Пътнически самолет кацна аварийно в Ню Йорк

| от |

Пътнически самолет на американската авиокомпания American Eagle, на борда на който са се намирали 44 пътници и трима членове на екипажа, е извършил принудително кацане на нюйоркското летище „Ла Гуардия”, предаде американският телевизионен канал CBS.

Причината е била задимяване в пилотската кабина. 
След приземяването всички пътници на самолета са били евакуирани. 

 
 

Тайният двойник на Ема Уотсън

| от chronicle.bg |

 Изглежда, че всеки на Земята има своя двойник. Някъде там. Някои имат късмета да се срещнат с двойниците си, докато други остават в неведение за „изгубените си близнаци”.

Разбира се, най-често обръщаме внимание на хора, които приличат поразително на звездите. В този случай говорим за Ема Уотсън, или по-скоро за нейната двойничка.

Запознайте се с Кари Люис – майката от Индиана, която прилича поразително на любимата ни Хърмаяни.

Съдейки по профила й в Instagram, който наброява повече от 14 000 последователи, Кари е луда по cosplay и обожава да използва, в най-позитивния смисъл на думата, приликата си с Уотсън.

Кари пуска редица снимки, в които се преобразява не само в магьосница от Ходуортс, но и в една от последните роли на Ема Уотсън – тази от „Красавицата и звярът”.

„Не знаех коя е Ема Уотсън, когато няколко момичета за първи път ми казаха, че приличам на Хърмаяни Грейнджър. Не знаех и коя е Хърмаяни, тъй като това се случи горе-долу, когато излезе първият филм за Хари Потър. Така започнах да чета книгите и някак си нямаше как да не ми харесат. Супер е, че приличам на Хърмаяни, защото винаги съм се отъждествявала с героинята, докато четях книгите”, споделя Кари.

Вижте повече в галерията и се опитайте да разпознаете коя е Кари и коя Ема.

 
 

Експериментална ваксина срещу ХИВ дава обещаващи резултати

| от chronicle.bg, БТА |

Изследване върху ваксина срещу вируса ХИВ, което все още е в ранен стадий, даде окуражаващи резултати. Те бяха представени на международна конференция за изследвания върху СПИН в Париж.

След като бе изпробван върху 393-ма доброволци от 5 страни – САЩ, Руанда, Уганда, РЮА и Тайланд, прототипът на ваксина предизвика имунен отговор – производство на антитела, у всички участници. „Тези обещаващи резултати, както и постигнатите от други учени успехи в същата област, ни окуражават да бъдем отново оптимисти, що се отнася до разработването на ваксина срещу ХИВ“, заяви Дан Барух от изследователския екип.

Експерти са на мнение, че ваксината остава най-добрият начин да се сложи край на епидемия, която зарази 76 милиона души и предизвика 35 милиона смъртни случая от появата си в началото на 80-те години на миналия век.

Според Програмата на ООН за ХИВ/СПИН, въпреки методите за превенция 1,8 милиона нови инфекции са регистрирани през 2016 г. „Досега единствено 4 проекта за ваксина са стигнали до тестване на клиничната им ефикасност“, припомни вирусологът Дан Барух от Харвардския университет.

Експерименталната ваксина първо разбужда имунната система с помощта на риновирус, преди да я стимулира с протеин, който се намира върху обвивката на ХИВ, отключвайки по-силна реакция от организма.

„В предишна фаза от изследването, извършена с маймуни, тази стратегия попречи на разпространението на инфекцията сред две трети от животните – поясни Барух. – Разбира се, все още не знаем дали ваксината ще защити хора, но получените резултати оправдават извършването на по-широкомащабни изследвания.“

 
 

Честър Бенингтън – депресираният урод, изоставил шест деца

| от |

Вероятно вече сте попаднали на колажа със снимка на Getty Images, на която вокалистът на Linkin Park, Честър Бенингтън, е с шестте си деца, а върху нея пише, че „Any father that kills himself leaving behind six children is a pathehic excuse of a man“.

Може би дори сте я лайкнали или сте я споделили. Защото обичате децата, защото смятате, че нито едно дете не заслужава да живее без баща или защото искате да сте смели в изразяването на различна гледна точка и ви е писнало от всички онези мрънкала, които оплакват Бенингтън, който в крайна сметка, сам се е обесил. Демек – сам си е виновен. Егоист.

