Дядо коледа и седемте разбойници

| от |

„Дядо Коледа и седемте разбойници“ е шеметна книга за Боби, семейството му, за един грозен и нахален свят и за един прекрасен и чудодеен свят, които съществуват едновременно, тук и сега. Всъщност като се зачетете, няма да можете да спрете да прелиствате страниците, защото вътре има всичко – гол мъж, танкист, лудница и луксозни ресторанти, шейна с четири елена с огромни рога и звънчета – при това близо до паметника на Патриарх Евтимий… Има още странен просяк и много мошеници, има стрелба и хипнотизирани, има цели два велосипеда, вторият бял… Има дори няколко дядоколедовци, макар истинският да е само един. Има и един майор, който впрочем мисли ей такива чудновати неща: „Границите в Европа отпадат. Като отпадне и границата между нормалните и ненормалните, светът може и да се оправи“. Направо книга – лудница е!

dqdo koleda

В крайна сметка едно от последните произведения на обичаните писатели и сценаристи Братя Мормареви е пак сред вас поради големия интерес към първото издание, превърнало се в библиографска рядкост. Макар единият от „братята“ автори – Марко Стойчев, да признава, че другият – Мориц Йомтов, му е помагал в писането от оня свят. Вярваме му! Защото времето го доказа – нямаме по-обичани сценаристи и писатели от Братята. А обичта е вяра.

И „Дядо Коледа и седемте разбойници” е тъкмо за вярващи и невярващи. Като я прочетем, усещаме – истината май е при първите.

 

Винаги сме на страната на по-слабите

Никога не сме смятали да пишем за деца. Нас винаги са ни интересували съвременните проблеми и като хумористи сме търсили смешните явления в живота. Дълго време се опитвахме да намерим ъгъла, от който смешното изпъква най-ясно. Докато един ден открихме, че детската гледна точка е изключително удобна. От нея светът се вижда най-неподправен, или поне – най-интересно подправен. Известно е, че хумор се получава вследствие на някаква деформация. На нас ни се струва, че деформацията, която светът получава от детска гледна точка, е много интересна. А може би тази деформация най ни се удава. Затова не обичаме да чуваме, че сме затънали в детската тематика. По-правилно е да се каже, че все още съумяваме да се държим над водата. Иначе, на други теми сме се давили.
И така, когато започнахме да пишем сценария за филма „Таралежите се раждат без бодли”, ние не мислехме, че пишем филм за деца. Писахме го за възрастни с герои деца. Същото се отнася и за филма „С деца на море”. После се оказа, че това са детски филми, защото каквото и да напишем с герои деца, критиците все го определят като „детско”. Не се възпротивихме, дори с удоволствие приехме съдбата на „детски автори”, защото обикнахме детската публика. Тя е по-благодарна и искрена, с по-спонтанни реакции. Но най-много в тях ни харесва смеха. Детският смях е неподправен и чист. Без да сменяме адресата, ние написахме и сценария за филма „Изпити по никое време”. Може би най-детският ни филм е „Задача с много неизвестни”, който беше заснет за телевизията. Но ще признаем и една тайна – много ни се иска някой да се сети да каже, че нашето творчество не е детско. Или поне – не само детско! Ние сме склонни да приемем германското определение за такъв род филми – те ги наричат „семейни филми”, т.е. и за деца, и за възрастни.
Струва ни се, че за деца се пише по-трудно, отколкото за възрастни. Каквото и да напишеш за възрастни, все ще се намери някой критик, който да открие втори и трети план в понякога непроходимата джунгла от думи, нещо „ново” за нашата литература. Ако, разбира се, критикът ти е приятел. А това би повлияло и на масовия читател, който не иска да бъде по-прост от един критик. Докато детето не можеш да го излъжеш с никакви дълбокомислия. То иска да му разкажеш една интересна история и то да му я разкажеш хубаво. Ето, това е по-трудното в писането за деца.
Още в първия си филм за деца – „Таралежите се раждат без бодли” – излязохме с тезата, че децата се раждат чисти и с течение на годините се развалят. Звучи логично и мъчно оспоримо. Но истината е че, у всеки човек е заложено и доброто, и злото. От възпитанието на детето зависи кое ще вземе връх. Има такива невъзможни деца, че ти иде да ги напердашиш. Но тъй като това не е педагогично, може да помислим за някой филм приказка, в който едно лошо дете бива изядено от вълка. Оригинално и поучително!
Децата не обичат никакво вдетиняване, вдетиняването не е характерно за тях, то е характерно за възрастните. Ние подхождаме към децата съвсем сериозно и с уважение към техните способности да схващат и разбират нещата. Ако анализирате внимателно постъпките и репликите на нашите герои, ще забележите, че те не винаги са чисто детски, а са по-скоро такива, каквито ние бихме желали да сме имали, когато сме били деца. Така че втората тайна е, че в поведението, в репликите и в реакциите на децата има твърде много наше вмешателство. Но винаги се пазим героите ни деца да не станат вдетинени възрастни.
Не смятаме, че има някаква наша тема в българското кино. По-скоро ние като че ли пишем на една и съща тема. Случайно или не във всичките ни филми се засяга въпросът за отношението между различните поколения. Неслучайно обаче, ние сме винаги на страната на по-слабите, били те деца или възрастни. При това ние никога не искаме да раздаваме правосъдие, да заставаме в позата на обвинители или адвокати на някого. Стараем се само да вникнем в различните правди и да накараме хората да ги видят. Взаимното уважение и “мирно съвместно съществуване” между хората могат да се постигнат само на базата на взаимното разбиране. Ние считаме, че изкуството във всичките му форми трябва да се бори срещу отчуждението.
Що се отнася до правилата, които трябва да спазва авторът на детски творби, ние не ги знаем. Може и да има такива правила. В едно нещо сме сигурни обаче – детето-зрител не бива да бъде оставено да скучае нито за миг. Вниманието му трябва да бъде държано будно през цялото време. И това е най-трудното.
Според нас истинската сатира осмива слабостите на по-силния. Тогава сатирата носи удовлетворение на хората. В обратния случай може да предизвика само административни тръпки.
Не би трябвало в комедия да има положителен герой. Представете си само, че хората започнат да се смеят най-много на него! Това, разбира се, на шега. Но и в действителност смятаме, че положителният герой е излишен, особено в сатирата. Днес хората са достатъчно издигнати в културно отношение, за да нямат нужда от персонификация на добродетелите.
Единствената критика, която бихме отправили към сегашните деца е, че те позволяват или предоставят на своите родители много често да вършат тяхната работа. Но за това по-виновни са родителите. Затова препоръчваме на възрастните: тези, които не могат да помогнат на децата да им е интересно, когато учат и играят, поне да не им пречат. Ние сме убедени, че децата нямат нужда от нравоучение, а от личен пример.

