите приятели на главните герои“, според собственото му признание.

Поддържащата му роля в „Обичайните заподозрени“ му носи първия „Оскар“.

„Привличат ме персонажите, преживяващи нравствена криза или дори морален разпад“, казва Кевин Спейси, който през 2000 г. получава „Оскар“ за ролята си на Лестър Бърнам в един от безспорно най-силните филми на Холивуд „Американски прелести“.

Днес Спейси е един от най-емблематичните актьори на Холивуд. Той е носител на две награди м“Оскар“  – за „най-добра поддържаща роля“ във филма „Обичайните заподозрени“ и за „най-добър актьор“ за ролята му в „Американски прелести“.

Кевин Спейси е командор на Британската империя от 2010 г. заради приноса му към драматургията. И един от личните ни любимци. По случай днешния му рожден ден, подбрахме в галерията най-добрите му роли. Според нас.

 
 

Онова, което не ми липсва, ме прави по-силна

| от Chronicle.bg |

Знаете ли какво става, когато две стоножки се прегърнат? Много просто – става цип. Няма да ви питаме с какво се храни папата (с папая, разбира се), защото отиваме да гледаме „Наистина любов”. Заедно с Мари, една от трите симпатични героини на „Първият ден от остатъка от живота ми”.

Шегата настрана, тази книга е много забавна. Разказва историята на Ан, Мари и Камий – три жени, чиито съдби се пресичат в най-подходящия момент от живота им – когато се нуждаят от кураж. Мари е на прага на четирeсетте и грубите забежки на съпруга й Родолф й идват в повече. След като собствените й дъщери започват да я умоляват да предприеме нещо, тя набира смелост и го напуска. В навечерието на рождения му ден.

По време на околосветското пътешествие на борда на специален лайнер Мари не намира усамотение, но среща младата Камий, затрупана от комплекси заради някогашното си тегло, и шейсетгодишната Ан, по-точно останките на разбитото й сърце. Трите се сприятеляват и скоро стигат до съгласие, че раят се намира в Пукет. Или в Сан Франциско, но на кого му пука, когато е в добра компания?

Скоро от навалицата с нови познати изплуват Лоик – кисел вдовец с необяснимо поведение, и Франческа – свадлива италианка, чието его е на висотата на Бурж Халифа. Към тях можем да добавим Арнолд, Анжелик и „нелегитимната” възрастна двойка Мариан и Жорж, заплашени да напуснат кораба преждевременно.

„Бих искала да отговаря, че съм много сериозен човек, зрял и организиран, но близките ми веднага ще ме изобличат. Обичам всекидневието да е леко, засмяно и приятно. Защото това ми позволява да неутрализирам сериозната и тревожна част, която се спотайва дълбоко в мен.”

Virginie-Grimaldi

Думите са на Виржини Грималди, авторката на книгата. Известна блогърка с няколко хумористични романа в биографията си. Знае що е тъга, но вярва, че „колкото по-дълбоко тъгата дълбае съществото ни, толкова повече радост може да се побере в него.” Още с появата си, „Първият ден от остатъка от живота ми” я изстрелва в орбитата на знаменитостите и се превръща в любимо четиво на всеки, който има нужда от „глътка кислород”.

Между другото, списъкът с любимите филми на Мари започва с „Дневникът на Бриджет Джоунс”, минава по „Мостовете на Медисън и стига до „Добрият Уил Хънтинг”. А някъде към края на круиза в него влиза и „Наистина любов”. Само че с обновен сюжет, като този път режисьор е Животът.

 
 

Честър Бенингтън – депресираният урод, изоставил шест деца

| от |

Вероятно вече сте попаднали на колажа със снимка на Getty Images, на която вокалистът на Linkin Park, Честър Бенингтън, е с шестте си деца, а върху нея пише, че „Any father that kills himself leaving behind six children is a pathehic excuse of a man“.

Може би дори сте я лайкнали или сте я споделили. Защото обичате децата, защото смятате, че нито едно дете не заслужава да живее без баща или защото искате да сте смели в изразяването на различна гледна точка и ви е писнало от всички онези мрънкала, които оплакват Бенингтън, който в крайна сметка, сам се е обесил. Демек – сам си е виновен. Егоист.

В съзнание, в което битува схващането, че „депресия-мепресия – лигавщини са това, що не вземе да се стегне“, се освобождава място за такива мисли. И това не зависи от географските ширини. Има го в България, има го в Европа, има го в Щатите. Светът е пълен с хора, чието разбиране за депресията е сгънато в дефиниции като „лигавщина“, „слабост“, „ексцентричност“ и „сдух“. И това е толкова тъжно, че може да отключи депресия и при човек, който е психично здрав като бик.

Нека ви кажа какво не е депресията. Тя не е белег за разглезеност. Не е арт претенция. Не е лошо скалъпено оправдание за темерутщина. Не е предизвикана по собствено желание. Не е лесна за терапевтиране. Не е признак за слабост. Не е лошо настроение.

