Руската авиокомпания „Добролет” временно преустановява полетите си

| от |

Руската авиокомпания „Добролет” временно преустановява полетите от полунощ московско време (23 часа българско време), предаде УНН.

„Във връзка с икономическите санкции, въведени от ЕС по отношение на „Добролет”, редица европейски партньори съобщиха, че отказват да изпълнят своите задължения пред нашата компания. В условията на безпрецедентния натиск, оказван върху нас, ние сме принудени да прекратим полетите и продажбата на билети”, гласи съобщение на превозвача. 

 
 

Камбаната бие за Хемингуей

| от Дилян Ценов |

Руснаците имат Чехов, Толстой, Достоевски, британците имат Шекспир, Дикенс, Остин, французите имат Молиер, Мопасан, Саган. Американците имат Хемингуей! Автор толкова голям, че само той е достатъчен, за да бъде емблема на американската художествена литература.

Ърнест Хемингуей омагьосва. Той привлича и тегли към себе си, дори през фотографиите. Това явление няма име. Всеки го нарича по различен начин. Гений, талант, сияние… Каквото и да е то, едно е сигурно – обективът го улавя и образът свети дори от остарелите вече черно-бели снимки. Този огромен мъж, с грубовати черти и силна челюст не може да не събуди интерес у всеки. И същевременно цялата тази мъжка грубост влиза в силен конфликт с двете големи кафяви очи, побрали и видели толкова много неща за 61 години.

Ърнест Хемингуей
Getty Images

Животът на Хемингуей е една непрестанна борба. Битките, които води не свършват до последния му дъх. Всичко в този човек си противоречи. Най-голямото противоречие обаче е това, че това е мъж с душата на пеперуда и тялото на лъв. Онази пеперуда, която е толкова ефирна и усеща дори най-малкия повей на вятъра. Тази, която никога не лети в правя линия, винаги се лута, каца върху някое красиво цвете (в случая жена) за да създаде илюзията, че ще остане върху него вечно, а после за миг отново отлита. На другия полюс е огромният хищен лъв, който живее като цар на Саваната. Лъвът, който ходи бавно по нагорещената земя, убива безскрупулно, и предпочита да умре като цар, отколкото да позволи нещо да не се случи както той иска. Точно такъв е най-великият американски писател. Груб отвън и деликатен отвътре.

Първата битка е тази с майка му. Грейс Хол Хемингуей е музикант по професия. Майка на 4 деца  и амбициозна до краен предел, тя задължава Хемингуей да стане музикант. Когато е дете, тя го облича като момиче, за да прилича на сестра си. Отношенията между тях завинаги ще останат крехки, а в бъдеще синът й дори ще я нарече „кучка“. Типично в негов стил. Рязък и лаконичен. Като книгите му.

Ърнест Хемингуей
Getty Images

Всичко в романите на Хемингуей е изтръскано от ненужното, остава само същественото. Онова, което ще придвижи историята напред, ще хвърли светлина върху героите и ще накара читателя да настръхне. Всичко е толкова реално, че дори днес, в XXI век, имаш чувството, че циганката Пилар от „За кого бие камбаната“ ще излезе от страниците и ще насочи пушката си към теб. Мъжете са груби, водят войни, убиват се като кръвожадни зверове и са безскрупулни. Живеят като за последно, независимо дали убиват или правят любов. Също като създателя си, Робърт Джордан от „За кого бие камбаната“ преминава през крайности, за да докаже накрая, че никой мъж не е толкова силен. Че слабости има всеки, и че дори най-едрият и най-силният може да изчезне и да се погуби в собствената си вселена. Защото когато мъжът намери своята Мария, борбата престава да има значение.