 

УВОД

Още щом включих компютъра, на монитора ми се появи Дядо Коледа, истинският – с весели и благи очи, с дълга бяла брада, с виещи се покрай устните мустаци и с вежди, надвиснали над очите. Само дето беше по бански гащета.
– Вече знаеш кое е най-важното, нали? – попита ме той.
От удивление успях само да кимна с глава.
Дядо Коледа се усмихна, намигна ми, екранът помръкна, избледня и угасна. Включих отново компютъра. Прерових целия интернет, но Дядо Коледа не открих в нито един файл. Какво можеше да означава изненадващото му появяване? И безследното му изчезване в неизвестното?! Сигурно бе сигнал, че трябва да направя достояние историята, която научих от Боби. На някои тя може да се стори смешна, но усмивката им ще замръзне, когато станат свидетели на описаните необикновени, невероятни, направо казано фантастични случки, събития и преживелици. Разните му там екшъни-мекшъни, със стотици превърнати в ламаринена пихтия лимузини и с почервенели от човешка кръв реки, в които плават повече трупове, отколкото риби, бледнеят пред трагедията на огорчения, ограбен от разбойници и доведен до просешка тояга Дядо Коледа.
Други ще рекат, че братя Мормареви им разказват една измислена история. И аз си мислих, че е измислена, докато ми я разказваше Боби. Дори му завидях на фантазията. Когато обаче се срещнах с всички споменати от него лица и с родителите му, и с родителите на Добри, и с майор Козаров в това число, съмненията ми взеха да се разсейват. С Точилката и Ангел Нер-возния разговарях в затвора. Не знаеха още по колко години им остава да лежат, а и нямаше откъде да знаят – излежаваха доживотна присъдата без право на помилване. Впрочем, от цялата банда само Глупака намерих на свобода. Нямало да прости на лекарите, дето го изкарали луд. И с кого ли още не се срещнах. Боби, изглежда, наистина не фантазира, колкото и трудно да ми е да повярвам във всичко, за което, ако имате търпение, ще прочетете. Не ви карам и вас да повярвате. Достатъчно е да разберете, че най-важното в този живот е …
На това място се намеси Мориц. Нека, каза ми той, оставим читателя сам да реши кое е най-важното. Така и той ще разбере как аз, уж мъртвият, и ти, все още живият, продължаваме да пишем заедно.
Небето се смръщи, откъм север повя вятър, към Земята затанцуваха бели, пухкави снежинки и уморени се стелеха една връз друга, докато наоколо всичко побеля. Боби ги гледаше през прозорчето на мансардната си стая и им се радваше. Дано дълго, дълго продължат да се трупат, дано достигнат педя, две, три, цял метър нека станат и нека се задържат все така пухкави и бели, за да бъде идващата Коледа наистина една бяла Коледа, за каквато хората по целия свят мечтаят, дори и в най-най-топлите страни, в които нито едно дете никога не е виждало как от небето, люлеейки се насам-натам, плавно падат бели звездички и покриват черната земя със снежна пелерина.
Уличните лампи отдавна светеха. Врабчетата дремеха свити под стрехите. Отиваше си още един ден. С още един ден приближаваха празниците. Време за бавене нямаше. Боби реши още утре да обиколи магазините. Трябва най-сетне да намисли какъв подарък да заръча на Дядо Коледа. Не че не знаеше. Отдавна мечтаеше да му купят велосипед. Майка му не даваше и дума да се изрече. Баща му каза, че трябва да порасне още малко, защото сега уличните разбойници не само ще му го откраднат, а и ще го набият. Какво друго да си поиска? Нищо друго не му трябва. Има си прекрасни ски, има и скиорски обувки мечта, има и компютър с … Впрочем по-лесно е да се каже какво няма. Няма папагал какаду, и игуана няма, и куче, и котка! Да не говорим за велосипеда, за него вече казахме. Но за нови животни в къщата, родителите му и дума не даваха да се продума. Стигал му аквариумът с рибки и двете папагалчета, от които едното от месеци лежеше погребано в двора. Какво друго да си поиска за Коледа, когато родителите му отказват да му купят това, от което действително има нужда.
Боби не вярваше в Дядо Коледа, но родителите му настояваха да си избере подарък, за да му пишат писмо. Трябваше да го направят заради сестричките му Елена и Калина. Те не само вярваха в съществуването на Дядо Коледа, но се и вълнуваха от предстоящото му идване. Принуждаваха Боби да се прави на луд заради тях. Като малък обаче и Боби вярваше. Дядо Коледа идваше винаги в началото на тържествената коледна вечеря. Баща му тъкмо е прочел молитвата, прекадил е с димящия в чинийка тамян богато отрупаната с постни ястия трапеза и на прозореца се почукваше. Чукаше Дядо Коледа с дървената си тояжка. Боби замръзваше на място, езика си глътваше. Веднъж дори се напика от страх. Дали Дядо Коледа знае за лудориите, които е правил? Ако знае, никакъв подарък няма да му донесе. Дядо Коледа знаеше всичко, но само го смъмряше и го караше да обещае, че повече така няма да прави. Сетне Боби изпяваше пред елхата една специално заучена за целта песничка и Дядо Коледа му даваше подаръка – точно такъв, какъвто искаше. Баща му пишеше писмата, а Дядо Коледа изпълняваше безупречно поръчките. След като Дядо Коледа си отидеше, родителите му го оставяха да се порадва на подаръка. След десетина минути на вратата се звънваше. Изненадани, родителите му посрещаха чичо Съби: „Ама как тъй се сети? Ще останеш на вечеря, не-не, непременно!“ и прочие фалшиви възклицания. Докато един ден чичо му Съби се появи преоблечен като Дядо Коледа, но с докторски слушалки на врата.
Снегът продължаваше да вали. Снежинките се топяха при всеки допир до прозореца. Малките капчици се свиваха от студа и се превръщаха в чудновати фигурки, които покриваха постепенно цялото стъкло.
Боби реши, че на следващия ден ще обиколи магазините, пък дано си намери някакъв подарък. Може и да открие нещо. Ще каже вкъщи, че са ги задържали след училище и затова се е забавил. Не го пускаха сам да се скитосва из града, въпреки че му оставаха само три месеца, за да навърши дванадесет години. Плашеха го с лошите хора, много лоши хора имало! На Боби му пукаше от лошите хора. Той беше мъжко момче. Но виж, към баща си изпитваше почитание, което може да се нарече и страх.

