Амазон разделя света на издателите

| от |

Макар да не е представен на Панаира на книгата във Франкфурт, където не разполага с щанд, гигантът на разпространението онлайн Амазон, обект на критики заради хегемонистичните си практики, е в центъра на дебатите.

Американската компания хвърли сянка още от началото на световната среща на професионалистите от издателския бранш, като обяви в деня на откриването й, че пуска в Германия „Kindle Unlimited“ – онлайн услуга за неограничено четене срещу скромен месечен абонамент.

Опасяваме се от нелоялна конкуренция по цените и хонорарите на авторите чрез тази услуга – заяви австрийският писател Герхард Руис.

Амазон няма в Европа пазара, който й се искаше, това е причината за новия ход – стреми се да спечели по-голям дял от пазара – смята авторът, един от 2000-те подписали остра петиция срещу американския гигант, заради бойкота му на скандинавската издателска група Бониер – много добре представена в Германия – с която е в конфликт.

Тази инициатива е отклик на призива на повече от 900 американски автори, които поискаха от Амазон да сложи край на битката за цената на електронните книги с американския филиал на френското издателство Ашет.

Впрочем условията на труд и заплатите на сайтовете за разпространение редовно са обект на критики от страна на германските медии и синдикати.

Бойкотирам Амазон от двадесет години и не виждам причина да купувам от Амазон – заяви на конференция една читателка от публиката.

Амазон дава възможност на малки неизвестни автори да бъдат публикувани и да намерят своите читатели. Не Амазон удари пазара на книгата, а големите издателства, които малко по-малко унищожиха дребните – смята обаче друга читателка.

В Германия делът от пазара на компанията, основана от Джеф Безос, в продажбата онлайн на книги е между 50 и 70% – позиция, често смятана за почти монополна.

През последните години инвестирахме много и се поучихме дори от Амазон… Това е конкурент, от който не се страхуваме – уверява генералният директор на Германската федерация на книжарите Александър Скипис. Но американската компания се възползва от нелоялни конкурентни предимства и се установи в Люксембург, където ДДС е нисък, и използва господствата си позиция, за да шантажира издателите – категоричен е той.

Европейската комисия обяви във вторник началото на задълбочено разследване относно възможните необосновани данъчни предимства, дадени от Люксембург на американския гигант.

Не изключвам Амазон в крайна сметка да допринесе за увеличаване на културното многообразие – казва обаче Дидие Шнаас, журналист в германското икономическо издание „Виртшафтсвохе“.

Компанията не пенализира потребителите, а обратно, еволюцията става в полза на потребителите… Когато слушам призиви към политиците, които вземат решения, да действат срещу Амазон, смятам, че трябва да проявим голямо благоразумие, изтъква той.

Мартин Шепард, един от директорите на американското издателство Пърмънънт прес, което всяка година публикува дванадесетина творби, е горещ поддръжник на американския разпространител.

Много лесно е, когато един автор е признат и подкрепян от голямо издателство да се противопостави на Амазон, но компанията обикновено се отнася към партньорите си много по-добре отколкото други играчи от бранша, обяснява той.

Когато едно голямо издателство се оплаква, че е обект на несправедливо отношение от страна на Амазон, това вероятно е нещо добро за повечето малки независими издатели, уверява той. /АФП, БГНЕС

 
 

„Не работиме, КАЗАХ!“: прочутото гостоприемство на банскалии

| от |

Ако играете на асоциации и ви кажат „Банско“, вероятно в главата ви ще се завъртят фразите „Бански старец“, „ски курорт“, „джаз фестивал“, „хотели“, „пирински върхове“ др. Банско е всичко това и още много. И никой не очаква от града на Паисий Хилендарски, Неофит Рилски и Никола Вапцаров да произлизат сервилни хора, чиято цел в живота е доброто обслужване на клиенти.

И все пак, щем – не щем и щат – не щат, освен град на горди българи с богата и славна история, Банско е и туристическа дестинация. А всяка туристическа дестинация неизбежно се нуждае от обслужващ персонал, който да посреща нуждите на туристите, без да ги мрази. В повечето световни курорти персоналът е обучен да възприема клиентите като източници на пари, към които човек трябва да се отнася с умерена любезност и внимание. В най-лошите случаи клиентите се приемат като необходимо зло.

Не и в Банско обаче. Там може да разберете защо на английски думата „hospitality“ (в превод – гостоприемство) има в корена си „hospital“ (болница). 

Попадам там по време на тест-драйв на нов автомобил, резервирали сме хотел за една вечер и всичко е супер. Рецепционистът е видимо недоволен от пристигането ни и с отегчение, граничещо с депресия, взима личните ни карти. След около час слизаме обратно долу с наивното намерение да отидем на вечеря.

„Само момент ако може да изчакате да ви впиша личните карти“, отсича рецепционистът, който този път е видимо зает с по-важни неща, както явно е бил и през последния час. Изчакваме и поемаме към центъра на Банско гладни като вегани, които току що са проумяли, че от 10 години не са вкусвали месо.

