Самолет на Brussels Airlines е извършил аварийно кацане на летището в Женева

| от |

Пътнически самолет, извършващ редовен полет от Ница за Брюксел, в извършил аварийно кацане на летището в Женева, предаде Газета.ru. Пилотите са взели това решение, след като са забелязали, че горивото им намалява твърде бързо и са предположили, че има някакво изтичане. Оказало се, че причината е технически проблем с измервателните уреди, който, по думите на компанията-собственик на машината, ще бъде отстранен в рамките на два часа. | Агенция „Фокус“

 
 

Проучване разкрива предпочитаните от жените места за секс на открито

| от |

Много хора не се свенят да правят секс на открито. Традиционно предпочитаното място за „външни страсти“ е паркът, въпреки че на места подобно поведение е наказуемо. В представите на дамите обаче идеалната обстановка за целта е друга, пише в. „Дейли стар“.

Проучване, направено от Superdrug Online Doctor сред 1000 американци и 1000 европейци, е установило, че за участничките сред тях предпочитаното място за секс на открито е плажът. Дамите не крият, че морската обстановка им действа възбуждащо.

Във въжделенията си за интимност извън дома на второ място жените поставят парка, следван от съблекалнята. Изглежда височините също възбуждат представителките на нежния пол, тъй като на следващата позиция те поставят покрива на хотел или заведение.

Допитването показва още, че идеята за секс на открито е по-възбуждаща за мъжете, отколкото за жените – 57 процента срещу 44 процента

 
 

На какво се дължи тревожността от липсващия смартфон

| от |

Психолозите от години се опитват да обяснят на какво се дължи тревожността от липсващия смартфон. Според китайски и корейски специалисти причината за нея е, че хората вече ги възприемат като свое продължение, съобщи Прес асосиейшън.

Тревожността от липсващия смартфон се нарича номофобия. Учени от университета в Хонконг и университета в Сеул се опиха да определят на какво се дължи тя с помощта на 300 доброволци. Те установиха, че тревожността заради невъзможността човек да използва смартфона си няма нищо общо с телефонните обаждания в спешни случаи, а се определя от ролята им в ежедневието ни за нашата идентичност, като наше продължение, с което записваме дигитално спомените си.

Роля за тази тревожност имат и социалните платформи като Фейсбук, Инстаграм и Туитър – обявяването на това, което правим в интернет, вече е част от преживяването на събитията.

Учените са установили също, че страдащите от номофобия по-често се оплакват от болки в китката и врата от останалите.

 
 

„Не работиме, КАЗАХ!“: прочутото гостоприемство на банскалии

| от |

Ако играете на асоциации и ви кажат „Банско“, вероятно в главата ви ще се завъртят фразите „Бански старец“, „ски курорт“, „джаз фестивал“, „хотели“, „пирински върхове“ др. Банско е всичко това и още много. И никой не очаква от града на Паисий Хилендарски, Неофит Рилски и Никола Вапцаров да произлизат сервилни хора, чиято цел в живота е доброто обслужване на клиенти.

И все пак, щем – не щем и щат – не щат, освен град на горди българи с богата и славна история, Банско е и туристическа дестинация. А всяка туристическа дестинация неизбежно се нуждае от обслужващ персонал, който да посреща нуждите на туристите, без да ги мрази. В повечето световни курорти персоналът е обучен да възприема клиентите като източници на пари, към които човек трябва да се отнася с умерена любезност и внимание. В най-лошите случаи клиентите се приемат като необходимо зло.

Не и в Банско обаче. Там може да разберете защо на английски думата „hospitality“ (в превод – гостоприемство) има в корена си „hospital“ (болница). 

Попадам там по време на тест-драйв на нов автомобил, резервирали сме хотел за една вечер и всичко е супер. Рецепционистът е видимо недоволен от пристигането ни и с отегчение, граничещо с депресия, взима личните ни карти. След около час слизаме обратно долу с наивното намерение да отидем на вечеря.

„Само момент ако може да изчакате да ви впиша личните карти“, отсича рецепционистът, който този път е видимо зает с по-важни неща, както явно е бил и през последния час. Изчакваме и поемаме към центъра на Банско гладни като вегани, които току що са проумяли, че от 10 години не са вкусвали месо.

Ако вечерята в механа в Банско през лятото ви се струва като проста теорема, трябва сериозно да размислите. Тътрейки се по главната улица, сме силно привлечени от разкошна градина на една механа, в която сякаш влизаш в приказка. Намъкваме се вътре със замечтани погледи и се лутаме като Ахасфер в продължение на десетина минути. По едно време заета сервитьорка ни изтръгва от ступора, изблъсквайки ни с лакът, тъй като очевидно й пречим, и казва, че няма места.