 

Добри, съученик и пръв приятел на Боби, навърши дванадесет години преди няма и месец, но и него не пускаха да се скитосва из улиците. В интерес на истината, той много-много не обичаше да си губи напразно времето. За разлика от Боби, предпочиташе да чете, вероятно защото нямаше нито компютър, нито възможност да гледа до късно телевизия.
Добри повдигна глава от книгата, която четеше, и видя, че прозорецът на стаята е покрит със скреж. Разтопи с дъха си тънката ледена корица и погледна навън. Охо – сняг! Снежинките бяха вече нахлупили бял калпак върху уличната лампа. Други бягаха встрани, за да успеят да стигнат читави до земята. Гумите на минаващите коли оставяха ясна, все още бяла диря след себе си. През деня те ще превърнат снега в кална каша, но в двора на Боби ще се запази бял и пухкав, такъв, какъвто го изпраща небето.
От седмия етаж, на който Добри живее, се вижда къщата на Боби, единствената къща в целия квартал. Наоколо стърчат блокове, а тя се гуши между тях, крие се, да не рече някой да я събори и да издигне на нейно място тънка, висока, забодена в небето сграда.
Прозорците у Боби светеха, светеше и мансардната му стаичка. Какво ли прави в момента най-добрият му приятел? С никого не се разбираше така добре, както с Боби до момента, когато и двамата си признаха, че са влюбени в Соня, най-хубавото момиче не само в класа, но и в целия свят. Намразиха се. Два дни не ходеха заедно на училище, нито пък седнаха на един чин. На третия ден решиха да оставят Соня сама да си избере кой от двамата да е. Обещаха си да останат приятели и след като тя направи своя избор. Дори се заклеха да си останат верни и след като единият от тях се ожени за Соня. Соня не подозираше нищо и се държеше еднакво добре и с двамата, което вместо да ги радва, ги измъчваше.
На Добри му се стори, че вижда очертанията на приятеля си зад стъклото на прозореца. Дощя му се да му се обади по телефона, но нямаше как. Родителите му ще разберат, че още не си е легнал. Те спяха в хола при телевизора, а той се ширеше в единствената стая. Брат му Филип отбиваше военната си служба. За първа година щяха да посрещат Коледа и Нова година разделени. На Добри страшно му се искаше брат му да се върне за празниците поне за няколко дни. Какво ли прави сега Филип? И мисли ли за Добри така, както Добри мисли за него? Ех, защо Дядо Коледа е само една измишльотина. Ако съществуваше, нищо друго нямаше да му поиска, освен да доведе Филип вкъщи, за да прекарат заедно празниците. И без друго не очакваше кой знае какъв подарък от родителите си. Какъв ти подарък?! Парите вкъщи не стигаха за нищо. Едно време, когато още вярваше, че Дядо Коледа съществува, можеше да си пожелае всичко. Рядко го получаваше, особено ако е нещо скъпо, но до Коледа все се надяваше, че желанието му ще се сбъдне. У тях Дядо Коледа идваше през нощта, влизаше през комина и оставяше подаръците под елхата. Добри се опитваше да не заспива. Искаше да го усети, да стане, да стисне ръката му, да я целуне и да го попита защо почти никога не му носи това, което си е пожелал. Не успяваше да го дочака, сънят винаги затваряше очите му, преди Дядо Коледа да се е промъкнал през комина, но вярваше, че идната година ще успее. Вярата крепи човека, нали така? Затова, когато разбра истината за Дядо Коледа, Добри не искаше да я приеме. Но нямаше как, децата започнаха да му се смеят, че още вярва в бабини диветини. Тогава попита брат си, и Филип му разкри истината. Добри се почувства ограбен. Стана му тъжно. После свикна с мисълта, че Дядо Коледа е просто измислица и нищо повече. Дори се чудеше на акъла си как сам не се е сетил, че стар човек не може да обикаля къщите с цял чувал подаръци на гърба си и да се завира с тях през комина. Хлапашка ти ми работа.