20139645_164370974108005_8893276490458308721_n

А сега нека уточним какво Е депресията. Депресията е клинична потиснатост – дистимия. Тя е безрадостност и загуба на интереси. Повишена уморяемост. Безапетитие. Безсъние. Загуба на телесно тегло. Мисли за вина. Анхедония (неспособност за изпитване на удоволствие). Влошена концентрация на вниманието. Двигателна потиснатост, понякога и депресивен ступор (пълно отсъствие на двигателна активност). Депресията е мисли за вина, безперспективност, разоряване. Песимистична нагласа. Понижено или отсъстващо либидо. Безпричинни болки и усещание в различни части на тялото. Социална дисфункция. Изолация. Невъзможност за досег до останалия свят. Плач, уморяемост, тъга, безпомощност, мисли за непотребност, суицидни желания, порив към смърт. Депресията е болест. От най-тежките.

Представете си да обитавате свят, паралелен на реалния. Свят, в който няма радост, нито светлина, нито удоволствия, нито удовлетворение, нито спасение. Депресията е една чудесна алегория на Ада – не този на Данте, в който дяволи пекат човеците в казани с лава и ги разпъват на средновековни уреди за мъчение. А такъв, в който ужасът се ражда от дълбините на собственото съзнание и обладава всяка негова част. Депресията, мили хора, които смятате, че Бенингтън е изрод, защото е оставил шест деца, е нещо като автоимунно заболяване на психиката. Такова, което атакува собственото съзнание, сякаш го възприема за враг, и го разрушава из основи.

Елементарната журналистическа етика изисква изключително внимание към темата на самоубийството – онази тема, която стои в центъра на повечето философски трудове на големите философи от нашето и отминалото време. Въпросът за правото на човека да отнеме собствения си живот, е сложен, многопластов и няма ясен човешки отговор. Както казва проф. Николай Михайлов, човекът е въпрос без човешко решение. Той има само божествено такова. Същото се отнася и до самоубийството.

В по-големия процент от случаите, хората с депресия са фини, широко скроени и мислещи. Доц. Поли Петкова, която преподава клинична психология в СУ, казваше, че човешката душевност е като музикален инструмент. Някои души са пиана – обширни, с големи възможности, акорди. Други са като балалайка. Трети пък – като конец за зъби. Боледуващите от депресия са рояли. Те не са слаби, нито безхарактерни, и в повечето случаи са виждали света от един ъгъл, от който онези, здравите, спортуващите три пъти в седмицата веселяци, никога не са зървали. Болните от депресия заслужават уважение. А не обвинения, стигматизация и набутване в крайните квартали на социума.

Те водят своята битка всеки ден, всеки час, всяка минута, и често я печелят. Те трябва да знаят, че има изход, има лечение, има спасение и път. Той не е лесен, но е път. И води обратно към живота.

Това е посланието, което всеки разумен човек трябва да отправя към милионите хора с депресия по света. Че някъде там, на подходящото място, с подходящото лекарство, с подходящия терапевт, с подходящите хора, има спасение, има възкресение.

И ако обществата по света бяха достатъчно зрели, за да предложат рамото си и хората в депресия да могат да се опрат на него, изходите, в които тези хора се връщат към живота, щяха да са по-чести. Вратата на изхода щеше да е по-широка.

Хайде да направим разлика между „присъда“ и „диагноза“. Можеш да бъдеш осъден, когато си извършил престъпление. Когато си болен, заслужаваш опора.

Ако сте чели гениалния роман на Е.Е.Шмит  „Оскар и розовата дама“, може би си спомняте думите на маминка Роза, която казва на 10-годишния Оскар, който умира от рак, че „…Болестта е факт. Тя не е наказание“. Това е валидно както за физическата, така и за психичната болест. Тя е факт, а не наказание. Татуирайте си го.

Всички онези, които демонстрират своята оригиналност и напредничавост, споделяйки становището, че Честър Бенингтън е урод, защото е увиснал на бесилото по собствено желание и е оставил шест деца сираци, трябва да се срамуват. И то да се срамуват жестоко. Защото нулевото разбиране на психичните драми, които преживява един човек, са причината милиони хора по света да страдат два пъти повече, отколкото е необходимо. Махленското оплюване на човек, който е в състояние на страдание, независимо дали става дума за депресия, диабет, нещастна любов, банкрут или рак, е бъркане в раната с мръсни ръце, недопустима инвазия в едно безумно нежно интимно пространство, престъпление спрямо човешката душа и свободния избор.

Засрамете се от този колаж, смирете се. И покажете малко уважение.

 
 

Най-гледаните филми у нас

| от chronicle.bg, по БТА |

Последните седмици бяха белязани от  няколко важни премиери за световната и българската киноиндустрия.  Излязоха Baby Driver,  „Дюнкерк“, „Валериан – и градът на хилядите планети“, а малко преди тях „Аз проклетникът 3″, драмата „Всичко, всичко“ и „Карибски пирати: Отмъщението на Салазар“. 

Съвсем  очаквано, още с премиерите си, филми като  „Дюнкерк“ и Baby Driver предизвикаха фурор и застанах  начело на класациите по приходи. По всичко личи, че това  лято  ще имаме няколко  много  силни и запомнящи  се заглавия  в киносалоните.

Българската публика оцени  филмите на Люк Бесон(„Валериан и градът на хилядите планети“), Кристофър Нолан(„Дюнкерк“) и Едгар Райт(Baby Driver) и те влизат в  топ 10  на най-гледаните филми  у  нас за уикенда.

И понеже в икономиката киното се попада така наречената група на „бизнес на прототипа“ и основният му успех се измерва чрез  приходите през първите дни след излизането му,  ви предлагаме да видите, кои са най-гледаните филми в българските киносалони за изминалия  уикенд (в галерията горе).