Ако вечерята в механа в Банско през лятото ви се струва като проста теорема, трябва сериозно да размислите. Тътрейки се по главната улица, сме силно привлечени от разкошна градина на една механа, в която сякаш влизаш в приказка. Намъкваме се вътре със замечтани погледи и се лутаме като Ахасфер в продължение на десетина минути. По едно време заета сервитьорка ни изтръгва от ступора, изблъсквайки ни с лакът, тъй като очевидно й пречим, и казва, че няма места.

Продължаваме към известната механа „Дядо Пене“, където сядаме обикновено, когато сме в Банско. Влизаме в градината, в която има три свободни маси, без надпис „РезервЕ“ или друга индикация за заетост на масите. Настаняваме се щастливи и започваме ентусиазирано да обсъждаме менюто. Вече саливирам обилно над идеята за огромна овчарска салата, когато мъжът ми се отправя „все пак да пита“ сервитьора дали всичко е наред с масата ни. „Не, не, не“ – отсича келнерът. „Четирима души сме…“, заеква мъжът ми в опит да получи съдействие. „Не, не, не, казах НЕ, всичко е заето.“, бълва сервитьорът в някакво умопомрачение.

Ставаме и излизаме с подвити опашки, леко наплашени. Вече минава 21ч. и рискът да не намерим кухня, която работи става все по-голям. С което нараства и вероятността да си легнем гладни, а дори банскалии не биха искали да се сблъскват с гладни софиянци.

Една пряка по-надолу виждаме оазис: отворена механа, народна музика, която не е наживо, миризма на храна. Влизаме предпазливо, отиваме в градината – пет празни маси и една заета. Йес. Все пак изчакваме келнера, за да не попаднем в тъпа ситуация отново.

И той наистина се задава, носейки в двете си ръце две чинии с катино мезе. Видът му ни действа по-превъзбуждащо от новия епизод на „Game of Thrones“. Той обаче ни подминава като в зла шега и просъсква: „Не работиме.“. „Ама как така не работите? А какво е това катино мезе?“, понечвам да възроптая. „Не работиме, КАЗАХ“, отсича човекът и ни насочва към изхода.

Докато излизаме, приятелят ни промрънква, че „на тия май не им се работи“. И тогава пада лавината. Не, не от Вихрен. Вербална помийна лавина се изсипва от устата на гневния сервитьор, който ни обяснява на висок обертон, че „не работят, защото ИМАТ ПАРТИ“ и „не са ТИЯ, нито са ОНИЯ“.

Бързо се изсулваме от механата, имплицитно заплашени от побой, а сервитьорът върви след нас с една визитка и ни обяснява как „ако толкова искаме, може утре да дойдем, но да имаме предвид, че те не са ТИЯ и ОНИЯ“. Взимам визитката за всеки случай, ако спешно ни се наложи да бъдем навикани на другата вечер.

Изморени, наритани и гладни се влачим в посока хотела с надеждата някъде да ни приемат. Вече съм готова да чукам по вратите на къщите и да моля някой да ни нагости с къшей хляб като в добрите стари времена, когато попадаме на Мицурината механа. Влизаме плахо. Никой не ни крещи и не ни пъди. Оказва се, че едни хора тъкмо стават и можем да седнем на тяхната маса. Натъпкваме се с храна и оставяме на момичето, което ни обслужва бакшиш, който сигурно ще й стигне да си плати висшето образование. Не защото храната е била някакво кулинарно чудо, нито защото тя е била много внимателна, а просто защото не ни изгони. Благодарни сме.

На прибиране влизам в супермаркета в близост до хотела, за да си купя минерална вода. „Бързо, бързо, по-бързичко“, проехтява гласа на касиерката. „Затваря магазинът вече, така че ако може да се задействате малко“. Мамка му. Тичам към хладилника за вода, взимам една „Горна баня“ и се препъвам към касата, преди касиерката да ме извлачи навън за косата.

Прибираме се в хотела малко уморени, но сити и доволни. На другата сутрин отварям прозореца и виждам Вихрен, Голям Полежан и Газей, облизани от слънцето. Банско си струва. Въпреки хората.

 
 

Пола Уилямсън ще се венчае с най-жестокия английски затворник

| от |

Популярната актриса от британските сериали Пола Уилямсън възнамерява да се венчае за един от най-закоравелите английски рецидивисти – Чарлз Бронсън, излежаващ доживотна присъда, съобщава в. „Дейли мейл“.

Това ще бъде третият брак за 64-годишния затворник. За своето 43-годишно пребиваване зад решетките той е успял да смени 120 места за изтърпяване на наказанията. По време на пребиваването си в тях 38 години той е излежал изолиран в единична килия. Бракът ще бъде сключен в затвора в Уейкфийлд.