 

Току в центъра на града, на ъгъла на два пресичащи се булеварда, хубава двуетажна къща привличаше погледите на минувачите. Построена преди десетилетия в ренесансов стил, тя изглеждаше като съвсем нова. Очевидно бе реставрирана и обновена с много пари. Две видеокамери, поставени на оградата, не позволяваха незабелязано и пиле да прехвръкне.

Сержант Новоселски, висок, красив и със смайващо интелигентна физиономия, се спря пред желязната врата на каменната ограда. Огледа се гузно, натисна звънеца, вратата се отвори и сержантът се шмугна в двора. Идеално почистена пътека водеше до къщата, а снегът, натрупан от двете страни, показваше, че тук цари ред, чистота и финансова дисциплина, така необходими за всичко. Встрани от масивната дървена врата на къщата, луксозна табела от кована мед показваше, че тук се помещава Осигурително дружество „Бъдещност“. Под табелата имаше скромен надпис върху картон: Самодеен хор „Отечество любезно“.
Невидима ръка отвори вратата и сержантът влезе в сградата. Двама мъжаги му преградиха пътя.
– Оръжието!
– Как така, оръжието? Че аз съм сержант Новоселски от Районното полицейско управление.
– Големи яйца! – изсмя се единият.
Другият му прибра на бърза ръка пистолета и белезниците
– И гледай друг път да не закъсняваш! – предупреди го той. – Знай, че шефът си пада по точността!
Недоволен и дори обиден, сержантът изгледа кръвнишки двамата. Идваше му да стовари юмрука си по мафиотските им мутри, но прецени, че дори и с пистолет не може да им стори нищо. Куршумите биха отхвърчали от главите им като гръм от родопски бук.
– При това ме познавате много добре! – протестира отново сержантът.
– Заповядано ни е да не те познаваме.
Придружиха сержанта до асансьора. Вътре го очакваше друг дебеловрат пазител. По разменените погледи личеше, че не се виждат за първи път, но и дума не си обелиха. Спряха на втория етаж. Дебеловратият го изпрати да една врата. Оттам нататък дървена стълба водеше към таванските помещения. Сержантът я изкачи намусен. Очевидно не идваше за първи път, щом така уверено мина по покрития с дюшеме коридор и спря пред врата с надпис: „Диригент“.
В скромно обзаведен със стари мебели кабинет, зад голямо дъбово бюро, покрито с петмилиметрово стъкло, седеше Сашо Точилката – дебел, трътлест, нисък човек, с пъпчиво лице, квад-ратна брада и със златни халкички на ушите, по две на всяко едно. Какви са очите му не знаеше никой, тъй като Сашо Точилката носеше тъмни, непрозрачно тъмни, абсолютно черни очила, които никога не сваляше. Прякорът му идваше от една дълга, много дълга точилка, два-три пъти по-дълга от обикновените дълги точилки. С нея той дирижираше самодейния хор от подбрани лично от него хористи. Ха някой е тръгнал да заспива по време на репетиция, ха точилката го е хлопнала по главата. Същото сполетяваше и всеки, който по преценка на Сашо Точилката говореше глупости или правеше глупави предложения. Затова подчинените му избягваха да заспиват и да правят предложения.
Дългата точилка бе изобретение на Точилката, с което той се гордееше. Дори смяташе да отвори завод за дълги точилки. Учителите бързо щяха да разберат, че с тяхна помощ учениците лесно ще бъдат държани и будни, и мирни.
– Ооо, Пагон, добре дошъл! – стана Точилката да посрещне представителя на властта. – Какво си се намусил?
– Долу ми взеха пистолета! И белезниците! – рече възмутено сержант Новоселски, когото всички разбойници в района познаваха под прякора Пагона. Иначе кротък човек, но за пари и душата си под наем даваше.
– Взели му пистолета! – рече с насмешка в гласа си Точилката и зъбите на горната му челюст изскочиха извън долната му устна. Заприлича на малкото шимпанзе от голямата зоологическа градина. – Правилно са постъпили! Това тук долу е осигурително дружество, не ти е стрелбище!
– Друг път не са го правили?
– Не са, но вече затягам дисциплината. Настанаха едни времена, дето човек не знае откъде ще му дойде куршум в главата! Вече нямам вяра и в собственото си осигурително дружество!
– Остана и в мен да се съмняваш!
– Ти се благодари на бога, че съм в добро настроение. Иначе щях да счупя точилката в главата ти. Десет минути закъсня бе, Пагон! Знаеш ли какво значат десет минути за нашата професия? Значи да гръмнеш заедно със заредена от тебе бомба, вместо да cи на десет минути безопасно разстояние.
– Началството ни събра спешно! По празниците се очаквали много гости от провинцията, все отбрани джебчии и разбойници.
– В нашия район не искам ни един, ясно ли е!