В съзнание, в което битува схващането, че „депресия-мепресия – лигавщини са това, що не вземе да се стегне“, се освобождава място за такива мисли. И това не зависи от географските ширини. Има го в България, има го в Европа, има го в Щатите. Светът е пълен с хора, чието разбиране за депресията е сгънато в дефиниции като „лигавщина“, „слабост“, „ексцентричност“ и „сдух“. И това е толкова тъжно, че може да отключи депресия и при човек, който е психично здрав като бик.

Нека ви кажа какво не е депресията. Тя не е белег за разглезеност. Не е арт претенция. Не е лошо скалъпено оправдание за темерутщина. Не е предизвикана по собствено желание. Не е лесна за терапевтиране. Не е признак за слабост. Не е лошо настроение.

20139645_164370974108005_8893276490458308721_n

А сега нека уточним какво Е депресията. Депресията е клинична потиснатост – дистимия. Тя е безрадостност и загуба на интереси. Повишена уморяемост. Безапетитие. Безсъние. Загуба на телесно тегло. Мисли за вина. Анхедония (неспособност за изпитване на удоволствие). Влошена концентрация на вниманието. Двигателна потиснатост, понякога и депресивен ступор (пълно отсъствие на двигателна активност). Депресията е мисли за вина, безперспективност, разоряване. Песимистична нагласа. Понижено или отсъстващо либидо. Безпричинни болки и усещание в различни части на тялото. Социална дисфункция. Изолация. Невъзможност за досег до останалия свят. Плач, уморяемост, тъга, безпомощност, мисли за непотребност, суицидни желания, порив към смърт. Депресията е болест. От най-тежките.

Представете си да обитавате свят, паралелен на реалния. Свят, в който няма радост, нито светлина, нито удоволствия, нито удовлетворение, нито спасение. Депресията е една чудесна алегория на Ада – не този на Данте, в който дяволи пекат човеците в казани с лава и ги разпъват на средновековни уреди за мъчение. А такъв, в който ужасът се ражда от дълбините на собственото съзнание и обладава всяка негова част. Депресията, мили хора, които смятате, че Бенингтън е изрод, защото е оставил шест деца, е нещо като автоимунно заболяване на психиката. Такова, което атакува собственото съзнание, сякаш го възприема за враг, и го разрушава из основи.

Елементарната журналистическа етика изисква изключително внимание към темата на самоубийството – онази тема, която стои в центъра на повечето философски трудове на големите философи от нашето и отминалото време. Въпросът за правото на човека да отнеме собствения си живот, е сложен, многопластов и няма ясен човешки отговор. Както казва проф. Николай Михайлов, човекът е въпрос без човешко решение. Той има само божествено такова. Същото се отнася и до самоубийството.

В по-големия процент от случаите, хората с депресия са фини, широко скроени и мислещи. Доц. Поли Петкова, която преподава клинична психология в СУ, казваше, че човешката душевност е като музикален инструмент. Някои души са пиана – обширни, с големи възможности, акорди. Други са като балалайка. Трети пък – като конец за зъби. Боледуващите от депресия са рояли. Те не са слаби, нито безхарактерни, и в повечето случаи са виждали света от един ъгъл, от който онези, здравите, спортуващите три пъти в седмицата веселяци, никога не са зървали. Болните от депресия заслужават уважение. А не обвинения, стигматизация и набутване в крайните квартали на социума.

Те водят своята битка всеки ден, всеки час, всяка минута, и често я печелят. Те трябва да знаят, че има изход, има лечение, има спасение и път. Той не е лесен, но е път. И води обратно към живота.

Това е посланието, което всеки разумен човек трябва да отправя към милионите хора с депресия по света. Че някъде там, на подходящото място, с подходящото лекарство, с подходящия терапевт, с подходящите хора, има спасение, има възкресение.

И ако обществата по света бяха достатъчно зрели, за да предложат рамото си и хората в депресия да могат да се опрат на него, изходите, в които тези хора се връщат към живота, щяха да са по-чести. Вратата на изхода щеше да е по-широка.