„Въобще не съм си представяла, че животът ми ще претърпи подобен обрат, коментира актрисата. Любовта може да бъде зла, но Чарлз в никакъв случай не е чудовище! Ние искаме да бъдем нормална двойка и в деня на венчавката ни той няма да бъде затворник, а младоженец!“.

Бронсън направил предложение на Пола през месец февруари 2017 година. Истинското име на затворника е Майкъл Гордън Питърсън, но той се прекръстил на известния холивудски актьор и взел имената му за свой псевдоним. Първата си присъда той получава през 1974 година за въоръжен грабеж. Чарлз не веднъж е пребивал надзиратели и съкилийници, с което си спечелва славата на най-жестокия затворник в историята на Великобритания. През 2008 година излезе филмът „Бронсън“, разказващ за жизнения му път и в който Том Харди изпълни главната роля.

 
 

“Никой не може да слага Бейби в ъгъла”: 30 години „Мръсни танци“

| от |

  Думите: „Никой не може да слага Бейби в ъгъла“, казани от Патрик Суейзи с най-сериозната физиономия на света на самия финал на „Мръсни танци“, заковават cheesy диалога на тази романтична класика и пращат филма в стратосферата на гига успеха.

Тази година, точно на 21 август, „Мръсни танци“ прави 30 години от излизането си на голям екран. Разбира се, в родната страна той достига година или две по-късно под формата на нелегални VHS касети, които се предлагат в полулегални квартални видеотеки, където с лоша баба правите алъж-вериж, като все едно, вместо касети тя ви продава наркотици.

Бизнесът с нелегално кино, дублирано в нечие мазе, беше в апогей в началото на 90-те, а „Мръсни танци“ са били неговата перла, бъдете сигурни.

Филмът с Патрик Суейзи и Дженифър Грей е изтъркал повече видеоглави от всеки друг, разплакал е повече момичета, дори от „Наистина любов“ и има един от най-неостаряващите саундтраци на света. Колкото и тъпа да е голяма част от комерсиалната музика през 80-те, „Мръсни танци“ OST е нещо, което може да се слуша винаги.

И веднага си признайте – колко от вас са се опитвали да направят повдигането в края на танца? И колко от вас са успявали?

Днес, 30 години по-късно, нещата за „Мръсни танци“ изглеждат различно. Патрик Суейзи умира от рак на 57-годишна възраст, Дженифър Грей се подлага на множество пластични операции и не, че не изглежда добре, просто е с различно лице, филмът е номиниран само за един „Оскар“, при това за музика и нито един от целия му екип така и не успява да направи друга подобна класика.

Опит за римейк, нов прочит, нова версия, продължение и прочие вариации по темата „Мръсни танци“ е правен многократно и то без успех.

Втората част „Мръсни танци: Нощи в Хавана“ излиза през 2004-а. И освен Диего Луна в кръшен потен танц с Ромола Гарай, в него няма нищо друго за гледане. И не съществува нито един толкова ярък и да, култов момент, като множеството събрани в класиката със Суейзи и Грей.

През тази година телевизия ABC решава да направи нов римейк на филма, по повод 30 години от създаването му, и сътворява нещо, което много хора умишлено подминаха и по-добре. Както беше написал един критик: „Това, което гледаме е сюжета на „Мръсни танци“, но без повечето танци и без никаква емоция“. Всички прецакани да участват в римейка горчиво съжаляват сега, а най-доволна трябва да е Дженифър Грей, която въпреки уговорки и сделки, в крайна сметка отказва малката роля, която й предлагат вътре.

„Мръсни танци“ няма нищо кой знае какво в себе си. Сюжетът е плосък, персонажите са стереотипни, историята имитира симбиоза между тези на „Пепеляшка“ и „Грозното патенце“, и въпреки това никой не успява да повтори успеха му.

Може би, защото през 80-те нямаше толкова добро романтично кино, което, нека да кажем само – изобщо не е вярно, може би е поради факта, че филмовият мюзикъл започва своя нов втори живот… Никой не знае и може би, заради това, никой не успява да го повтори.

Днес тази cheesy класика е великолепното напомняне, че понякога само танци, емоции и един Патрик Суейзи стигат, за да направят един филм онова кино, което дори 30 години по-късно, може да ти докара повече кеф от всеки един модерен филм.

Така че, пуснете си „Time of my life“ и се насладете на невероятната, но работеща перфектно комбинация между Грей и Суейзи. Както би казала нечия баба: „Не правят такива филми вече“.

 
 

Почина Величко Чолаков

| от |

Почина щангистът Величко Чолаков. Информацията бе потвърдена от Центъра за спешна медицинска помощ в Смолян. Шампионът в най-тежка категория издъхна на 35-годишна възраст в родния си град. Екип на Спешна помощ се е отзовал днес на повикване в дома на атлета, след като на Величко му прилошало. Предполага се, че е починал от емболия, но причините за смъртта ще бъдат изяснени след аутопсията. Щангистът е имал здравословни кардиологични проблеми.