– Ясно бе, Точилка! – отвърна Пагона.
Нито сержантът, нито някой от заобикалящите го мошеници знаеше името на Точилката. Говореше се дори, че от време на време си менял имената. Знаеше се само, че може да дирижира хор толкова, колкото споменатото шимпанзе от зоологическата градина да свири на цигулка.
– Отваря ни се работа, Пагон. Знаеш, че ценя парата. И стотинка да видя на улицата, навеждам се да я взема. А по празниците не стотинки, а от петолевки нагоре ще се въргалят. Трябват не очи, а акъл, за да ги види човек.
– Какъв нов бръмбар се е завъртял в главата ти?
– В главата ми, Пагон, освен пари, ншцо друго не се върти! По случай празниците наех маса нови хористи на хонорар. И още ще ми трябват. Ела!
Точилката му посочи вратата встрани от бюрото, обикновена дървена врата, изолирана с кожа. Отвори я и пропусна представителя на властта да влезе пръв. Щом зърнаха полицейската униформа, седяищте в обширното помещение мъже запяха:
„Сладкопоойна шуушумииига,
над полеето сее издииига…“
– Стоп! – изкрещя Точилката и като размаха дългата си диригентска палка, заудря де кого свари по главата. – Шушумига, а? Как не запомнихте един куплет като хората, бе! Утре ви искам всички с тетрадки!
В тетрадките всеки да е написал по сто пъти думата „чучулига“, шушумиги с шушумиги!
Така наречените шушумиги стояха като попарени. Откакто бяха напуснали преди мнооого години училище, освен показания в полицията друго не бяха писали. Сега изведнъж… Предпочитаха сто удара по главата, отколкото да пишат сто пъти каквото и да било. Кой ли идиот, като видя да влиза полицейска униформа, запя пръв, та повлече и останалите? – чудеха се новонаетите на хонорар разбойници хористи, с изключение на един, който се спотайваше.
Точилката застана зад бюрото, което му служеше и за диригентски пулт – старо, очукано бюро, контрастиращо на външния блясък и интериора на осигурителното дружество.
– За тези, които още се зверят, напомням, че пред вас е сержант Новоселски, с прякор Пагона.
Точилката обходи с тъмните си очила изправените пред бюрото му хора.
– Кой е този? – попита той, като посочи Пагона.
– Сержант Новоселски, с прякор Пагона! – отвърнаха в един глас новоприетите хористи.
– Не-не-не! – изкрещя Точилката. – Вие издадохте вътрешно-хорова тайна, а това е наказуемо не само от мене, но и от закона. Този път ще ви се размине, за първи и последен път, като на новобранци. Запомнете обаче: нито един от вас не познава сержант Новоселски. Ясно ли е?
Огромното таванско помещение онемя. Не муха да бръмнеше, а бълха да подскочеше, пак щеше да се чуе. Новопостъпилите хористи не знаеха какво да отговорят. Такава беше тактиката на Точилката – най-напред вземаше страха на подчинените си, а сетне и акъла. Каквото и да им възложеше – вършеха го.
Не напразно Сашо Точилката се гордееше с изобретателния си ум. Само за няколко години той успя да натрупа много пари благодарение на различни бизнес хрумвания, нито едно от които не можеше да се нарече честно. За тези си качества той се славеше в престъпния свят като „топтартора“ и никой не смееше да оспори бизнес-правата му в централната част на града. Допреди година имаше конкурент, който гордо се кичеше със званието Кръстник. След като Кръстника си отиде по живо, по здраво с един куршум в главата и още три в белите дробове, Точилката основа осигурителното дружество „Бъдещност“ и създаде хор „Отечество любезно“, които му служеха за параван пред властта. Седемте щатни хористи имаха дебели вратове и славно спортно минало, тъй като главното им занимание бе да набират „доброволни“ клиенти на осигурителното дружество. Понякога се налагаха и силови методи. Благодарение на уменията им, дружеството процъфтяваше. То официално спонсорираше хор „Отечество любезно“. Хорът не бе изнесъл нито един концерт, но създаде на дружество „Бъдещност“ славата на закрилник на българската култура. А и на властите не правеше впечатление кой и кога влиза в сградата на дружеството, още повече че от таванския етаж се носеха хорови песни. Никой не подозираше, че ролята на хора се изпълняваше от магнетофон.
– Толкова за днес! – рече Точилката. – Събрах ви, за да ви представя този ваш непознат. Възложените ви задачи може да изпълнявате в негово присъствие. Той няма да вижда какво правите. Свободни сте! А утре всеки един от вас да донесе тетрадка с написана в нея сто пъти думата „шушумига“.
– Нали преди каза „чучулига“? – обади се някой.
Точилката се изправи и гневно запита:
– Кой се обади?
Всички мълчаха.