Хайде да направим разлика между „присъда“ и „диагноза“. Можеш да бъдеш осъден, когато си извършил престъпление. Когато си болен, заслужаваш опора.

Ако сте чели гениалния роман на Е.Е.Шмит  „Оскар и розовата дама“, може би си спомняте думите на маминка Роза, която казва на 10-годишния Оскар, който умира от рак, че „…Болестта е факт. Тя не е наказание“. Това е валидно както за физическата, така и за психичната болест. Тя е факт, а не наказание. Татуирайте си го.

Всички онези, които демонстрират своята оригиналност и напредничавост, споделяйки становището, че Честър Бенингтън е урод, защото е увиснал на бесилото по собствено желание и е оставил шест деца сираци, трябва да се срамуват. И то да се срамуват жестоко. Защото нулевото разбиране на психичните драми, които преживява един човек, са причината милиони хора по света да страдат два пъти повече, отколкото е необходимо. Махленското оплюване на човек, който е в състояние на страдание, независимо дали става дума за депресия, диабет, нещастна любов, банкрут или рак, е бъркане в раната с мръсни ръце, недопустима инвазия в едно безумно нежно интимно пространство, престъпление спрямо човешката душа и свободния избор.

Засрамете се от този колаж, смирете се. И покажете малко уважение.

 
 

„Дюнкерк“ е епичен!

| от |

 Има нещо, което Кристофър Нолан прави добре, и това е наистина епично кино. Независимо дали харесвате „Интерстелар“, или не, ако обичате киното, сте гледали поне един негов филм и той ви е впечатлил.

За някои хора Нолан е фугатната структура на киночука „Мементо“, за други е леко подценяваният „Инсомния“, за трети е Батман. Колкото и различен да е Нолановия Батман от комиксовите версии, много хора го предпочитат именно такъв. И, разбира се, Нолан е Inception и дори „Интерстелар“. Но едно е сигурно – Кристофър Нолан е кино и някак го разбира това изкуство.

Три години след „Интерстелар“ Нолан влиза рязко и с бутонките в летните блокбастър заглавия с „Дюнкерк“. Историята разказва за реални събития случили се по време на Втората световна война, когато войници от Белгия, Франция и Англия биват притиснати от германската армия в Дюнкерк и трябва да бъдат или спасени, или избити.

Подобно на почти всичко, което обича да разказва, и тук Нолан не спазва линейната структура на историята. Защото на зрителя не винаги трябва да му е лесно. Той избира да разкаже тази история от три различни позиции, не персонажи, а позиции – тази на армията, която се опитва да откара максимално много войници през вълнолома, тази на изтребителите – пратени, за да свалят колкото се може повече вражески бомбандировачи, и тази на малките лодки, пълни с обикновени граждани, призовани да се включат в спасителната мисия. Нолан избира да няма една конкретна и плътна сюжетна линия, с дълбоки и ярки образи, а разпределя даденото му време, този пък само някакви си 1 и 45 минути, между трите без да акцентира.

Освен всичко друго трите сюжетни линии са разказани по различен начин времево – едната се случва в рамките на седмица, другата за ден, а третата само за един час. Като умел физик и човек, за когото времето и пространството са триизмерни, Нолан успява логично и хомогенно да разпредели сюжета времево и дори да вплете различните линии една в друга, когато това е необходимо. Човекът владее времето, физиката и визията.

В трите си сюжета, съставляващи този епичен филмов шут, той набутва хора като Кенет Брана, Марк Райлънс, Килиън Мърфи и Том Харди. Добавя им Джеймс Д`арси, гласът на Майкъл Кейн и няколко млади звезди от британското и френското кино и телевизия. И ги пуска на бойното поле.

„Дюнкерк“ не е филм за войната, макар реално да е такъв. В случая обаче тематиката е просто спомагателно колело към онази епичност, която той носи сам по себе си. И онази трогателност и дори онази горчиво-сладка подправка, която седмото изкуство така обича, за да може по-лесно да акцентира и мелодраматизира, когато това му е нужно. Но тук всичко това стои добре и винаги на място.

Да, „Дюнкерк“ е епичен. Не мислете друго.