Животът на Ърнест Хемингуей е един безкраен празник точно като заглавието на неговия автобиографичен роман, превърнал се в шедьовър. Геният на американската литература така и не завършва колеж. Започва кариерата си като журналист във вестник. Никога не се разделя с бурния си нрав. Иска да бъде част от въртележката, която върти света. През второто десетилетие на ХХ век тази въртележка е Втората световна война. Не го приемат в армията заради проблем с едното око, но успява да стане шофьор на линейка и за първи път среща ужаса, който години по-късно ще се отрази на страниците на „За кого бие камбаната“ и „Сбогом на оръжията“. Ранен е почти смъртоносно в крака, но след тежка операция се възстановява.

Ърнест Хемингуей
Getty Images

Приключенията в живота му следват едно след друго. След войната започва най-романтичният период в живота му. През 1921 г. със съпругата му, Хадли Ричардсън, се местят от Чикаго в Париж. Градът, който е в разцвета си през 20-те години, обещава на всяка бедна двойка само мизерия, несигурност, алкохол, бохемски живот… и любов. Хемингуей пише разкази и двамата живеят ден за ден. Тук се запознава със своите ментори Езра Паунд и Гертруд Стайн и заформя приятелство със Скот Фицджералд. След години бурният му нрав ще доведе дотам, че ще се скара с всички тях. Но през 20-те години животът е само „Безкраен празник“.

Слънцето в литературната му кариера изгрява през 1926 г. с публикуването на романа „И изгрява слънце“. Талантът на писателя е признат и следват десетилетия, в които той не спира да пътува и да пише. Изключение прави десетгодишната творческа пауза, но накрая, през 1952 г.,  е публикуван „Старецът и морето“. Книгата му донася Нобелова награда за литература.

Истината е, че този автор няма най-добра книга. Всичко от „И изгрява слънце“ до романите му издадени след смъртта му е най-добро. Всичко свети по своя уникален начин. „Безкраен празник“ например говори за лудостта на младостта и вярата, че морето наистина е до колене, „За кого бие камбаната“ е разказ за каузата на бореца и любовта, „Старецът и морето“ е борбата за оцеляване и приятелството… Геният живее навсякъде между хилядите изписани страници, написани на крак и редактирани с часове, докато бъдат намерени верните думи.

Ърнест Хемингуей
Getty Images

Битката със себе си. Вечната, най-важна, най-трудна и непрестанна – това е битката на Ърнест Хемингуей. Кой знае къде започва тя? Кой знае каква е причината за 61-годишната война в душата на писателя. Едва ли и той самият е знаел. Можем ли да кажем дори , че я е загубил? На 2 юли 1961г. Хемингуей се самоубива с любимата си пушка – „Винченцо Бернардели“. Това е краят на неговата борба, но дали е загуба?

Както пише Е.Е.Шмит в чудесния си роман „Оскар и розовата дама“, „Болестта е като смъртта – тя не е наказание, тя е факт.“ Самоубийството на Хемингуей е факт – физическият край на една личност, живяла бурен бохемски живот, опитала от всички сладости и гадости, които може да поднесе животът.

Трябва ли изобщо да има загуби и победи? Може би за Папа трябва. За всички хора на литературата обаче със сигурност е по-важно, че животът, благодарение на литературния му талант, е един безкраен празник, в който и слънце изгрява, и всички казваме сбогом на оръжията сред зелените хълмове на Африка, плачем и се смеем със „Старецът и морето“ и няма значение за кого бие камбаната. Защото тя бие за нас.

Благодарим ти, Папа!

 
 

За Робин Уилямс между смеха и тъгата

| от chronicle.bg |

Не сме сигурни дали днешната дата ни носи повече тъга или радост. Днес си припомняме за един гений, който озари света на киното и този на всички зрители с неподправеното си присъствие.

Преди 66 години, на 21 юли 1951 г., се ражда Робин Уилямс. Само по себе си това е повод за празник за всички киномани по света. Почти всяко поколение от тази година нататък е отраснало с някой от неговите филми. Някои са гледали „Добро утро, Виетнам“, други „Добрият Уил Хънтинг“, а откакто на екран излиза „Мисис Даутфайър“, едва ли има някой, който като дете да не се е превивал от смях на абсурдите, които Уилямс прави в този филм.