– Щом много знаете – рече Точилката, – в тетрадките си ще напишете сто пъти… – позамисли се, премрежи поглед зад тъмночерните си очила и обхванат от внезапно вдъхновение, издекламира:
„Сладкопойна чучилиго,
аз съм кръгла шушумиго“.
Сашо Точилката пишеше стихове, които се канеше да издаде един ден и да се отдаде на поезия. За разлика от много ръководители, той дълбоко уважаваше културата, повече дори и от някои министри на културата. В първите години на своята кариера, още като обикновен крадец, той изтараши един апартамент и когато на сутринта разбра от вестниците, че е ограбил не друг, а поета Цветан Липов, отиде и лично му върна всичко, включително и сто и двадесет долара. Жестът му остана в тайна, тъй като Точилката предупреди поета да мълчи, ако не иска да събира червата си по улиците. За по-убедително му сви два шамара и му разби носа с челото си, след което му се извини и му поиска за спомен последната му стихосбирка с автограф.
– Може ли да запитам нещо? – попита плахо един от присъстващите.
– Питай, но внимавай какво?
– Aз съм кръгла шушумиго или шушумига?
– Ти как мислиш?
– Aз мисля да е „Aз съм кръгла шушумига“.
– Правилно! Ти си кръгла шушумига. А в двустишието трябва да е „шушумиго“. Нищо не разбираш от рима, кретен с кретен!
Напуснаха таванското помещение един по един с наведени глави. Толкова трудно домашно не бяха им задавали от детските години. По-трудно и от уравнение без нито едно неизвестно.
– Коледа наближава, Пагон! – рече Точилката, когато двамата останаха съвсем сами, без да броят двамата телохранители. – За обикновените прости хора това е празник. За нас, бизнесмените, си е чист бизнес.
– Колко? – побърза да попита Пагона.
– Колко какво?
– Колко процента от печалбата?
– Четири!
– Малко са, Точилка.
– Малко за душманите! Ако на тебе ти дам повече, по колко трябва да давам на министър? Примерно де!
– Десет и отгоре! – отвърна без колебание Пагона.
– Е, като станеш министър, ще получаваш десет и отгоре. Сега обаче и четири процента са ти много.
Пагона взе да се колебае.
– Железний! – каза сухо Точилката.
Железния, застанал от дясната страна на Точилката, се водеше по щат за въоръжена охрана, но в живота си бе разбойник, и то какъв! В шепата на лявата си ръка чупеше кокосов орех. Пагона трепна нервно, като видя, че Железния само чака знак от шефа си, за да му смени физиономията.
– Дадено, де! – съгласи се веднага Пагона. – Четири, четири, кой ти ги дава?
– Аз ти ги давам, никога не забравяй това! – отвърна му строго с хрипкавия си глас Точилката. – И освен да си затваряш очите, научи се да си затваряш и устата, ако не искаш да ти я затворя завинаги, казано образно. При неизпълнение на договореностите, Пагон, ти взимаме пистолета и ти връщаме само един куршум.
– Не разбирам какво искаш да кажеш?
– Като ти влезе в главата, ще разбереш. И запомни: въпросите тук задавам аз!
– Кога … – започна Пагона, но се сети за предупреждение-то.
– Какво кога, Пагон?
– Нищо!
– Щом е нищо, бягай и си отваряй хубаво ушите.
– Нали да ги затварям …
Точилката въздъхна дълбоко.
– Ще си затваряш очите и ще си отваряш ушите, бе, глупак!
– Кажи, шефе! – застана мирно бодигардът от лявата му страна. На него прякорът му беше Глупак.
– Не говоря на тебе, Глупак!
Точилката хвана през рамо Пагона и го поведе към вратата.
– И си събери мозъка в главата. Идеята ми не е кой знае каква, но в нея има пари. Капка в морето са в сравнение с другите ми начинания, но има ли някъде пари, не бива да се оставят в чужди ръце. Взимай пример от мене, Пагон. Цяло осигурително дружество държа в ръцете си, но и от дребната риба не се отказвам. Капка по капка какво става, Пагон?
– Вир!
– А левче по левче?
– Язовир!
– Е, това е! Човек не трябва да се отказва от малкото, ако иска да стигне до голямото.
– Така е! – съгласи се веднага Пагона.
– В дъното на новия ни бизнес стои наивната вяра у децата, че съществува Дядо Коледа.
– Да не си решил да ги разубеждаваш?
– Напротив, ще им доказваме, че Дядо Коледа е жив. Бизнесът ми е съвсем благороден, този път е по-честен отвсякога!
Със самочувствието на гений, Точилката потупа приятелски Пагона по гърба. Погледът му се премрежи зад тъмните очила и осененият му с поетичност мозък отново роди стихове:
„Дядо Коледа, ела
пак със своята шейна
със подаръци за всички
а за мене – куп парички.“
Не изрече стиховете на глас. Страхуваше се Пагона да не ги открадне. А бяха стихове един път! Тъкмо за детска коледна песничка. Хващаха се и на мелодията на „Сладкопойна чучулига“.