Продължаваме към известната механа „Дядо Пене“, където сядаме обикновено, когато сме в Банско. Влизаме в градината, в която има три свободни маси, без надпис „РезервЕ“ или друга индикация за заетост на масите. Настаняваме се щастливи и започваме ентусиазирано да обсъждаме менюто. Вече саливирам обилно над идеята за огромна овчарска салата, когато мъжът ми се отправя „все пак да пита“ сервитьора дали всичко е наред с масата ни. „Не, не, не“ – отсича келнерът. „Четирима души сме…“, заеква мъжът ми в опит да получи съдействие. „Не, не, не, казах НЕ, всичко е заето.“, бълва сервитьорът в някакво умопомрачение.

Ставаме и излизаме с подвити опашки, леко наплашени. Вече минава 21ч. и рискът да не намерим кухня, която работи става все по-голям. С което нараства и вероятността да си легнем гладни, а дори банскалии не биха искали да се сблъскват с гладни софиянци.

Една пряка по-надолу виждаме оазис: отворена механа, народна музика, която не е наживо, миризма на храна. Влизаме предпазливо, отиваме в градината – пет празни маси и една заета. Йес. Все пак изчакваме келнера, за да не попаднем в тъпа ситуация отново.

И той наистина се задава, носейки в двете си ръце две чинии с катино мезе. Видът му ни действа по-превъзбуждащо от новия епизод на „Game of Thrones“. Той обаче ни подминава като в зла шега и просъсква: „Не работиме.“. „Ама как така не работите? А какво е това катино мезе?“, понечвам да възроптая. „Не работиме, КАЗАХ“, отсича човекът и ни насочва към изхода.

Докато излизаме, приятелят ни промрънква, че „на тия май не им се работи“. И тогава пада лавината. Не, не от Вихрен. Вербална помийна лавина се изсипва от устата на гневния сервитьор, който ни обяснява на висок обертон, че „не работят, защото ИМАТ ПАРТИ“ и „не са ТИЯ, нито са ОНИЯ“.

Бързо се изсулваме от механата, имплицитно заплашени от побой, а сервитьорът върви след нас с една визитка и ни обяснява как „ако толкова искаме, може утре да дойдем, но да имаме предвид, че те не са ТИЯ и ОНИЯ“. Взимам визитката за всеки случай, ако спешно ни се наложи да бъдем навикани на другата вечер.

Изморени, наритани и гладни се влачим в посока хотела с надеждата някъде да ни приемат. Вече съм готова да чукам по вратите на къщите и да моля някой да ни нагости с къшей хляб като в добрите стари времена, когато попадаме на Мицурината механа. Влизаме плахо. Никой не ни крещи и не ни пъди. Оказва се, че едни хора тъкмо стават и можем да седнем на тяхната маса. Натъпкваме се с храна и оставяме на момичето, което ни обслужва бакшиш, който сигурно ще й стигне да си плати висшето образование. Не защото храната е била някакво кулинарно чудо, нито защото тя е била много внимателна, а просто защото не ни изгони. Благодарни сме.

На прибиране влизам в супермаркета в близост до хотела, за да си купя минерална вода. „Бързо, бързо, по-бързичко“, проехтява гласа на касиерката. „Затваря магазинът вече, така че ако може да се задействате малко“. Мамка му. Тичам към хладилника за вода, взимам една „Горна баня“ и се препъвам към касата, преди касиерката да ме извлачи навън за косата.

Прибираме се в хотела малко уморени, но сити и доволни. На другата сутрин отварям прозореца и виждам Вихрен, Голям Полежан и Газей, облизани от слънцето. Банско си струва. Въпреки хората.

 
 

Трима щастливци с атрактивни печалби от Еврошанс

| от |

Какво може да е общото между пенсионер, редови служител и собственик на транспортна фирма от три различни краища на България? Ами например това, че участват в играта на Евробет – Еврошанс и се радват на късмета си, като печелят страхотни суми.

78-годишният Илия Щърбов от село Старцево познава 8 от 9 числа, който му носят 5 000 лева. Той играе за 1 теглене, залагайки на следната кобинация: 4, 7, 27, 33, 34, 35, 37, 40 и 69. Бай Илия не може да повярва, когато букмейкърът обявява печалбата, а посетителите в пункта бурно го аплодират.

В същото време, 39-годишният Бейсим Риза е в родния си град Исперих и опитва късмета си в пункта на ул. Васил Левски № 76. Решава да играе с 10 случайно избрани числа. Само 5 минути по-късно 9 от 10-те числа се оказват печеливши и му осигуряват сумата от 5 006 лева.

Бейсим е много горд от печалбата си, защото донякъде повтаря успеха си от 10 000 лева, спечелени от него преди време в друга игра на Евробет – Лотомания.

Сериозен удар прави и 65-годишният собственик на транспортна фирма Стойко Василев, който печели 5 002 лева от Еврошанс. Съдбата го отвежда по работа в град Камено, където познава 7 поредни числа – 72, 73, 74, 75, 76, 77 и 78! Щастливцът планира да зарадва с подаръци най-голямото си богатство – своите внуците.