Неминуемо обаче на днешната дата изпитваме и огромна тъга. Поне тези от нас, които наистина обичат киното. Защото Робин Уилямс е, и винаги ще си  остане, велико явление в световното кино. Със смъртта му през 2014 г. угасна смехът, развеселявал милиони хора. Но това не е най-същественото. Той не беше и никога няма да бъде актьорът, който просто ни развеселява, когато ни е тъжно. Той е онзи човек, който ни кара да погледнем с други очи на нещата и ни дърпа нагоре. Робин Уилямс ни показа как да се смеем, когато отвътре ни идва само да плачем. Това правеше и самият  той през целия си живот. Затова винаги ще го обичаме!

На днешната дата подбрахме най-добрите филми на Робин Уилямс според нас. Винаги е подходящото време за тях, независимо от време и настроение (в галерията горе).

 
 

Кара Делевин играе в новия филм на Люк Бесон

| от chronicle.bg, по БТА |

През 2015 г. Кара Делевин обикаляше телевизионни студиа, за да направи промоция на филма „Хартиени градове“, в който се е снимала. Младата жена току-що бе обърнала една страница – бе приключила с манекенството, за да се посвети на киното.

Две години по-късно тя се превъплъти в образа на Лорелин в суперпродукцията на Люк Бесон „Валериан и градът на хилядите планети“, която днес излиза по екраните в САЩ, а следващата седмица във Франция. Навремето 24-годишната британска актриса се появи в американското сутрешно телевизионно предаване „Добър ден, Сакраменто“ и водещият я попита дали е чела книгата на Джон Грийн, по коята е адаптиран филмът на Джейк Шрайър. Тя отговори, че не само я е чела, но и написала разказ по темата.

„Винаги ще се намерят такива хора – каза сега тя на пресконференция в Бевърли хилс, докато представяше новата лента на Бесон, адаптирана по френски комикси. – Смятам, че това ми предоставя възможност да бележа територията си и да покажа, че съм се справила със задачата си. Работя усърдно и съм решила да докажа на онези, които имат някакви предубеждения, че грешат.“

Кара започва кариерата си като манекенка и бързо става един от най-търсените модели. Тя участва в дефилетата на модна къща „Бърбъри“ и става нейно лице. Истинското й увлечение обаче е киното.
Кариерата й на актриса започва с участие във филма „Ана Каренина“ (2012), в който изпълнява ролята на принцеса Сорокина. Следва участието й в няколко успешни филма, сред които „Отряд самоубийци“, излязъл по екраните през 2016 г.

Когато търсел актриса, която да изпълни ролята на смелата Лорелин, женското алтер его на Валериан, Бесон избрал Делевин. „Тя случайно станала манекенка, защото скаут й казал, че е фотогенична – разказа режисьорът. – Кара постигна успех като манекенка, защото е забавна, но според мен е родена актриса. Бях изумен от способностите й и смятам, че я чака много дълга актьорска кариера.“

 
 

Кит Харингтън и Роуз Лесли не са сгодени

| от chronicle.bg, БТА |

Кит Харингтън не е предлагал брак на приятелката си, актрисата и негова бивша екранна партньорка в „Game of Thrones“ Роуз Лесли.

Представител на 30-годишния Харингтън е опровергал за в. „Метро“ публикацията на сп. „Life and style“, че актьорът е организирал романтична вечеря на свещи, по време на която е помолил своята изгора да стане негова съпруга.

Имената на Кит Харингтън и Роуз Лесли за първи път бяха свързани през 2012 г., когато актьорите играеха Джон Сноу и Игрит. Екранното им партньорство продължи във втория, третия и четвъртия сезон на хитовата поредица.

Харингтън, който все още е част от актьорския състав на любимия ни сериал, преди е споделял, че Роуз Лесли е най-големият му дар от сериала.