 
 

Маргарет Мичъл и отнесеният от вихъра Юг

| от Дилян Ценов |

На 11 август 1949 г. женена двойка върви ръка за ръка по улица в Атланта. Отиват на кино. Докато пресичат прочутата „Прасковена улица“ едно такси приближава с бясна скорост. Той се отдръпва, но тя не успява и таксито я удря. Повече не идва в съзнание. Пет дни по-късно, на 16 август 1949 г., Маргарет Мичъл Марш, авторката на най-популярния роман в американската литература, „Отнесени от вихъра“, умира в следствие на усложненията от катастрофата.

Жената, чието творчество е символ на Стария Юг, е уникален по своето естество феномен в американската литература. Тя твори във времена, когато мъжкото присъствие е не само преобладаващо, но и мнението на писатели, критици и журналисти е онова, което казва колко дълго ще живее дадена творба. Никой не може да премине отвъд бариерата, ако не е одобрен и допуснат от вече доказалите се таланти. И в тези години се появява една никому неизвестна жена, съпруга, домакиня от Атланта, която е написала роман за Американската гражданска война. Годината е 1936. Работното заглавие е „И утре е ден“, но той излиза под познатото на всички име „Отнесени от вихъра“.

Gone with the wind front cover
Първото издание на романа

Пукнатините в системата са моментални. Никой от висшия кръг не одобрява този „феминистки“ и „вреден за обществото“ роман. Никой не харесва идеята да бъде поучаван от провинциална домакиня, която започва да пише, защото си навехва глезена и трябва да си запълва времето с нещо. Публиката обаче е на друго мнение. Противоположното. „Отнесени от вихъра“ още с появата си предизвиква фурор и става една от най-популярните и продавани книги в страната. Всички четат за Скарлет, Ашли, Рет, цялото семейство О’Хара, памуковите плантации, хубавия, идиличен (за белите) Юг и Гражданската война, след която нищо вече не е същото. Независимо от мнението на критиците и писателите, Маргарет Мичъл става новото литературно откритие.

 gonewiththewind2
Кадър от филма „Отнесени от вихъра“ (1939)

„Отнесени от вихъра“ е роман за оцеляването. Всяка ситуация стои под тази обширна тема. Това е Гражданската война, която Югът загубва и трябва да се издигне отново, макар и не същия. Това са семейство Уилкс, които загубват плантацията си и разчитат на Скарлет. Това са всички онези роби, които си мислят, че ще бъдат освободени от янките, но свободата се оказва мираж. И тук разбира се е любимата на всички жени и мъже Скарлет О’Хара. Яркочервена, също като името си, нейният живот не е нищо повече от оцеляване, сила и кураж. Това несъмнено е една от най-силните жени в литературата изобщо. Най-дръзката, смела, глупава, на моменти луда, безпардонна – Скарлет е кучката от литературата, която не можеш да не обичаш.

„Отнесени от вихъра“ е роман и за миналото, което никога няма да се върне. За идиличния свят на памуковите плантации, големите имения, в които кринолините на дамите се блъскат един в друг, всяка си има ухажор. Всяка се жени преди 16-тата си годишнина, на 20 и неженена означава стара мома. Свят, в който си щипеш бузите и хапеш устните, за да почервенеят. Всички са щастливи и живеят в безгрижие, граничещо с безвремие. Робите вършат всичко, те издържат плантаторите. Всичко това приключва с Гражданската война. Конфедерацията не удържа янките и четири години по-късно, през 1965 г., Югът остава само спомен. А с него си отиват и всички негови порядки. Но момичето с ирландска кръв не се предава и избира куража пред репутацията. Скарлет О’Хара хваща оръжието на своето време и побеждава с него. Разбира се тя винаги остава капризното дете, което иска да получи всичко на всяка цена. Затова понякога действа хаотично и импулсивно и това й коства много. Но тя е такава. Неслучайно е една от любимките на читателите. От другата страна е нейният антипод, Мелани Хамилтън, съпругата на Ашли, на която Скарлет, заслепена от егоизма си, така и не осъзнава колко много дължи. Разбира го накрая, но прекалено късно.

 Author Margaret Mitchell
Маргарет Мичъл в Ню Йорк през 1938 г.; Getty Images

Маргарет Мичъл пише „Отнесени от вихъра“ в продължение на десет години. Няма други издадени книги. Никога не свиква с популярността и дори я отхвърля. Тя е Грета Гарбо на литературата, която живее уединено до самия си край, отказва да дава автографи, отказва да дава името на героите си за комерсиални цели (като сапун за ръце „Скарлет“) и не обича да говори публично.

Единствената й книга говори вместо нея. Книгата, между чиито страници е запечатен мирисът на пролетта, лекотата на памука, сълзите на стотици момичета и майки, гадния вкус на ямса, въшките и вечният шум на десетките бални рокли, идващ от някоя плантация в далечината.

 
 

Официална позиция на YALTA CLUB за събитията в Слънчев бряг

| от chronicle.bg |

Текстът е взет от фейсбук страницата на YALTA CLUB. Chronicle го представя без редакторска намеса.

 

Официална позиция на YALTA CLUB:

Във връзка със случващото се в курортен комплекс Слънчев бряг, взехме решение да прекратим преждевременно ежегодния фестивал SOLAR Summer 2017. Към този момент, а и през целия сезон, липсват подходящите условия, които да гарантират характерните за SOLAR качествен звук, ефектна сцена и безпроблемно протичане на събитията.

SOLAR Summer е фестивал, който се провежда повече от 10 години в Слънчев бряг и в частност на южния плаж на курорта – Cacao Beach. През всички тези години на този плаж сме организирали участия на най-големите имена в света на електронната музика, а през курорта са минали хиляди фенове дошли да видят имена като Fatboy Slim, Armin van Buuren, Pete Tong, Tiesto, Richie Hawtin, Fedde Le Grand, Mark Knight, Victor Calderone и други, което направи Слънчев бряг една от най-желаните парти дестинации в Европа, наред с Ибиза и Миконос, и постави курорта на челни места в редица световни класации.

Никога не сме си представяли ситуация, в която на световен топ артист музиката може да бъде спряна, а техниката конфискувана. Във времената на социалните мрежи, новината за това ще се разпространи мълниеносно в цял свят, което ще се отрази изключително негативно на имиджа, както на България, така и на нас като организатори.

Очакваме всички компетентни органи да вземат адекватно становище по въпроса без постоянно да си прехвърлят отговорности, както се случва в последните 10 дни.

Примерите от света за това как държавата може да се възползва от подобни фестивали и да ги добави в туристическото си портфолио са вече почти безброй – Сърбия (EXIT), Румъния (Untold), Унгария (Sziget), Белгия (Tomorrowland), Испания (Ibiza) и т.н. За съжаление, както в много други области, така и тук, страната ни изостава сериозно от тенденциите и дори в някои отношения върви назад, а като резултат, редица добри събития и фестивали по Черноморието спряха своето съществуване, което пък доведе до сериозен отлив на младите хора и платежоспособните туристи от България.

YALTA CLUB поднася своите извинения на всички, които вече са планирали своя уикенд. В момента се договарят нови дати за участията на Adam Beyer и Paco Osuna, като най-вероятно такива ще бъдат насрочени още до края на тази година в София. Закупените билети ще важат за новите дати, но могат да бъдат и върнати в офисите на Ивентим или на касите, където са били купени от 16.08.2017

До нови срещи!

 
 

Вече има премиерна дата за „Необикновените“

| от chronicle.bg |

Премиерата на „Необикновените“ в България ще бъде на 12 октомври, обяви FOX.

„Необикновените“ разказва емоционалната история на двойка от предградията, чийто обикновен живот е разтърсен от внезапното разкритие, че децата им притежават мутантски сили. Принудено да бяга от враждебно настроеното правителство, семейството търси помощ от мутантска организация в сянка и трябва да се бори, за да оцелее.

Действието на сериала се развива във вселената на “X-Men”. Поредицата е със звездното участие на Стивън Мойер („Изстрели“, “Истинска кръв”), Ейми Акър (“Под наблюдение”), Натали Елин Линд („Готъм“) и Пърси Хайнс Уайт (“Нощ в музея 3“) в ролите на семейство Стракър. В сериала участват още Шон Тийл (“Reign”) в ролята на Еклипс/ Маркос Диаз; Джейми Чънг („Готъм“) в ролята на Блинк/ Кларис Фъргюсън; Ема Дюмонт (“Водолей”) в ролята на Поларис/ Лорна Дейн; Блеър Редфорд (“Просветление”) в ролята на Буревестник/ Джон Праудстар и Коби Бел (“Извън играта”) в ролята на Джейс Търнър.

TheGiftedS1 (1)

Пилотният епизод на сериала е написан от Мат Никс (“Извън играта”) и режисиран от Брайън Сингър (поредицата “X-Men”). „Необикновените“ е с изпълнителни продуценти Никс Сингър, Лорън Шулър Донър и Саймън Кинбърг (“X-Men: Апокалипсис”, “X-Men: Дни на отминалото бъдеще”) и Джеф Лоб и Джим Чори от Marvel

 

 
 

Зеленчуци, дървени въглища и още нови тенденции в храненето

| от chronicle.bg |

Не че искаме да акцентираме на това, но краят на лятото е все по-близо, а с него се случват две неща: започваме да очакваме какви ли не неща от идващата година и умишлено си създаваме тенденции, които да следваме. Тенденции в модата, в обзавеждането във всичко, за което се сетите. Днес обръщаме внимание на тенденциите в храненето, които ще дойдат през идващата 2018-та.

Основното, което можем да си направим като извод, гледайки накъде отиват нещата е, че манията по здравословното и природосъобразното хранене са на първо място. Човечеството сякаш отделя все повече внимание и върху начина, по който се добиват продуктите. Макар и да знаем, че е невъзможно всички да се храним само с биопродукти (по простата причина, че сме 7 млрд. души върху тази планета), потреблението към тях ще расте. Обърнато е внимание и на контрола и следенето на продуктите, откъде идват и какви съставки съдържат.

Кои ще са основните съставки и тенденции в кулинарията през идната 2018 г. вижте в галерията горе.